Няма народ без орнаментика, както няма народ без език ~ Николай РАЙНОВ
За фините влакна на рисувателното изкуство, които свързват душата на индивида с душата на природата, дребното с огромното, земното с божественото. Размишленията на вечнотърсещия хубав разум Николай Райнов.
Живописецът не преписва, а твори. Той дири първом физиономията на пейзажа; сетне се мъчи да внедри в нея душевно съдържание; картината заживява – не с въодушевление, що е пробудила у мене и у вас; тя заживява собствен живот, който занапред ще почне да действува на феновете. Зад неподвижните привидно релефи, маси и линии изведнъж личи бурната битка на стихиите; гънките и наслоенията на планинските пластове се сгъстяват като жили и се напъват като мишци; облаците се ужасно сбират като чудовища, подготвени за ядосан напад, или се добродушно разстилат като кротки савани над теснината; дъждовните капки летят засилено, забиват се като стоманени шипове в черната земна снага… По дирите на такова проучване, живописецът опознава недостатъчността на реалистичния способ.
***
От всички живописни родове, пейзажът е най-свободният, най-разнообразният като опция, и най-благодарният като работа. Чрез него човек съумява да откри себе си в околното и да усети света в себе си.
Пейзажът е златен мост сред света и човешкото Аз.
Пейзаж и пейзажисти, сп. Златорог, 1932 г.
***
Когато човек се озове в гора, той вижда всякакви дървеса, цветя, треви; чува гласове на птици, мяркат му се животни; eдни го поглеждат страхливо, други заплашително; пред очите му прелитат пеперуди; по пътеките пълзят гущери и змии, в потока плуват риби; сред най-дребните тревички се промъкват още по-дребни буболечки, които човек не би забелязал, в случай че не се вгледа деликатно.
Такава гора е орнаментиката на всеки народ, а няма народ без орнаментика, както няма народ без език.
Езикът на българската орнаментика, 1943 година
***
Природата живее по своя необикновен метод, тя е одухотворено единение от мощни сили, които човек из надалеч долавя по техните последствия, само че чиято същност си остава незнайна нему. Ако тия сили намират съответност у силите, които творят човешката орис, които основават и пресъздават вътрешния човек, в случай че се вникне в душата на природата и се възсъздаде тая особена душа, както портретистът възсъздава душата на своя модел, пред очите на фена ще възникне панорама от първостепенна значимост – подобна творба ще откри изгубената частица, що е свързвала в първобитни времена земята с индивида.
Пейзаж и пейзажисти, сп. Златорог, 1932
***
Илюстрацията украсява плоска повърхнина. Тя не може да не бъде декоративна, в случай че желае да резервира стилната си цена. Това я огражда от доста рискове, на първо място, резервира художествената й независимост.
Чертата би трябвало и механически да повтаря стила на създателя – по кое време енергична и дълбока, по кое време лека, игрива, плитка, тънка, по кое време лъкатушна, елегантна, спирална. Често към нея идва кръстосване или пунктир, добре разпределени.
Накрай, съгласно духа на книгата, би трябвало да се усвои даден шрифт и техниката на илюстрацията да му дава отговор. Тай книгата става единение, а не общ брой. Тя желае жанр, усет, лице, желае собствен образ.
Душата на книгата е комплицирана. За да може да живее като успешно художествено произведение, илюстрованата книга би трябвало да се замисли с ония грижи, с които се замисля картината или статуята.
Илюстрацията сп. Златорог, 1927 година
Рисунка ~ Николай Райнов
