За чувствата, съпровождащи завръщането в родината, която е престанала да

За възприятията, съпровождащи завръщането в родината, която е престанала да бъде дом – изключителният Милан Кундера и откъс от романа му „ Незнанието “ (изд. „ Колибри “), чието ново издание у нас чества 92-та годишнина от рождението на писателя.

(Milan Kundera in 1980)

♥ Незнанието
(фрагмети)

Седяха една против друга над две от дълго време празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на неспокойствие в очите на Силви, която се наведе към нея и й стисна ръката: „ Това ще е твоето огромно завръщане. – И още един път: – Твоето огромно завръщане. “ Повторени, думите получиха такава мощ, че Ирена ги видя изписани надълбоко в себе си с основни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от облиците, които ненадейно изникнаха от от дълго време прочетени книги, от филми, от личната й памет, а може би и от тази на предците й: блудният наследник, който още веднъж се среща със остарялата си майка; мъжът, който се завръща при обичаната си, от която преди време жестоката орис го е откъснала; родната къща, която всеки носи у себе си; още веднъж откритата пътека, където са запечатани изгубените стъпки на детството; Одисей, който след години на пътешествие още веднъж съзира своя остров; завръщането, завръщането, огромната магия на завръщането.

На гръцки „ завръщане “ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдалчество, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да употребяват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците споделят anoranza, португалците споделят saudade. Във всеки език тези думи имат друг семантичен оттенък. Често пъти те означават само горест, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На британски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкоз значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия й смисъл, и heimfra – болежка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това разбиране свое собствено съществително, stesk, и свой личен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, произходящ на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдалчество поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни усложнения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки генезис, само че нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, само че изразът мъчно ми е слаб, безчувствен, във всеки случай прекалено лек за толкоз сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да споделят Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; само че думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, по този начин и към това, което в никакъв случай не е било (едно ново приключение), и затова не съдържа наложително концепцията за nostos; с цел да се включи в Sehnsucht натрапчивият блян по завръщането, би трябвало да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по предишното, по изгубеното детство, по първата любов).

Тъкмо в зората на античната гръцка просвета се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е в същото време и най-големият носталгик. Той отишъл (без изключително удоволствие) да води война в Троя, където останал 10 години. След това побързал да се върне в родната си Итака, само че козните на боговете удължили плаването му на първо време с три години, преизпълнени с най-чудати събития, след това с още седем, които прекарал като пленник и ухажор при богинята Калипсо, която, защото била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.

В петата ария на Одисея Одисей й казва: „ Зная самият прелестно рационалната Пенелопа какъв брой пред облика твой е оскъдна със земната красота... Все отново искам безкрайно и през целия ден жадувам в дома си аз да се върна още веднъж, деня си възвратен да видя “. И Омир продължава: „ А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата откриха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха наслада любовна “.

Одисей живял при Калипсо същински dolce vita, живот разточителен, живот, цялостен с наслаждения. Въпреки това сред сладкия живот в чужбина и изпълненото с рискове завръщане вкъщи той избрал завръщането. Пред буйното проучване на непознатото (приключението) предпочел апотеоза на познатото (завръщането). Пред безкрая (тъй като приключението няма изгледи в миналото да свърши) предпочел края (тъй като завръщането е примиряване с крайността на живота).

Без да го будят, феакийските мореплаватели оставили Одисей, увит в платно, на брега на Итака под едно маслиново дърво и отпътували. Такъв бил краят на странстването. Той спял отпаднал. Когато се събудил, не знаел къде е. После Атина свалила булото от очите му и настъпило опиянението; опиянението от Голямото завръщане; екстазът от познатото; музиката, от която въздухът сред земята и небето затрептял: видял залива, който знаел още от детството си, планината, която се извисявала над него, и погалил остарялото маслиново дърво, с цел да се увери, че си е останало такова, каквото било преди двайсет години.

Омир увенчал носталгията с лавров венец и по този начин открил една морална подчиненост на възприятията. На нейния връх е Пенелопа, доста високо над Калипсо.

Калипсо, ах, Калипсо! Често си мисля за нея. Тя обичала Одисей. Живели дружно цели седем години. Не се знае какъв брой време Одисей е споделял леглото на Пенелопа, само че сигурно не така дълго. Въпреки това възхваляват болката на Пенелопа, а се надсмиват над сълзите на Калипсо.

Избрано от: „ Незнанието “, Милан Кундера, изд. „ Колибри “, 2021 година,
Източник: 
Снимка: Milan Kundera in 1980, bg.wikipedia.org