Йордан Радичков: Бъди невероятен! |
Йордан Димитров Радичков, внук на емблематичния публицист Йордан Радичков, е роден през 1989 година в град София. Завършва българска лингвистика в СУ „ Св. Климент Охридски ”. През 2015 година излиза от щемпел дебютният му алманах с разкази " Малка човешка мелодия ", следват „ Игра на гъски ”, и „ Двеста коли за спешна помощ на час ”.
Разговаряме с Йордан Радичков за книгите, думите, вдъхновението и паметта.
Най-новата ти концепция е книжарница за една книга – кое те въодушеви за нея и по какъв начин подбираш заглавията?
Идеята за книжарницата пристигна непринудено. Предполагам, че е в резултат на натрупвания на вътрешни разсъждения и на питането ми по какъв начин мога да удължа живота на нещо красиво и забавно, което постоянно се губи в шума и многотията. Защото ми се коства, че непрекъснато недовиждаме чудесни хрумвания, хора, книги и мисли.
Заглавията, които участват и ще участват в книжарницата са такива – недочетени, пропуснати по една или друга причина, само че сигурно са литература, която остава трайна следва в съзнанието на читателя след прочита. Литература, която е неподвластна на времето и която има силата да ни даде нещо, което да ни вълнува вътрешно дълго време. Литература, която провокира разговор.
В книжарницата представяш и художник, работил по изданието или принтовете, които го допълват. Защо тази среща е толкоз значима?
За мен е значима, тъй като желая да показва творчеството на актуалните български художници, които се на просто имена на титулната страница на изданието. Това са живи хора, които имат своя креативен път и търсения и постоянно творчеството им не се лимитира до книгооформлението. Така и желая да се погрижа и тяхното творчество да не остане подминато и невидяно. То е източник на ентусиазъм за мен и е огромно наслаждение да държа в ръцете си една красива книга, която е била четена от художника и му е дала тъкмо тази или онази концепция, през която да показа даденото заглавие.
Последната гостуваща книга бе новоиздаденият първи разказ на Йордан Йовков " Чифликът край границата “. Защо се спря на него и то тъкмо в този момент?
Това е първият разказ на Йовков и още преди години, когато го прочетох за първи път, ми направи мощно усещане. Това е класическа литература в най-пълния смисъл. Удоволствието от прочита на този разказ мъчно бих сравнил с друга книга. Историята ми беше доста забавна – хем Йовков леко те води за носа и ти се коства, че това е просто една любовна история, хем от самото начало се промъкват едни доста съществени въпроси и се оказва, че любовната история е, по този начин да се каже, единствено фон. Декорът за огромния проблем, който създателят показва – Септемврийското въстание.
Интересно ми беше, че и тази книга преднамерено е била подмината от формалната литературна рецензия преди 1989 година. Доколкото разбирам повода е, че рецензията не е била сигурна какво Йовков споделя и дали това, което споделя няма да е в прорез с изповядваната публична идеология.
Заедно с това мощно усещане ми направи и облика на Нона – основната героиня в романа, и ми се коства, че това е един от най-силните женски облици в нашата литература, който е извънредно съвременен и си заслужава да му бъде обърнато особено внимание.
А по какъв начин подбираш заглавията за персоналната си библиотека?
С огромно наслаждение ги сортирам, когато нещо ми направи усещане незабавно намира място вкъщи. Заедно с новите заглавия съм пренесъл и немалка част от обичаните си книги от фамилната библиотека, от които постоянно нуждая се, класическата литература – българска и международна, към която непрекъснато се връщам
Казваш, че е шанс да си роден в такова семейство. Ако изкуството не присъстваше на всички места към теб, какъв щеше да бъдеш?
Късмет, т.е. аз нямам заслуга да съм в това семейство, то не е било мое решение и просто по този начин се случило. Нямам визия какъв щях да бъда в случай че не бях обкръжен от изкуство, пък и да си кажа почтено – аз и в този момент не съм сигурен какво тъкмо съставлявам.
Ако би трябвало да допускам неизбежно би трябвало да се обърна към моите баба и прабаба – баба Лили и баба Дена. Тия две дами нямат нищо общо с каквото и да било изкуство. Прабаба ми сама е гледала две деца в едни тежки времена, а баба ми идва от едно малко село от оскъдно семейство с две сестри и един брат и цялостен живот е била счетоводител. Иска ми се да имам вяра, че в случай че го нямаше изкуството в живота ми, щях да бъда малко нещо като тях – без значение от обстановката към мен щях да си правя работата, без да ми мига окото.
Роден си през емблематичната 1989 година, а в едно твое ранно есе пишеш за митинга и смисъла от събуждането. Сега по-лесно или по-трудно се намира смисъл да си безсънен?
Ако не си безсънен, то тогава си задремал. Смисълът да гледаш с необятно отворени очи света, с будно схващане в никакъв случай няма да отсъства, без значение какви са времената. Да спим, за нас това е повече от нужно, нали би трябвало и да отморим от всичко, което ни заобикаля, нали би трябвало да възвърнем силите си за идващия ден. Но ми се коства, че и до момента в който спим, нашето схващане не стопира да работи, нищо не може да спре тия вътрешни процеси в нас.
Друг е въпросът до каква степен имаме сетивата да ги усетим и до каква степен ни стига акъла, с цел да ги разберем, пък и дали имаме храброст да погледнем вътре в себе си. Защото постоянно това не е лека работа, или най-малко на мене по този начин ми се коства. Като че ли човек е податлив повече да се докарва пред другите и пред себе си, в сравнение с да се пробва да се види подобен, какъвто е.
И изцяло различен е въпросът какъв брой тежък е бил нашият сън и какво ще ни е нужно, с цел да възвърнем бодростта си след него.
Заглавието „ Двеста коли за спешна помощ на час “ на роман от третия ти и едноименен алманах през днешния ден звучи изключително настоящо. Мислиш ли, че ще излезем от пандемията вечно отрезвени като героя ти?
Струва ми се, че заглавието продължава да е настоящо не поради фактическите коли за спешна помощ, които огласят целия свят през днешния ден. Линейките в книгата известиха някаква рецесия, и ми се коства, че тая рецесия продължава да участва, оттатък фактическата пандемия.
Завинаги е доста мощна дума. Не знам какво друго в човешкия живот и човешкото битие е вечно, с изключение на човешката нелепост и човешките пристрастености. Те ми се коства, че постоянно ще ни съпровождат в случай че ще и да заживеем на луната.
Безкрайно успокоение и безкрайна обич към хората – това очевидно носиш от дядо си. Какво друго?
Надявам са нося това, което казвате, въпреки че за спокойствието можем да поспорим. И аз, като всички останали хора, съм артикул и на времето и света, в който живея. Искам да кажа, че постоянно съм прибързан, обезпокоен и прочие. Че кой може да е безпределно спокоен през днешния ден? Струва ми се единствено един надълбоко задремал човек. За злощастие аз се събуждам доста рано.
Надявам се да запазя любознанието си към света, за което също ще е нужно изпитание. Не Ви ли се коства, че някой се пробва да ни направи по-нелюбопитни към заобикалящата ни среда? Че в случай че всички бяхме малко по-любопитни надали щяхме да бързаме да си вършим заключения и да твърдим, че от всичко разбираме и всичко знаем.
Това успокоение беше ли основно, когато щяха да те скъсат на „ Ноев ковчег “?
Ами това ми е една от обичаните истории, по този начин да се каже имам си една смешка с дядо ми, която доста си обичам и ми е смешно да описвам. Това е една от обичаните ми книги на дядо и на изпита ми се падна да приказвам за нея. Жената ме похвали, че съм чел и се зарадва, че книгата ми е харесала, само че ми обърна внимание, че нищо не съм схванал от прочетеното. Не успокоение, а огромна наслада ме извърши при тоя коментар и при най-хубавата оценка за всеки студент – междинен три.
Радичков и Радичков: Търсиш ли ентусиазъм от него, когато пишеш?
Като чета дядо ми нищо не диря, ами изцяло пропадам в неговите текстове. Те са за мен огромно наслаждение, усещам се вкъщи, когато го чета, усещам се покрай него и съм благополучен човек, че дядо ми е оставил толкоз мисли след себе си, тъй като по този начин аз не преставам да имам опция да повеждам диалог с него.
Вдъхновението идва единствено, то не е нещо, което мога да диря преднамерено. А при тия хубости, тия дълбочини в текстовете му, това се случва естествено. Струва ми се, не съм самичък в тая история – говорете, с който си пожелаете, който е чел Радичков. Текстовете му мъчно могат да оставят човек апатичен.
А чувствал ли си в миналото себе си като негово ентусиазъм - казваш, че целият е сияел, когато види теб и околните ви?
Дядо всички доста ни обича, само че чак ентусиазъм не бих могъл да кажа, че съм за който и да било!
С неизчерпаема сила създаваш и реализираш начинания, свързани с творчеството и паметта на дядо си. Освен нови издания, изложения, постановки, филм, тази година бе учредена и премия на негово име. С какви линии се добавя обликът му за теб през разказа?
В литературата на създателя Йордан Радичков всеки четец може да открие цялостния и приключен облик на индивида Йордан Радичков. За творчеството си той споделя, че в никакъв случай нищо не е скрил от читателя и че дори доста работи му е доверил. Така също е и написал, че някои работи човек би трябвало да се научи да премълчава.
Каква би била неговата дума за сегашното?
Не се ангажирам да кажа какво би споделил дядо ми за сегашното. В писането му отново би трябвало да се потърси отговор на тоя въпрос и ми се коства, че може да са откри нещо като отговор. Но като иде тирада за една дума аз не мога да подмина заглавието на последния му алманах с разкази - „ Пупаво време “.
А каква е твоята?
Научил съм се да се измъквам от сходни въпроси с цитати, по тази причина мога да изтъквам още едно заглавие на алманах на Йордан Радичков. „ Свирепо въодушевление “. Пак там създателят е написал и нещо, което твърди, че е привет от неговия край, с който желая да поздравя и Вашите читатели: „ Бъди необикновен! “.
Разговаряме с Йордан Радичков за книгите, думите, вдъхновението и паметта.
Най-новата ти концепция е книжарница за една книга – кое те въодушеви за нея и по какъв начин подбираш заглавията?
Идеята за книжарницата пристигна непринудено. Предполагам, че е в резултат на натрупвания на вътрешни разсъждения и на питането ми по какъв начин мога да удължа живота на нещо красиво и забавно, което постоянно се губи в шума и многотията. Защото ми се коства, че непрекъснато недовиждаме чудесни хрумвания, хора, книги и мисли.
Заглавията, които участват и ще участват в книжарницата са такива – недочетени, пропуснати по една или друга причина, само че сигурно са литература, която остава трайна следва в съзнанието на читателя след прочита. Литература, която е неподвластна на времето и която има силата да ни даде нещо, което да ни вълнува вътрешно дълго време. Литература, която провокира разговор.
В книжарницата представяш и художник, работил по изданието или принтовете, които го допълват. Защо тази среща е толкоз значима?
За мен е значима, тъй като желая да показва творчеството на актуалните български художници, които се на просто имена на титулната страница на изданието. Това са живи хора, които имат своя креативен път и търсения и постоянно творчеството им не се лимитира до книгооформлението. Така и желая да се погрижа и тяхното творчество да не остане подминато и невидяно. То е източник на ентусиазъм за мен и е огромно наслаждение да държа в ръцете си една красива книга, която е била четена от художника и му е дала тъкмо тази или онази концепция, през която да показа даденото заглавие.
Последната гостуваща книга бе новоиздаденият първи разказ на Йордан Йовков " Чифликът край границата “. Защо се спря на него и то тъкмо в този момент?
Това е първият разказ на Йовков и още преди години, когато го прочетох за първи път, ми направи мощно усещане. Това е класическа литература в най-пълния смисъл. Удоволствието от прочита на този разказ мъчно бих сравнил с друга книга. Историята ми беше доста забавна – хем Йовков леко те води за носа и ти се коства, че това е просто една любовна история, хем от самото начало се промъкват едни доста съществени въпроси и се оказва, че любовната история е, по този начин да се каже, единствено фон. Декорът за огромния проблем, който създателят показва – Септемврийското въстание.
Интересно ми беше, че и тази книга преднамерено е била подмината от формалната литературна рецензия преди 1989 година. Доколкото разбирам повода е, че рецензията не е била сигурна какво Йовков споделя и дали това, което споделя няма да е в прорез с изповядваната публична идеология.
Заедно с това мощно усещане ми направи и облика на Нона – основната героиня в романа, и ми се коства, че това е един от най-силните женски облици в нашата литература, който е извънредно съвременен и си заслужава да му бъде обърнато особено внимание.
А по какъв начин подбираш заглавията за персоналната си библиотека?
С огромно наслаждение ги сортирам, когато нещо ми направи усещане незабавно намира място вкъщи. Заедно с новите заглавия съм пренесъл и немалка част от обичаните си книги от фамилната библиотека, от които постоянно нуждая се, класическата литература – българска и международна, към която непрекъснато се връщам
Казваш, че е шанс да си роден в такова семейство. Ако изкуството не присъстваше на всички места към теб, какъв щеше да бъдеш?
Късмет, т.е. аз нямам заслуга да съм в това семейство, то не е било мое решение и просто по този начин се случило. Нямам визия какъв щях да бъда в случай че не бях обкръжен от изкуство, пък и да си кажа почтено – аз и в този момент не съм сигурен какво тъкмо съставлявам.
Ако би трябвало да допускам неизбежно би трябвало да се обърна към моите баба и прабаба – баба Лили и баба Дена. Тия две дами нямат нищо общо с каквото и да било изкуство. Прабаба ми сама е гледала две деца в едни тежки времена, а баба ми идва от едно малко село от оскъдно семейство с две сестри и един брат и цялостен живот е била счетоводител. Иска ми се да имам вяра, че в случай че го нямаше изкуството в живота ми, щях да бъда малко нещо като тях – без значение от обстановката към мен щях да си правя работата, без да ми мига окото.
Роден си през емблематичната 1989 година, а в едно твое ранно есе пишеш за митинга и смисъла от събуждането. Сега по-лесно или по-трудно се намира смисъл да си безсънен?
Ако не си безсънен, то тогава си задремал. Смисълът да гледаш с необятно отворени очи света, с будно схващане в никакъв случай няма да отсъства, без значение какви са времената. Да спим, за нас това е повече от нужно, нали би трябвало и да отморим от всичко, което ни заобикаля, нали би трябвало да възвърнем силите си за идващия ден. Но ми се коства, че и до момента в който спим, нашето схващане не стопира да работи, нищо не може да спре тия вътрешни процеси в нас.
Друг е въпросът до каква степен имаме сетивата да ги усетим и до каква степен ни стига акъла, с цел да ги разберем, пък и дали имаме храброст да погледнем вътре в себе си. Защото постоянно това не е лека работа, или най-малко на мене по този начин ми се коства. Като че ли човек е податлив повече да се докарва пред другите и пред себе си, в сравнение с да се пробва да се види подобен, какъвто е.
И изцяло различен е въпросът какъв брой тежък е бил нашият сън и какво ще ни е нужно, с цел да възвърнем бодростта си след него.
Заглавието „ Двеста коли за спешна помощ на час “ на роман от третия ти и едноименен алманах през днешния ден звучи изключително настоящо. Мислиш ли, че ще излезем от пандемията вечно отрезвени като героя ти?
Струва ми се, че заглавието продължава да е настоящо не поради фактическите коли за спешна помощ, които огласят целия свят през днешния ден. Линейките в книгата известиха някаква рецесия, и ми се коства, че тая рецесия продължава да участва, оттатък фактическата пандемия.
Завинаги е доста мощна дума. Не знам какво друго в човешкия живот и човешкото битие е вечно, с изключение на човешката нелепост и човешките пристрастености. Те ми се коства, че постоянно ще ни съпровождат в случай че ще и да заживеем на луната.
Безкрайно успокоение и безкрайна обич към хората – това очевидно носиш от дядо си. Какво друго?
Надявам са нося това, което казвате, въпреки че за спокойствието можем да поспорим. И аз, като всички останали хора, съм артикул и на времето и света, в който живея. Искам да кажа, че постоянно съм прибързан, обезпокоен и прочие. Че кой може да е безпределно спокоен през днешния ден? Струва ми се единствено един надълбоко задремал човек. За злощастие аз се събуждам доста рано.
Надявам се да запазя любознанието си към света, за което също ще е нужно изпитание. Не Ви ли се коства, че някой се пробва да ни направи по-нелюбопитни към заобикалящата ни среда? Че в случай че всички бяхме малко по-любопитни надали щяхме да бързаме да си вършим заключения и да твърдим, че от всичко разбираме и всичко знаем.
Това успокоение беше ли основно, когато щяха да те скъсат на „ Ноев ковчег “?
Ами това ми е една от обичаните истории, по този начин да се каже имам си една смешка с дядо ми, която доста си обичам и ми е смешно да описвам. Това е една от обичаните ми книги на дядо и на изпита ми се падна да приказвам за нея. Жената ме похвали, че съм чел и се зарадва, че книгата ми е харесала, само че ми обърна внимание, че нищо не съм схванал от прочетеното. Не успокоение, а огромна наслада ме извърши при тоя коментар и при най-хубавата оценка за всеки студент – междинен три.
Радичков и Радичков: Търсиш ли ентусиазъм от него, когато пишеш?
Като чета дядо ми нищо не диря, ами изцяло пропадам в неговите текстове. Те са за мен огромно наслаждение, усещам се вкъщи, когато го чета, усещам се покрай него и съм благополучен човек, че дядо ми е оставил толкоз мисли след себе си, тъй като по този начин аз не преставам да имам опция да повеждам диалог с него.
Вдъхновението идва единствено, то не е нещо, което мога да диря преднамерено. А при тия хубости, тия дълбочини в текстовете му, това се случва естествено. Струва ми се, не съм самичък в тая история – говорете, с който си пожелаете, който е чел Радичков. Текстовете му мъчно могат да оставят човек апатичен.
А чувствал ли си в миналото себе си като негово ентусиазъм - казваш, че целият е сияел, когато види теб и околните ви?
Дядо всички доста ни обича, само че чак ентусиазъм не бих могъл да кажа, че съм за който и да било!
С неизчерпаема сила създаваш и реализираш начинания, свързани с творчеството и паметта на дядо си. Освен нови издания, изложения, постановки, филм, тази година бе учредена и премия на негово име. С какви линии се добавя обликът му за теб през разказа?
В литературата на създателя Йордан Радичков всеки четец може да открие цялостния и приключен облик на индивида Йордан Радичков. За творчеството си той споделя, че в никакъв случай нищо не е скрил от читателя и че дори доста работи му е доверил. Така също е и написал, че някои работи човек би трябвало да се научи да премълчава.
Каква би била неговата дума за сегашното?
Не се ангажирам да кажа какво би споделил дядо ми за сегашното. В писането му отново би трябвало да се потърси отговор на тоя въпрос и ми се коства, че може да са откри нещо като отговор. Но като иде тирада за една дума аз не мога да подмина заглавието на последния му алманах с разкази - „ Пупаво време “.
А каква е твоята?
Научил съм се да се измъквам от сходни въпроси с цитати, по тази причина мога да изтъквам още едно заглавие на алманах на Йордан Радичков. „ Свирепо въодушевление “. Пак там създателят е написал и нещо, което твърди, че е привет от неговия край, с който желая да поздравя и Вашите читатели: „ Бъди необикновен! “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ