За битките в душата на мислещия и страдащ човек, за

За борбите в душата на мислещия и измъчен човек, за страха и великата вяра, които извайват лицето на Бог, споделено от книгата „ Аскетика ”.

Първо ходило: Аз

Не съм добър, не съм чист, не съм спокоен! Непоносимо е моето благополучие и моето злощастие, цялостен съм с нечленоразделни викове и мрак; търкалям се, облян в сълзи и кърви, в топлата ясла на своята плът.

Страхувам се да приказвам. Украсявам се с лъжливи криле, крещя, пея, рева, с цел да задуша безмилостния зов на сърцето си.

Не съм светлината, аз съм нощта; само че един пламък пронизва моите черва и ме изяжда. Аз съм нощта, която светлината изяжда.

Уморен, заплашен, клатушкайки се в мрака, се мъча да изскоча от съня и да се изправя за малко, доколкото мога.

Едно малко, непокорно дихание безнадеждно се бори в мен да победи щастието, умората и гибелта.

Дресирам като военен кон тялото си, подкрепям го излято, мощно, готово, подлагам го на тествания и го скърбя. Друг кон нямам.

Поддържам разсъдъка си безсънен, избистрен, безсърдечен. Изпращам го, несломим, да се бие; да разяжда - бидейки светлина - мрака на плътта. Друга работилница, с цел да трансформирам мрака в светлина, нямам.

Поддържам сърцето си горящо, храбро, неспокойно. Усещам в сърцето си всички безредици и несъгласия, всички наслади и горчивини на живота. Но се боря да ги подчиня на един темп, по-висш от разсъдъка, по-жесток от сърцето ми. На ритъма на Космоса, който се извисява.

Зовът афишира готовност в мен. Крещи: „ Аз, Зовът, съм твоят Господ Бог! Не съм леговище. Не съм дом и вяра. Не съм Отец, не съм Син, не съм Дух. Аз съм твой Генерал! ”

Не си мой плебей, нито играчка в дланите ми. Не си мой другар, не си моя рожба. Ти си мой сподвижник в борбата.

Защитавай самоуверено прохода, който ти поверих; не го предавай! Твой дълг е и ти можеш, в повереното ти място, да станеш воин.

Обичай заплахата. Кое е най-трудно? Точно него предпочитам! Кой път да поемеш? Най-стръмното възвишение. Него поемам и аз; следвай ме!

Научи се да се подчиняваш. Само който се подчинява на по-висш темп, е свободен.

Научи се да заповядваш. Само който може да заповядва, е мой представител на тази земя.

Обичай отговорността. Казвай: Мой, единствено мой е дългът да спася земята. Ако не се избави, аз ще съм отговорен.

Обичай всеки съгласно неговия дан в борбата. Не търси приятели; търси съратници!

Бъди постоянно разтревожен, неудовлетворен, несклоняем. Когато свикнеш с удобството на някой табиет, смачкай го. Най-големият грях е удоволствието.

Къде отиваме? Ще победим ли? За какво е тази борба? Мълчи! Войниците в никакъв случай не питат! “

Навеждам се и се вслушвам в бойния зов, излизащ от мен. Започвам да разграничавам лицето на Вожда, гласът му изплува, одобрявам с наслада и боязън жестоките му заповеди.

Да, да, аз не съставлявам нищо. Само една мъглява илюминация над мокрото поле, един несретен червей, който се влачи и обича, крещи и приказва за криле: час, два, след това устата му се запушва с пръст. Друг отговор мрачните сили не дават.

Но в мен един Зов, по-висш от мен, вика вечен. Защото, искайки или не, и аз съм един пай от забележимия и незабележим Космос. Едно цяло сме. Силите, които работят в мен, силите, които ме тласкат да пребивавам, силите, които ме тласкат да загивам, несъмнено са и негови сили.

Не съм провесен, без корени на този свят. Пръст съм от неговата пръст и мирис от дъха му.

Не се опасявам самичък, не се надявам самичък, не крещя самичък. Един голям военен строй, един порив на Космоса се опасява, се надява и вика с мен.

Един краткотраен мост съм. Някой стъпва по мен, минава и аз след него рухвам. Един Воин минава върху ми, изяжда плътта и разсъдъка ми, с цел да проправи път, да се избави от мен. Не аз, Той зове!

Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимки: Γραφείο Τύπου - Ιδρυμα Μείζονος Ελληνισμού, imdb.com