За опитите да избегнем болката, издигайки преградите на очакванията и

За опитите да избегнем болката, издигайки преградите на упованията и осъжданията, споделено от духовния преподавател и врач Майкъл Тамура. 

Очакване и наказание

Под пластовете на усилието и съревнованието на его-перлата, ще откриете пластовете на упованието и осъждането. Създаваме си упования, с цел да избегнем укора на болката от осъждането. И се опитваме да избягаме от болката на неоправданите упования и неналичието на стойност, като се затворим в наказание. Осъждането е това, което сочите като причина за болката си; упованието е това, което се надявате, че ще я отстрани. Осъжданията ви държат в предишното, а упованията ви изпращат в бъдещето. По един или различен метод ние се опитваме да избегнем болката, като издигаме преградите на упованията и осъжданията против нея. И таим подправеното съмнение, че защото усещаме болежка в този момент, тя би трябвало да бъде тук и в този момент. Следователно търсим леговище в предишното и бъдещето. Нито в предишното, нито в бъдещето обаче мажете да извършите своята цел, тъй като душата ви живее единствено във безконечното настояще.

Създаваме присъда и очакване да избягаме от болката на неналичието на стойност. Искаме увещание, че нещо друго - не ние - е казусът и че ние към момента сме наред. Когато сме откъснати от своята духовна цел, ние започваме да се опасяваме, че животът ни няма значение вътре и отвън себе си, тъй че сътворяваме осъждания, които да подсигурят илюзията, че сме стойностни. Казваме на себе си „ Свърших добра работа, тъй че съм добър човек ", „ Направих всичко както трябва- тъй че никой не може да каже, че съм неуспех " или „ Бях благ с всички, тъй че никой няма да си мисли, че съм себелюбив. “ Не желаеме да бъдем „ никой “.

Целта дава значение и затова, полезност на нашето битие. Така че когато изолираме себе си от своята цел, ние попадаме в дълбока самотност, лишени от голяма важност и стойност. Реално обаче, нашата стойност не се дефинира от това какво вършим, какъв брой вършим или какъв брой добре го вършим. Въпреки че обществото ни наподобява мери цената на човек съгласно неговите достижения, на никой не му липсва стойност или значение. Никое човешко създание няма повече или по-малка стойност от друго. Всеки от нас има 100 % стойност, тъй като вашата стойност е присъща на същността ни. Вашата стойност като човешко създание в никакъв случай не се трансформира, без значение от количеството или качеството на достиженията ви. Това, което прави вашата стойност забележима в света, е методът, по който се отнасяте към нея. Тези, които виждат огромно значение в своя живот, могат да трансформират цялото общество с усмивка или протегната ръка за помощ, до момента в който години тежък труд от никой, който не зачита себе си, не наподобява да способстват доста. Не в постигането на нещо велико можете да получите своята стойност, а в оценяването на вашата същинска стойност, която изпълва с огромно значение всичко, което вършиме.

Какво се случва с спортиста от международна класа, в случай че се трансформира в неработоспособен, или с централизация пианист, които не може да употребява ръцете си? Ако това, което са правели, е определяло задачата им, техният живот ще бъде лишен от голяма важност. И постоянно става по този начин... най-малко за малко. Но рано или късно (може би даже в идващ живот) всеки от нас възвръща дълбоката връзка със своята цел и открива, че животът освен продължава, само че и става по-значим.

За да преминете от осъждането и упованията към индиферентност, намерете смисъла в това, което вършиме сега. Няма потребност да знаете цялата цел на своя живот, а единствено смисъла на това, което вършиме в този момент. Например може да осъждате себе си, че не вършиме нищо продуктивно. Може да очаквате от себе си да вършиме доста повече. Но какво вършиме вие в този момент? Може да откриете, че просто седите и мислите. Каква е задачата на седенето и мисленето? Често сядаме, с цел да релаксираме, с цел да си починем от някаква активност. Мисленето е креативен развой. Как можем да създадем освен това, в случай че първо не си починем, не се отдръпнем от другите действия и не помислим малко креативен, с цел да разгледаме всички благоприятни условия какво да вършим по-късно?

Всеки момент животът ни дава нашата последваща стъпка. Но в случай че сме обхванати от упования какво би трябвало да вършим, къде би трябвало да се намираме, както и от осъжданията какъв брой сме неприятни, тъй като не оправдаваме тези упования, тогава не можем да разкрием задачата, смисъла и цената на това, което вършим и къде сме в този момент. Точно както водата естествено тече надолу, ние естествено сме притеглени от идващото нещо, което би трябвало да създадем, само че нашите упования и осъждания застават на пътя ни.

Всеки път, когато се озовете в „ би трябвало “ или „ не би трябвало “ обстановка или някаква тяхна вариация („ допуска се да “ „ налага се да “ и т.н.), вие сте уловени от упованието и не сте изцяло в актуалната действителност. Поемете си въздух и се отпуснете. Запитайте се: „ Каква е задачата, смисъла или цената на това, което върша сега, и там, където съм? “ Отстъпете от упованията и се върнете в сегашното. Тук ще намерите значение, а не в предишното или бъдещето.

Когато приказвам за положение на наказание, нямам поради отделеното схващане на нещата, а привързаността към случайна стойност и мнение за някой или нещо. Не са значими думите, които казвате, а къде сте с тях. Един човек може да каже: „ Той е бавноразвиващ се “, като заявление на факт във връзка с умственото развиване на различен човек и в това време да обича този човек абсолютно. Това не е присъждане. Но различен човек може да каже същото нещо със зла предумисъл, укорявайки този човек. Това назовавам „ да бъдеш съдник “. Осъждането постоянно включва съпоставяне, постоянно със личната персона на индивида.

Да бъдете проницателни и да поддържате връзка с истината както я виждате, са значими неща за вашия нравствен напредък. В манията на нашето общество за политическа уместност обаче, ние от време на време сме подложени на критика за това, че сме „ неоправдателни " когато в реалност може да сме създали неутрално изявление. Разликата сред наказание и прозорливост е, че при отсъждането ние сме привързани към него. В прозорливостта няма приписване на стойност на следеното: „ Той е нарушител, тъй като е направил закононарушение. “ В осъждането ние сме уверени в своята справедливост: „ Той е осъждан нарушител и затова е ужасяващ човек. Това е всичко. “

При осъждането ние стопираме своята обич. Няма значение кой или какво съдим; ние задържаме любовта си. Любовта идва от целостта и единството на същността; осъждането ни разделя. Дори в случай че утвърждаваме, че някой е „ доста добър “, съпоставено с неодобрението, в случай че беше „ доста злобен “ ние се разделяме в обичането на положителното и нехаресването на неприятното. По същия метод отблъскваме „ неприятната “ част в себе си, когато харесваме „ положителната “ част.

Може да се заблуждаваме във вярването, че сме кардинално по-различни от индивида, който съдим, само че действително ние в никакъв случай не можем да разпознаем в другия това, което нямаме в себе си. Ако съм нервиран, че някой е „ неумел “ или е „ грозно патенце “, тогава би трябвало да съм имал прекарването като подобен и към момента би трябвало да съм смутен поради това. Ако към този момент съм го не запомнил, няма да имам отрицателни реакции към някой, който е неумел или грозничък. По същия метод, в случай че се удивлявам на величието в различен човек, би трябвало да имам същото великолепие и удивление в себе си. При всеки случай постоянно би трябвало да си претърпял нещо, с цел да го познаваш.

Когато започнете да осъждате другите грубо, спомнете си, че вашето отрицание не е поради тях. То е тъй като не можете да простите и да обичате себе си, защото държите това наказание в себе си. Ако в предишното сте били унижавани за това, че сте „ глупави “, тогава може да издавате присъди против нелепостта, с цел да прикриете своето неуважение и загуба на обич поради това, че сте били „ глупави “. Накрая вие обвинявате „ нелепостта “ за своята болежка. Тези, конто пасват на същото това присъждане за „ глупави “ ви заплашват да ви отворят още веднъж за болката във вас, тъй че вие ги прогонвате, като ги съдите. Махнете с ръка, в случай че някои ви е осъждал в миналото, тъй като това е проблей, който този човек би трябвало да позволи, а не вие. Тези, които издават присъди, би трябвало да живеят с тях и да понесат техните последици, а не тези, към които са ориентирани присъдите. „ Не съди “, учи Библията, „ с цел да не бъдеш съден. “

Страхуваме се да се освободим от своите присъди, тъй като не знаем какво ще ни се случи, в случай че го създадем. Интуитивно обаче подозираме, че в случай че освободим присъдата, ще би трябвало да се надигнем против това, което не сме моли да извиним и да обичаме в себе си. Докато се придържаме към своите присъди, не можем да открием лъжите, поради които сме изоставили своята обич.

Ако ви е мъчно да обичате себе си, вижте какво не можете да обичате в себе си. Често преди хирурзите да слагат крайна диагноза на съществено положение, те вършат биотомия, с цел да вникнат по-надълбоко в скритите условия. Такова проучване може да ви разкрие, че това, което не можете да обичате в себе си, не е действителната ви същина. Очевидната грозотия, нелепост, неуспех или липса на някакво качество или умеене е наказание, учредено на нечии други неоправдани упования, боязън и незачетен личен облик. Когато започнете да обичате аспекта от себе си, заровен под това наказание, ще премахнете незачитането и ще съживите тази част от вас.

Осъждането е учредено на страха, роден от нежеланието да обичате и да простите. За да защитим личните си вложения, сътворяваме мисловен облик, правещ нещо значимо или не. Присъдите са картинни загради, които слагаме против това, което ни заплашва Използваме преградите, с цел да се опитаме да задържим неприятните неща надалеч от нас и да се придържаме към положителните неща. Присъдите подхранват илюзията, че това са безспорни стойности. „ Разбира се, че това е положително нещо “, убеждаваме себе си. Но действително това, което е положително за вас, може да е смъртоносно за мен.

Избрано от: „ Отговорът си ти “, Майкъл Тамура, изд. „ Аратрон “, 2012 година
Снимка: Michael Tamura