За българския дух, нрави, герои и наследство, с думите на

За българския дух, нрави, герои и завещание, с думите на известния наш книжовен критик, есеист, журналист и учен от Българска академия на науките. Ефрем Каранфилов (1915-1998) взе участие във Втората международна война като шеф щаб на бригада „ Гоце Делчев ”. Пиететът му към националната духовна традиция е изявен в трилогията „ Българи “, формирана от портрети на видни създатели (З. Стоянов, Г. Милев, Н. Лилиев, Ст. Загорчинов, К. Цонев, Вл. Димитров-Майстора, Ил. Бешков) и общественици (Левски, Г. Бенковски, отец М. Преображенски, Г. Димитров, Ал. Стамболийски), както и в поредицата биографични очерци за именити български офицери-родолюбци (сб. „ В работа на родината “). През 70-те година дружно с писателите Серафим Северняк и Васко Жеков се афишира против превръщането на Рилския манастир в туристически комплекс. Инициатор е за издаване креативното завещание на Иван Хаджийски.

Ефрем Каранфилов (1915 ~ 1998)

♥ Нашата Родина

Селските камбани по нашите земи имат топлия и печален глас на остарял бакър и на човешка тъга.

Дебърските майстори са ваяли облиците по иконостасите с дълбоката религия в българската истина и българския господ.

Има вътрешна връзка сред житията на светците и иконите, изписани по нашите манастири: страданията и очакванията.

В нашите селски къщи затворената тишина звънтеше от чистотата на пердетата, чергите, възглавниците.

Когато българинът желае да придаде на нещо стойност, заобикаля бързото му и елементарно приключване. Той желае да се мъчи самичък и повече, с цел да му е свидно на сърцето.

У нас по потомъка се съди за прадядото. Защото потомъкът не е повтаряне, а осъществила се опция. В възприятието за национална традиция постоянно е включено и съзнанието, че принадлежим към едно славно минало.

Какви са нашите хора; темп, барабан, нюанс, музика. Когато се роди дете, споделят, че орисниците играят хоро. Това е безшумно, тихо хоро.
Има самодивско хоро, нестинарско хоро, пайдушко, северняшко, тракийско, харамийско, шопско (дръж се земь, шоп те гази), Страшимировско хоро, безшумното хоро по време на чума. Има хора, които не играчите играят по свирката, а свирките по хорото. Има Нейково хоро, което се играе на черга, по калцуни, под невисок одимен таван; има хора на булките, на старците, на момите и други

Нашият народ прави слънцето, звездите, месеца свои братя, смъква слънцето от небето, качва го на кон, дами го, разженва го, кара го да се побратимява с овчаря. (Колко разнообразни са тези небесни посетители на нашия народ от гръцките богове.)

Стиховете на Ботев и Вазов живеят в едно постоянно настояще за българина.

Дръжките на старите български порти са били по този начин направени, като че ли са казвали на влизащия: „ Добре пристигнал ”.

Народите нормално водят война за земя, за територия, само че ние водиме война и за историческите ни полезности, за поетите, писателите ни, ние не можем да позволим да бъде ограбено нашето минало.

За качествата на един народ се съди не по низините, а по върховете. И в социологията важи стратегическото предписание: който завладее върховете, равнината сама се предава.

Най-срещаната дума у Раковски, Каравелов, Левски и Ботев е Отечество. Тя постоянно стои преди майката и обичаната.

Фердинанд е желал да вкара благороднически трофеи, само че народът го принуждава той да схване и използва думата „ бай ”, която е благородническа купа за нашия народ.

Един пленен народ от селяни, даскали, калугери, еснафи, зидари, художници, резбари - сътвори в дебрите на планината едно знамение - Рилския манастир. В сърцето на великата планина той стана и сърце на родината.

В нашите приказки невероятният левент в всекидневието си в най-обикновен служащ, орач, копач.

Хубавата кула на старинната църква в Банско е украсена с камбани. През земетресението през 1928 година камбаните биели обезпокоително, само че кулата останала здрава.

Нашите чорбаджии бяха търговци, а не владетели. Те не купуваха картини, само че подкрепяха отварянето на учебни заведения, строяха черкви, изпращаха бедните младежи да учат.

Нашият народ от най-дълбока античност е привикнал да живее освен с насъщния самун. Той е отделял стотинки за своите читалища и даскали. Бащите са гладували, с цел да изпратят синовете да учат.

Когато един човек се популяризира, той популяризира целия собствен жанр. С него се гордеят, само че и той се гордее с това, че е популяризирал рода си. За българина достойнството на името е най-важна.
В античния Египет „ убиването’ на името е било по-тежко наказване от физическата гибел.

Дебърските майстори, когато не са намирали кадърен възпитаник да продължи занаята им, предпочитали са да отнесат тайната в гроба, в сравнение с да я поверят на бездарни, което ще посрами майсторлъка. Те по този начин са се отнасяли даже към своите синове.
„ На 100 села - 100 попа, на 100 села - един занаятчия. “

Малката татковина, дребните скъпи неща могат да се поместват цели в сърцата ни. Голямата татковина, огромните неща могат да ни изпълват с горделивост, можем да тръпнем пред тях от екстаз, само че те не могат да се поместят цели в сърцата ни, не можем да го обхванем цели в душата си, не можем да ги люлеем в фантазиите си…

Докато хората към момента обичат своите майки, ще обичат и своята татковина.

Срещата с Франция и Европа не европеизира нашите огромни създатели, те не останаха там, а се върнаха по българи. Да си напомним за Илия Бешков или Кирил Цонев и за толкоз други. А дребните създатели трансформират даже българското си име, вършат го чуждоземно.

В бащиното огнище огънят е бил изгасван, веднага като почине човек. А когато се изнесе мъртвецът, още веднъж е бил запалван.

Народът ни в никакъв случай не е вярвал, че неговите обичани герои или поети могат да умрат. Историята с Марковите кули край Прилеп: минувачите са викали – „ Жив си, Марко ”. А ехото дава отговор: „ Жив е, жив е! ”
Това е знак. Марко - българският левент, ще бъде жив во век и веков.

Из: „ Следи по изминатия път “, 1989, Ефрем Каранфилов, изд. „ Георги Бакалов “, Варна, 1989 година
Снимка: Ефрем Каранфилов (1915-1998), владетел: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu