За тъмните сенки, белязали трагичната любов между Лора и Яворов,

За тъмните сенки, белязали трагичната обич сред Лора и Яворов, споделено от племенницата на поета, литературната изследователка Ганка Найденова в предговора на книгата „ Лора до Яворов “.

(Лора и Яворов напролет на 1913 г.)

Сам Яворов чувствува доста добре и своята виновност към Лора – ако въобще може да се търси някаква виновност в това, че неговият взор е бил прекалено много замислен във виденията на вътрешния му свят, с цел да разбере, какво става вън от него, в нейната душа. Лора несъмнено не е първата, нито последната жена, неразбрана от своя мъж. Нейната мъчително сензитивна и изморена от всичко изживяно душа обаче не може да понесе тази покруса, която е елементарната, макар и премълчана покруса не в едно семейство. Лора не желае да разбере, че той, като стихотворец, не принадлежи освен на нея, само че даже и на себе си. Че той е жертва на нещо по-силно от самия него – на оня вътрешен дявол на гениалността, който живее у всеки огромен създател, и който един Хайне чувствува като собствен двойник (Doppel-gänger), който кара Лермонтов да мисли, че живее два живота, и който Стефан Цвайг открива с гениално просветление у Хьолдерлин, Клайст и Нитче в своята книга „ Der Kampf mit dem Dämon “ (Борбата с демона). Това е трагизмът на божиите избраници, който П. Тодоров възпя с толкова красота в своята „ Слънчова сватба “ – „ над всичко да грееш, всичко да радваш, а сам себе да не можеш да сетиш “. И до момента в който долу на земята се пеят песни за щастието на слънчовата булка, тя сама вехне в Слънчовите покои, забравена от своя мъж, който „ самичък себе си е забравил “ в креативния си възторг.

Трагизма на тази орис Яворов позволи в своите „ Сенки “:

„ Те шушукат може би, само че може би и викат,
само че може би крещят; – те няма да се чуят,
две сенки от нощта, през толкова светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жадност и притома,
те – сянката на мъж и сянка на жена! “

Същия трагизъм Лора позволи с един патрон в сърцето си.

Тази пропаст, която обгръща душата на всеки огромен създател, може да бъде прекрачена. За това свидетелствува любовта на Яворова с М. Тодорова. Но тя е още шестнадесетгодишна. Нейната обич към поета е самоотречение. Цялото й създание сякаш е готово да загуби всеки момент себе си, с цел да се откри още веднъж единствено в него. И не е чудно, че любовта на Мина е най-плодотворна за поета. Най-хубавите от Яворовите песни са чеда на тази обич.

Лора не е от този вид дами. У нея има странна комбинация от доста женственост и доста демоничност. И на първо място една прибързано смутена и разнебитена от всичко изживяно душа. Може би без това нейно минало техният път би тръгнал в по-друга посока. Защото Лора има другояче богата душа и неоспорим писателски подарък. Тя има даже начертан огромен проект. Сама превежда драмата му „ Когато гръм удари “ на френски, като се надява да издействува слагането й в Париж посредством ходатайството на секретарката на Сара Бернар, с която е близка другарка. За тази цел Лора упорства да заминат и двамата за Париж. Доколко обаче една писателска работа би могла да утоли нейната жадност и да запълни това, което той не може да й даде, свидетелствува сама тя в едно свое писмо: „ Ще те апелирам, по никакъв метод да се не печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам задоволително грижи, с цел да нямам време да мисля за някаква си моя литературна предприемчивост. Първата, единствената грижа ще бъде, да бодърствам над живота на нашата обич, да бодърствам неуморно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те изгубя. Но това ти разбираш по-добре от мене “.

В този непрекъснат боязън, че може да го загуби всеки момент, Лора живее непрестанно след женитбата им. От тук мъчителните й подозрения и истеричните подиуми на ревнивост, за които към този момент говорихме. Малко преди нещастието на 29 ноемврий сестрата на Яворова – Екатерина – получава писма от Лора и Яворова. „ И двете писма “ – разказва тя – „ ме изненадаха със своя скептичен звук. Докато обаче писмото на Пею беше цяло изпълнено с болежка по черната орис на Македония, Лориното писмо се мъчеше да прикрие една друга огромна болежка. По тази скрита тъга аз незабавно разбрах, че сред тях двамата има недоразумения “.

И без това напрегнатият нравствен живот на Лора се подклажда още повече извън. Защото госпожа Каравелова не не помни непрестанно да й припомня, че Яворов всеки ден може да я остави. Лора загатва от време на време да замине при сестра си в Париж, и тази краткотрайна разлъка би била може би най-хубавото в тази ситуация. Но тя в никакъв случай не е мислила съществено да замине без Яворова. За това приказва и госпожа Р. Бонева: „ Лора не можеше нито час без Яворова. Всички към нея чувствувахме, че тя няма да има сили да го остави и замине “. Показанията на слугинята за писмата, които Лора й дава, с цел да чуе единствено Яворов, че написа на сестра си за тръгване в Париж, а след това ги взема от нея и по този начин ги оставя неизпратени, са също доказателство за това. В такова положение на връзките им нужен е дребен мотив, който да донесе трагичната развръзка. Вечерта у доктор Тихови една по-остра забележка на Яворов към Лора във връзка подозрението и ревността й към госпожа Дора Конова, няколко нервно разменени думи след прибирането им в къщи, един миг на потъмнено схващане от наранено женско самолюбие и ревнивост – един момент, в който човек ненадейно проглежда в живота, като в подписана пропаст от безсмислие, в която няма нищо хубаво в загатна за предишното, нищо в смисъла на настоящето, никаква религия в утробата на бъдещето – и патронът развързва възела на всичките подозрения и трагизъм, който животът е сплел. От тук стартира трагичната подигравка на ориста. След своята гибел Лора заживява нов живот – и в съзнанието на обществото и в душата на поета.

Същото това общество, което ден преди този момент е хранело ненаситната си ненавист с фантастични измислици за „ случките “ на Лора, в този момент в момент се настройва против по-слабата страна – срещу Яворова. От тук стартира нещастието на поета. Днес, двадесет години след неговата гибел, мълвата към момента не престава да сипе ненавист и върху праха на неговите кости. Можем да си представим какво е било тогава, когато всички тези, които не са могли да му простят славата, са сдружили своята низка отплата с вестникарските сензации, с незнанието и пристрастието на неколцина представители на нашето правораздаване и с всичката варварщина на публичната съвест, с цел да доубият поета.

Един от доводите в обвиняването на прокурора е, че Яворов не е протегнал ръка повторно на живота си, с цел да се доубие: „ Ако Яворов е посегнал на живота си, тъй като той без Лора е празен и неправилен “, написа година Огнянов в заключението, „ той можеше да направи това и в един по-послешен миг, когато е бил под тежестите на недъзите от първия вистрел “. И по-нататък самичък търси даже опрощение за това: „ Че той не е протегнал ръка наново върху живота си може да се изясни с това, че след първото обезсърчение и давност, инстинктът за самозапазване заговорва в поета-лирик “.

Всичко това се чете на Яворова, и всеки може да си показа въздействието върху неговия така и така раздрънкан дух. В пепелта на камината в стаята на поета през последните му дни непрекъснато лежи заровен револвер, с цел да може да се простреля всеки момент. В такива часове Яворов изповядва пред своя шурей: „ Идва ми да отида и си тегля патрона на сръбска земя “. Годината, която той изживява след гибелта на Лора кьорав, зарязан от мнозина другари, обруган от обществото, е година на същинско слияние на душата му с Лорината. Ледената стена, под която той бе роден, в този момент се трансформира в гранитната тюрма на слепотата, в която протичат последните дни на живота му. Заключен в своята безконечна нощ, Яворов се отдава на един необикновен жанр мистицизъм, граничещ с предразсъдък. Той моли да му препрочитат писмата на Лора и в тях вижда удостоверение на този предразсъдък.

„ Нейната обич бе едно доста комплицирано и мрачно възприятие, което неизбежно водеше към гибелта “ – пише той в последните си дни – „ друго задоволство то не можеше да откри! И в този момент, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си напомня това, което е било, пред мене последователно се открива най-голямата истина на станалата преживелица. Нашите ориси бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! “

Нейните писма са изповедта на трагизъм, който надвишава рамките на персоналната орис. Преди двадесет години, в една свободна политически, само че още с рабски инстинкти реалност, не е било нещо напълно нормално жена да се опита сама да гради живота си. Трагичното е там, че Лора, която вън на всяка крачка е манифестирала своето неуважение към публичното мнение, надълбоко в душата си изкупва грубо своята храброст. Нейният път от младото суетно, сантиментално момиче до „ тъмната, черна жена с изнасилена, смутена душа “ и най-накрая до последния й опит да се помири със себе си и с живота посредством силата на любовта – това е път на една безконечна триактна покруса в живота на дамата. И не е ли необичайно, че същата тази жена, която в първите писма декларира, че не има вяра в жертви и не е способна на тях, в края дава най- огромната жертва – своя живот? На изплашения зов на Яворова, когато я държи в ръцете си с пронизано към този момент сърце: „ Лора, за какво направи това? “ – тя шепне единствено: „ тъй като те обичах доста “. В този момент, в който тя скъсва с живота, настава нейното примирие с живота. И животът не й остана задължен. Като че ли по волята на ориста Яворов трябваше да изживее уединен и кьорав една година след нейната гибел. Затворен в своите премеждия и в своята самота, той проглежда в жертвата на различен уединен живот. Едва в този момент настава часът за „ огромното реализиране “.

Докато в първите дни след злополуката и пред зетя си и пред брата си Яворов от време на време недоволства против Лора, която е причина за всичките му премеждия, последователно от ден на ден се затваря в своя мистицизъм, и в този момент тя се явява в напълно нова светлина. За него Лора става жертва. Жертва за която и той чувствува, че е до известна степен отговорен. Пред своя шурей Яворов непрекъснато повтаря: „ Лора беше болна. Аз трябваше да схвана това “.

„ Вече като кьорав “ – разказва госпожа Р. Бонева, „ Яворов пристигна веднаж вкъщи. Непрекъснато чупеше пръсти и се каеше: „ Аз не я разбрах. Защо Вие, които сте виждали, по какъв начин тя страда, не ми казахте още тогава, за какво не дойдохте в театъра да ми кажете, че Лора всеки ден плаче, тъй като се чувствува подценена от мене? „ Непрекъснато повтаряше: „ Едва в този момент я обичам така, както тя искаше да я обичам “ – и отново чупеше ръце... “

Трябваше да се осъществен думите на Лора в едно писмо до Яворова от Париж: „ Един ден ще стане и друго. Един ден ти дори и без доста да ме обичаш, ще жалиш доста за моята обич. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, дори в случай че е належащо да не пребивавам повече “.

Едно умерено, необятно прояснение е разляно над последните часове на поета. В дългите монолози на тези самотни часове духът на Лора е постоянно към него. А заглъхналите към този момент за външния свят струни на душата пеят една единствена ария – некролог за нея. Яворов не написа този некролог. Може би и не желае да го напише – за да не допират нечистите пръсти на това грубо общество самотната покруса на две души.

Избрано от: „ Лора до Яворов “, увод и редакция на Ганка Найденова, изд. „ Хемус, 1935 година
Снимка: Лора и Яворов напролет на 1913 година