Офелия Кънева пред NOVINITE.BG: Падането не е краят! Ставането е началото
Какви са същинските истории, които разказвате в последната си книга " Моите непознати истории "?
Разказвам истории на спечелили, с които животът ме е срещнал и които са научили и мен да бъда победител и да предавам тези умения към колегията. Това са истории за силата на човешкия дух, за способността да обичаш, да се изправяш и да си добър. Но зад всяка история представям и ориста на експертите, които в предопределение и отдаденост основават условия за победа. Аз ги назовавам с почит „ добротворци “. Те са мои вдъхновители в специалността. Във всяка история има и огледало на публичните настройки, които предизвикват съдбовни обрати.
Продуцент сте на документалния филм „ Не една фантазия ”, в чийто фокус са разнообразни нерадостни ориси на изоставени деца. Какъв е акцентът в него?
По време на премиерата на кино лентата " Не една фантазия " с режисьора Боряна Николова и екипа
Всъщност представям радостната част на счупеното детство. Защото всички истории във кино лентата са хубави. Забавни са и са сполучливи по най-естествения вероятен метод. Филмът демонстрира, че рухването не е краят. Ставането е началото. И силата на децата е по-голяма от тази на възрастните. Аз го имам вяра същински. И имам вяра, че всички ние губим, когато не имаме вяра в децата. И като общество, и като хора.
Много желая този филм да бъде забелязан от повече младежи и повече експерти. За това и желаех да е къс. В 30 минути развлечение да си зададеш самичък въпроси и да си намериш самичък отговори за опциите, които животът дава.
Напоследък обръщате изключително внимание на работата си по райони. Защо и по какъв начин се развиват те?
За мен връзката с действителния живот е постоянно на локално равнище. Ако желая да оказвам помощ, в случай че желая да трансформирам – и всичко това да има смисъл, би трябвало да познавам живота подобен, какъвто се случва в този момент, а не какъвто са ми споделили, че е. Често в общественото пространство информацията е манипулирана. А аз съм от това потомство, което има вяра на обстоятелства и ги ревизира, не се повлиява толкоз елементарно от бързата популярност. За това и връзките ми с локалната власт и дейностите ми на локално равнище са приоритет за мен във всяко мое занимание.
В България всички райони са разнообразни, страната ни е толкоз пъстроцветна и богата. Срещам чудесни хора, които в действителност съумяват да се оправят с провокациите на всекидневието. А това не е елементарно. Често ми се постанова да диспутирам по централни конгреси с властимащи, че в случай че не пречат на хората по места, България ще има по-добри стопански и обществени индикатори. Искрено го имам вяра.
Посветили сте работната си сила, знанията и опита си на образованието и развиването на деца в неравностойно състояние и хора с увреждания. Достатъчно ли се прави за интеграцията им у нас? Какво е качеството на услугите, предоставяни от страна и по общини?
За силата на децата и моята религия в нея към този момент загатнах. Това е и персонален мой приоритет – да оказвам помощ на младежите. И, почтено казано, аз май не разделям хората на такива с увреждания и такива без. Т.е. тематиката пред мен не е интеграция, а е общественост. И в този ред на мисли, аз се старая да въздействам на обкръжението си да бъде включващо в методите и решенията си – т.е. когато и да възнамерява нещо, да не изключва никого. Кой ни е подсигурил, че на следващия ден няма да сме и ние хора с увреждания?! И кой има право да ограничи напредъка на човек с протеза, да вземем за пример, единствено тъй като има протеза?! Защо кариерното развиване следва да бъде лимитирано от физическо или друго увреждане?! Не е ли това стигма?! Мен персонално стигмите ме нервират, провокират ме и съм непримирима пред тях.
И за мен е ясно, че образоваността оказва помощ доста в битката със стигмите – с всичките й модерни форми – от класическото обучение, до продължаващото такова, до надграждането с курсове, специализации, продан на опит и изяви. И поради това ратувам просветителната система у нас да работи по-гъвкаво, да позволява по-качествени партньорства, да не бъде схоластична, да разпознава мощните страни, да конкурира. Все още се чудя за какво единствено в България не се разпознава публично-частното партньорство в всеобщото обучение по този начин, както се разпознава в останалите страни от Европейски Съюз.
А по какъв начин е в развитите страни?
От позиция на просветителната инфраструктура, от края на 90те години, всеобщо обществените учебно заведение се ръководят от частни просветителни организации – неправителствени и нестопански обединявания. Те употребяват същия обществен запас, само че влагат по-гъвкав метод в ръководството и в провеждането на просветителните процеси. Така разкриват спомагателни благоприятни условия за отличаване на гении, самостоятелни грижи и фамилна поддръжка, притеглят с по-атрактивни способи децата и вършат разходването на обществения запас по-ефективно.
По отношение на обществените услуги, България е отличник в Европа (и не само) в динамичността на развиване на инфраструктурата. За по-малко от 20 години у нас се реализира солидна мрежа от услуги по места по този начин, че каквато и потребност от поддръжка да имаш и на каквато и възраст да си, в радиус от 20 км. да получиш най-малко 3 различни оферти, където и да си в страната. Това се случи и с помощта на ползотворните партньорства на страната с локалната власт и с неправителствените организации. Над 4000 неправителствени организации помогнаха през годините за този резултат. И той е реалност. Сега в действителност би трябвало да сме доста взискателни към качеството на услугите, тъй като не на всички места то е сравнимо положително. Но на всички места има положителни хора, които с съответна методическа поддръжка се оправят превъзходно в къси периоди.
Свързана сте с баскетболния клуб за хора с увреждания " Левски ". Разкажете за спортистите, апелирам!
Не знаех, че познавам спортисти с увреждания, само че не си представях, че е допустимо да нямаш опция да бъдеш спортист, когато си с увреждане. В България просто нямаше състезателен клуб за баскетболисти на колички. Имаше обществени такива. А в случай че си сполучлив в спорта? Къде да спортуваш?! Нямаше инфраструктура. Признавам си, не разбирам доста от баскетбол, само че запознат съм ръководство на сполучливи процеси и различавам първенците. Така концепцията на Влади Искров, който тогава тренираше националния ни тим, се трансформира в БКХУ „ Левски “ и аз някак естествено станах Президент. Ето, единствено няколко години след основаването на Левски, сме Европейски първенци по баскетбол на колички! Това е немислим триумф за нас, българите. И както във всички сполучливи спортни клубове, и при нас много състезатели играят и в чужбина, приети са, уважавани са. Пример са. Сега би трябвало да се постараем тази опция да бъде налична на повече места в България. И повече младежи да знаят, че шампионството няма граници. Искам да се насладя на същинско българско спортно дерби напълно скоро. И желая всички да познават моите първенци!
Какво Ви дава и какво Ви лишава дългогодишната Ви работа в името на обществото и на най-онеправданата част от него?
Даде ми кариерно развиване, за каквото не може и да се мечтае в учебно заведение. Даде ми интернационалните контакти, които направиха земното кълбо да наподобява малко и даже по размер за едно момиче от провинцията. Даде ми национална горделивост пред високомерни чужденци. Даде ми чувство за цената на живота. Даде ми образец за усърдие и почитание на напъните на всеки човек. Даде ми чувство за наслада и ме възпита на благополучие. Даде ми горделивост. Защото в действителност ние, хората, се оправяме добре. България е чудесна страна. Държавата ни боледува, само че ние, българите, сме положителни хора и ще се оправим.
Отне ми спокойния сън. А с годините това става все по-нужно – хубавата кожа желае сън, а годините желаят все по-хубава кожа – тъй като суетата ми е присъща. Отне ми безгрижието. Грижа ме е за безусловно всичко. И все си мисля, че всичко ме касае. А май не е тъкмо по този начин. И поради това пък, доста лиши от вярата ми в страната. Но в България имам вяра.
Бяхте определена за „ Жена на годината 2025 ”. Какво значи за вас това отличие?
Ако би трябвало да бъда откровена, като всяка една жена, която взема решение всекидневно стотици житейски уравнения, постоянно с доста незнайни, постоянно и за доста малко време, аз не постоянно се усещам като „ жена на годината “. Достатъчно сериозна съм към себе си в професионален и в персонален проект, с цел да не изгубвам почва под краката си. От друга страна имам и тези моменти, в които хората от близкото ми обграждане ме карат да се усещам като „ жена на десетилетието “.
Повече схващам тази премия като премия за моя екип, с помощта на който сътворяваме всички тези публични изгоди през годините. Моите властелини на положителното.
Като член на Икономическия и обществен съвет смятате ли, че еврото ще донесе позитивни промени в България и в и какви? Няма ли да се отрази това отрицателно върху приходите на обществено слабите? Няма ли да задълбочи обществените неравенства?
Социалното неравноправие съществува във всяко общество, това не е функционалност на еврото.Приемането на единна европейска валута има своя смисъл като стопански и обществен инструмент, който ще изглади пътя на външните вложения, от които ние имаме потребност от ден на ден. Разбира се недобросъвестни търговци постоянно е имало и някои от тях ще се възползват от обстановката, само че да не пропущаме и фактът, че единната валута внася и спомагателни регулации и отбрани, от които хората в действителност печелят. Те са невидими в този момент, само че в доста малко време ще ги усетим в най-позитивния смисъл.
Върху какво смятате да фокусирате активността на организацията си през актуалната година?
Върху разширение на партньорствата и издигане на интернационалния престиж на България в региона на хуманните действия – както просветителни, по този начин и обществени.
Какво Ви следва в най-скоро-време?
Със сина си Йоан-Ангел
Предстои ми да схвана какво е да си майка на зрелостник. За нас българите това е доста трогателен миг. Ние в действителност имаме вяра в образованието за децата си и даваме благо и драго те да са образовани. Понякога даже прекаляваме. Иска ми се аз да мина почтено през тези страсти и да поддържа сина си без непотребна пищност.
Предстои ми да приключа монографията си за децата в стопанската система. Това е голямо предизвикателство за мен и е време да му сложа край.
И ми следва да насочва ново предизвикателство към екипа ми, с което дружно да създадем стъпка напред.
Коя е тя?
Офелия Кънева е академик, човеколюбец, държавник.
Доцент по стопанска система, лекар по ръководство на образованието, магистър по социология , Офелия започва професионалната си кариера публично през 1999 година. Професионалният й път включва - специалист в екипа на министъра на труда и обществената политика, заместник-кмет на Община Сливен, шеф „ Закрила на детето “ в Агенцията за обществено подкрепяне, основен шеф в Агенцията по заетостта, началник на Средносрочна рамкова капиталова стратегия, одит и методическа поддръжка по даване на обществени услуги, ръководител на Държавната организация за протекция на детето, анализатор, академични учител.
Офелия Кънева е основател на Национална младежка премия за проявени достойнство и героизъм.
Лауреат на Наградата на Академията за водачи за битка със статуквото и апатията в обществото.
Стипендиант на Фондация “Отворено Общество ” за високи университетски достижения в региона на ръководството на човешки запаси.
Създател на първия учебен парламент в България.
Президент на Баскетболен клуб за хора с увреждания Левски. Нейните състезатели тази година завоюваха европейската купа в дивизия С, както и държавния шампионат.
И в професионален, и в житейски аспект Офелия поддържа серия от публични начинания, свързани с развиването на личността – както на децата, по този начин и на младежи, по този начин и на възрастните: артистични, спортни, университетски и такива, ориентирани към локални общности.
Тя е продуцент на документалния филм „ Не една фантазия “, който концентрира публичното внимание върху личностното израстване на децата в неравностойно състояние. Офелия е основател и куратор на поредицата от фотографски изложения „ Дневникът на светлината “ като част от персоналната й битка срещу стигмите в обществото.
Автор е на пет монографии, пет наръчника, четири студии и десетки публикации в региона на икономическите и филантропични науки. Редактира 5 научни сборника и сътрудничи като гост-редактор на задгранични научни издания. Стъпва решително на художествената литература като пише„ Моите непознати истории “ – алманах с разкази по действителни случаи.
През 2025г. Офелия стана носителна наградата „ Жена на годината “в категория „ Общество “, както и премия за публичен принос „ Доброто в деяние “.
Интервю на Ани Романова
Снимки: Личен списък
Разказвам истории на спечелили, с които животът ме е срещнал и които са научили и мен да бъда победител и да предавам тези умения към колегията. Това са истории за силата на човешкия дух, за способността да обичаш, да се изправяш и да си добър. Но зад всяка история представям и ориста на експертите, които в предопределение и отдаденост основават условия за победа. Аз ги назовавам с почит „ добротворци “. Те са мои вдъхновители в специалността. Във всяка история има и огледало на публичните настройки, които предизвикват съдбовни обрати.
Продуцент сте на документалния филм „ Не една фантазия ”, в чийто фокус са разнообразни нерадостни ориси на изоставени деца. Какъв е акцентът в него?
По време на премиерата на кино лентата " Не една фантазия " с режисьора Боряна Николова и екипа Всъщност представям радостната част на счупеното детство. Защото всички истории във кино лентата са хубави. Забавни са и са сполучливи по най-естествения вероятен метод. Филмът демонстрира, че рухването не е краят. Ставането е началото. И силата на децата е по-голяма от тази на възрастните. Аз го имам вяра същински. И имам вяра, че всички ние губим, когато не имаме вяра в децата. И като общество, и като хора.
Много желая този филм да бъде забелязан от повече младежи и повече експерти. За това и желаех да е къс. В 30 минути развлечение да си зададеш самичък въпроси и да си намериш самичък отговори за опциите, които животът дава.
Напоследък обръщате изключително внимание на работата си по райони. Защо и по какъв начин се развиват те?
За мен връзката с действителния живот е постоянно на локално равнище. Ако желая да оказвам помощ, в случай че желая да трансформирам – и всичко това да има смисъл, би трябвало да познавам живота подобен, какъвто се случва в този момент, а не какъвто са ми споделили, че е. Често в общественото пространство информацията е манипулирана. А аз съм от това потомство, което има вяра на обстоятелства и ги ревизира, не се повлиява толкоз елементарно от бързата популярност. За това и връзките ми с локалната власт и дейностите ми на локално равнище са приоритет за мен във всяко мое занимание.
В България всички райони са разнообразни, страната ни е толкоз пъстроцветна и богата. Срещам чудесни хора, които в действителност съумяват да се оправят с провокациите на всекидневието. А това не е елементарно. Често ми се постанова да диспутирам по централни конгреси с властимащи, че в случай че не пречат на хората по места, България ще има по-добри стопански и обществени индикатори. Искрено го имам вяра.
Посветили сте работната си сила, знанията и опита си на образованието и развиването на деца в неравностойно състояние и хора с увреждания. Достатъчно ли се прави за интеграцията им у нас? Какво е качеството на услугите, предоставяни от страна и по общини?
За силата на децата и моята религия в нея към този момент загатнах. Това е и персонален мой приоритет – да оказвам помощ на младежите. И, почтено казано, аз май не разделям хората на такива с увреждания и такива без. Т.е. тематиката пред мен не е интеграция, а е общественост. И в този ред на мисли, аз се старая да въздействам на обкръжението си да бъде включващо в методите и решенията си – т.е. когато и да възнамерява нещо, да не изключва никого. Кой ни е подсигурил, че на следващия ден няма да сме и ние хора с увреждания?! И кой има право да ограничи напредъка на човек с протеза, да вземем за пример, единствено тъй като има протеза?! Защо кариерното развиване следва да бъде лимитирано от физическо или друго увреждане?! Не е ли това стигма?! Мен персонално стигмите ме нервират, провокират ме и съм непримирима пред тях.
И за мен е ясно, че образоваността оказва помощ доста в битката със стигмите – с всичките й модерни форми – от класическото обучение, до продължаващото такова, до надграждането с курсове, специализации, продан на опит и изяви. И поради това ратувам просветителната система у нас да работи по-гъвкаво, да позволява по-качествени партньорства, да не бъде схоластична, да разпознава мощните страни, да конкурира. Все още се чудя за какво единствено в България не се разпознава публично-частното партньорство в всеобщото обучение по този начин, както се разпознава в останалите страни от Европейски Съюз.
А по какъв начин е в развитите страни?
От позиция на просветителната инфраструктура, от края на 90те години, всеобщо обществените учебно заведение се ръководят от частни просветителни организации – неправителствени и нестопански обединявания. Те употребяват същия обществен запас, само че влагат по-гъвкав метод в ръководството и в провеждането на просветителните процеси. Така разкриват спомагателни благоприятни условия за отличаване на гении, самостоятелни грижи и фамилна поддръжка, притеглят с по-атрактивни способи децата и вършат разходването на обществения запас по-ефективно.
По отношение на обществените услуги, България е отличник в Европа (и не само) в динамичността на развиване на инфраструктурата. За по-малко от 20 години у нас се реализира солидна мрежа от услуги по места по този начин, че каквато и потребност от поддръжка да имаш и на каквато и възраст да си, в радиус от 20 км. да получиш най-малко 3 различни оферти, където и да си в страната. Това се случи и с помощта на ползотворните партньорства на страната с локалната власт и с неправителствените организации. Над 4000 неправителствени организации помогнаха през годините за този резултат. И той е реалност. Сега в действителност би трябвало да сме доста взискателни към качеството на услугите, тъй като не на всички места то е сравнимо положително. Но на всички места има положителни хора, които с съответна методическа поддръжка се оправят превъзходно в къси периоди.
Свързана сте с баскетболния клуб за хора с увреждания " Левски ". Разкажете за спортистите, апелирам!
Не знаех, че познавам спортисти с увреждания, само че не си представях, че е допустимо да нямаш опция да бъдеш спортист, когато си с увреждане. В България просто нямаше състезателен клуб за баскетболисти на колички. Имаше обществени такива. А в случай че си сполучлив в спорта? Къде да спортуваш?! Нямаше инфраструктура. Признавам си, не разбирам доста от баскетбол, само че запознат съм ръководство на сполучливи процеси и различавам първенците. Така концепцията на Влади Искров, който тогава тренираше националния ни тим, се трансформира в БКХУ „ Левски “ и аз някак естествено станах Президент. Ето, единствено няколко години след основаването на Левски, сме Европейски първенци по баскетбол на колички! Това е немислим триумф за нас, българите. И както във всички сполучливи спортни клубове, и при нас много състезатели играят и в чужбина, приети са, уважавани са. Пример са. Сега би трябвало да се постараем тази опция да бъде налична на повече места в България. И повече младежи да знаят, че шампионството няма граници. Искам да се насладя на същинско българско спортно дерби напълно скоро. И желая всички да познават моите първенци!
Какво Ви дава и какво Ви лишава дългогодишната Ви работа в името на обществото и на най-онеправданата част от него?
Даде ми кариерно развиване, за каквото не може и да се мечтае в учебно заведение. Даде ми интернационалните контакти, които направиха земното кълбо да наподобява малко и даже по размер за едно момиче от провинцията. Даде ми национална горделивост пред високомерни чужденци. Даде ми чувство за цената на живота. Даде ми образец за усърдие и почитание на напъните на всеки човек. Даде ми чувство за наслада и ме възпита на благополучие. Даде ми горделивост. Защото в действителност ние, хората, се оправяме добре. България е чудесна страна. Държавата ни боледува, само че ние, българите, сме положителни хора и ще се оправим.
Отне ми спокойния сън. А с годините това става все по-нужно – хубавата кожа желае сън, а годините желаят все по-хубава кожа – тъй като суетата ми е присъща. Отне ми безгрижието. Грижа ме е за безусловно всичко. И все си мисля, че всичко ме касае. А май не е тъкмо по този начин. И поради това пък, доста лиши от вярата ми в страната. Но в България имам вяра.
Бяхте определена за „ Жена на годината 2025 ”. Какво значи за вас това отличие?
Ако би трябвало да бъда откровена, като всяка една жена, която взема решение всекидневно стотици житейски уравнения, постоянно с доста незнайни, постоянно и за доста малко време, аз не постоянно се усещам като „ жена на годината “. Достатъчно сериозна съм към себе си в професионален и в персонален проект, с цел да не изгубвам почва под краката си. От друга страна имам и тези моменти, в които хората от близкото ми обграждане ме карат да се усещам като „ жена на десетилетието “.
Повече схващам тази премия като премия за моя екип, с помощта на който сътворяваме всички тези публични изгоди през годините. Моите властелини на положителното.
Като член на Икономическия и обществен съвет смятате ли, че еврото ще донесе позитивни промени в България и в и какви? Няма ли да се отрази това отрицателно върху приходите на обществено слабите? Няма ли да задълбочи обществените неравенства?
Социалното неравноправие съществува във всяко общество, това не е функционалност на еврото.Приемането на единна европейска валута има своя смисъл като стопански и обществен инструмент, който ще изглади пътя на външните вложения, от които ние имаме потребност от ден на ден. Разбира се недобросъвестни търговци постоянно е имало и някои от тях ще се възползват от обстановката, само че да не пропущаме и фактът, че единната валута внася и спомагателни регулации и отбрани, от които хората в действителност печелят. Те са невидими в този момент, само че в доста малко време ще ги усетим в най-позитивния смисъл.
Върху какво смятате да фокусирате активността на организацията си през актуалната година?
Върху разширение на партньорствата и издигане на интернационалния престиж на България в региона на хуманните действия – както просветителни, по този начин и обществени.
Какво Ви следва в най-скоро-време?
Със сина си Йоан-Ангел Предстои ми да схвана какво е да си майка на зрелостник. За нас българите това е доста трогателен миг. Ние в действителност имаме вяра в образованието за децата си и даваме благо и драго те да са образовани. Понякога даже прекаляваме. Иска ми се аз да мина почтено през тези страсти и да поддържа сина си без непотребна пищност.
Предстои ми да приключа монографията си за децата в стопанската система. Това е голямо предизвикателство за мен и е време да му сложа край.
И ми следва да насочва ново предизвикателство към екипа ми, с което дружно да създадем стъпка напред.
Коя е тя?
Офелия Кънева е академик, човеколюбец, държавник.
Доцент по стопанска система, лекар по ръководство на образованието, магистър по социология , Офелия започва професионалната си кариера публично през 1999 година. Професионалният й път включва - специалист в екипа на министъра на труда и обществената политика, заместник-кмет на Община Сливен, шеф „ Закрила на детето “ в Агенцията за обществено подкрепяне, основен шеф в Агенцията по заетостта, началник на Средносрочна рамкова капиталова стратегия, одит и методическа поддръжка по даване на обществени услуги, ръководител на Държавната организация за протекция на детето, анализатор, академични учител.
Офелия Кънева е основател на Национална младежка премия за проявени достойнство и героизъм.
Лауреат на Наградата на Академията за водачи за битка със статуквото и апатията в обществото.
Стипендиант на Фондация “Отворено Общество ” за високи университетски достижения в региона на ръководството на човешки запаси.
Създател на първия учебен парламент в България.
Президент на Баскетболен клуб за хора с увреждания Левски. Нейните състезатели тази година завоюваха европейската купа в дивизия С, както и държавния шампионат.
И в професионален, и в житейски аспект Офелия поддържа серия от публични начинания, свързани с развиването на личността – както на децата, по този начин и на младежи, по този начин и на възрастните: артистични, спортни, университетски и такива, ориентирани към локални общности.
Тя е продуцент на документалния филм „ Не една фантазия “, който концентрира публичното внимание върху личностното израстване на децата в неравностойно състояние. Офелия е основател и куратор на поредицата от фотографски изложения „ Дневникът на светлината “ като част от персоналната й битка срещу стигмите в обществото.
Автор е на пет монографии, пет наръчника, четири студии и десетки публикации в региона на икономическите и филантропични науки. Редактира 5 научни сборника и сътрудничи като гост-редактор на задгранични научни издания. Стъпва решително на художествената литература като пише„ Моите непознати истории “ – алманах с разкази по действителни случаи.
През 2025г. Офелия стана носителна наградата „ Жена на годината “в категория „ Общество “, както и премия за публичен принос „ Доброто в деяние “.
Интервю на Ани Романова
Снимки: Личен списък
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ