Взрете се в отношенията на хората около вас и никак

„ Взрете се в връзките на хората към вас и по никакъв начин не е мъчно да откриете, че съвсем всички диалози се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро диалози сред високоговорители вместо сред хора и че умишлено не се отива по-дълбоко. ”

Есе за взаимното схващане

Един чужденец, който неотдавна бе прекарал шест месеца в България, разказваше след завръщането си своите усещания от страната и хората, които бе срещал. Между другото той сподели:

„ Останах изумен, че българите, които видях, в никакъв случай не беседват един със различен, а постоянно един на различен. “

Нямах никакво съображение да се колебая в обективността на разказвача, само че неговото мнение провокира естествената ми реакция. Първо, тъй като надълбоко нямам доверие в сходни национални систематизирания (българите са едно, унгарците са друго и т.н.), и второ, тъй като ми се стори много претенциозно чужденец да показва отзиви за хора, които едвам познава. В последвалия диалог разбрах, че събеседникът ми е бдителен, с чевръст разум, и изключително откакто най-после ми сподели:

„ Вие също отбягвате да говорите със хората, и вие предпочитате да говорите на тях.Наистина ли се страхувате от действителни контакти? “

Трябваше ми известно време, с цел да възприема ясно мисълта му. Желанието ми в оня миг беше да му опонирам, да му потвърдя, че усещанията му са пресилени, че евентуално заради страха, който съпровожда всяка среща с чужденец, българските му познати са му изглеждали потайни, че контактите сред хората у нас с нищо не се разграничават от тия в коя да е друга страна, че от време на време в действителност хората приказват един на друг, само че те също приказват и един със друг, и че не постоянно може ясно да се долови разликата. Но колкото по-усърдно дирех доказателства в паметта си, толкоз повече те ми се изплъзваха, с цел да ме оставят най-после самичък с голия ми дебелоглав да дублирам: „ Не е правилно! “ И като че последното най-красноречиво ми доказваше, че и аз съм възприел думите на чужденеца по линията на вместо по линията със.

Какво в реалност искаше да каже той с тези на и със? Просто той определяше разликата сред естеството на основаните сред хората словесни контакти – двупосочния или взаимния контакт (разговаряне един със друг), и еднопосочния контакт (говорене един на друг). Логически би трябвало да се допуска, че словесното другарство сред хората значи пълноценна реципрочност. Че това не е взаимността, която съществува сред огледалото и отразения предмет, не взаимността като категория на етично пълноправие или идейна естетика, а взаимността на въпроса и отговора, на действителния възклик и действителния отглас; взаимността, която произтича от общия интерес и общото отношение, която обуславя капацитета на духовния продан сред хората. Взаимността, която е изискване, с цел да откриеш себе си, когато я срещнеш, да съблечеш всичките си униформи и парцали и установиш жив контакт с живото създание против тебе. Взаимността, чиито координати са откровеност, почтеност и дръзновение. Взаимността, при която мисли се сблъскват с мисли и усеща срещат усеща.

Всичко това чужденецът значи с думата „ със “. Защото цялото естествено, обикновено другарство сред хората става, когато те беседват един със друг. Докато говоренето на има напълно външни функционалности и не допуска никаква духовна реципрочност сред говорещите. Командирът приказва на бойците си, писателят приказва на читателя, кондукторът приказва на пасажерите. Съобщаваш нещо на някого, заповядваш на някого, караш се на някого, оплакваш се на някого и така нататък, това е напълно друго.

Думите са основани, с цел да показват мислите и възприятията на хората. Сигурно това е била първата крачка към цивилизацията. Бих желал да си показва триумфа на първата разменена и разбрана тирада. Но не щеш ли са минали години, когато думите са намерили нова приложимост – да скриват мислите и възприятията на хората. Някой би споделил, че в това няма нищо чудно, че човек не трябва да показва всичко, което се ражда в нещастната му глава, и че има известни правила кое да се изрази и кое да се скрие; че криенето и изразяването на мислите като че няма никакво отношение с говоренето със или на. Но до момента в който това е тематика, ослепително развита от Николо Макиавели, аз желая да приказвам за нещо напълно друго и скърбя единствено, че микрофонната техника ми позволява да се показвам единствено по начина на.

Ако се вгледаме в бита на нашия народ, откриваме в цялата му история една поразителна линия на нравствена непорочност, което значи открита откровеност и елементарност. Целият ни национален епос е напоен с тази откровеност на усеща, мисли и връзки, която през днешния ден ни очарова със своята непорочност. В тази ера от Черноризец Храбър до „ Българи от остаряло време “, в националните приказки, песни и митове ние срещаме герои и хора, които приказват един със друг, което значи, че те са имали онази реципрочност, че те са се разбирали, въпреки и като дядо Либен и хаджи Генчо не постоянно да са се съгласявали един с различен. Имало е въпроси и отговори, което пък значи, че не са се страхували да срещат думите си един на различен. Цялата ни класическа литература е богата с действителни разговори, с фактически общение на човек с индивида. Нека единствено посочим прозата на Йовков и Елин Пелин. Навред вие ще откриете потоците на простодушна реципрочност. Прибавете към всичко това и дълбокото отчуждение и даже пренебрежение на народа към всевъзможен тип фанатизъм, тъй като фанатиците не говорят със хората (те вместо това декларират), и вие може да се гордеете със здравите си корени.

Но не щеш ли през днешния ден, като се вглеждам в добре познатата ми картина на нашето модерно българско общество, в нашите делнични взаимоотношения, като чета нашите български вестници, нова литература или чувам радио, разбирам какъв брой надълбоко прав е бил чужденецът. Като че някаква всемогъща магическа пръчка замахна над страната ни, с цел да ни накара да приказваме един на друг.

Всеки слушател може да направи сравнението самичък за себе си. Не желая да приказвам единствено за отношението сред интелектуалци или партийни дейци, които са извънредно от вида на, най-често еднопосочни излияния, напомнящи шизофренично държание. Но желая да се спра на нашите делнични диалози, на нашите интимни срещи, за времето на четирите очи, когато ние най-искрено се опитваме ДА СИ КАЖЕМ нещата. Употребих преднамерено думата „ опитваме “, с цел да покажа, че сме откровени в желанието си да водим автентичен диалог, надалеч от всеобщото „ Здрасти, по какъв начин си? “ – „ Благодаря, добре съм! “.

Ето че ми е мъчно да си спомня открити, откровени словесни срещи, не щеш ли не мога да си спомня взаимното и безпощадно разнищване на разисквания предмет, стигане до прочут край, преди някой да е съумял да скочи върху личното си изолирано островче. Паметта ми носи безчет заложени въпроси, които са умрели, без да са провокирали даже опит за отговор. И в това време (което е и най-трагичното) към нас манифестираха безчет отговори, без да са задавани въпроси. Последното е изключително присъщо на партийния метод на разговаряне. Или ти се дава отговор, без да бъдеш питан, или ти се дава отговор, без да си попитал.

Опитайте да поведете диалог през днешния ден у нас със когото и да е на каквато и да е тематика, взаимно да се откриете един на различен с цялата откровеност и дълбочина, която допуска човешкото ви достолепие. Вие ще видите, че сътрудникът ви се бои от оферти контакт, старае се да излезе колкото се може по-бърже от общата атмосфера (ако е основана такава), да не приказваме, че няма никакво предпочитание да открие себе си. При това сте близки, другари и се познавате от дълго време. Взрете се в връзките на хората към вас и по никакъв начин не е мъчно да откриете, че съвсем всички диалози се плъзгат по повърхността, че това са по-скоро диалози сред високоговорители вместо сред хора и че умишлено не се отива по-дълбоко. Опитайте се да вземем за пример да поискате пояснения за каквото и да е сторено деяние. И вие постоянно ще получите… оправдания. Забележете, обяснението е станало синоним на оправданието. Постарайте се да разберете какво мисли някой ваш другар на каква да е тематика и вие ще видите по какъв начин той мигновено се свива в черупката си и вместо отговори ви дава заявления. Той престава да разговаря със вас и стартира да говори на вас. И по тази причина нееднократно на забавни и витални въпроси вие ще чуете празни тенекиени отговори. Прибавете към всичко това, че ползите на една персона към друга персона са извънредно повърхностни, че мнозина се интересуват какъв брой пари печелите, по какъв начин сте се наредили вкъщи, какви връзки имате, по какъв начин постигате триумфите си или какви са ви връзките с този или оня, само че съвсем никой не се интересува какво в действителност сте вие, какъв човек сте, какво ви е. Така че зад лъжливата картина на най-голямо общение сред хората в „ социалистическото общество “ ние откриваме действителната картина на грубо отчуждение. Просто като че никой не е забавен никому, и даже човек не е забавен самичък на себе си.

Пак наблягам, че тези мои наблюдения не се отнасят до връзките сред интелектуалци, които са отвратително подправени и евтини и където пък откриваме аргументите за нещастието на нашето изкуство. Някога Роден сподели, че изкуството зависи от искреността към самия себе си. Доказателствата за противното можете да видите в съвсем всички творби, които са поставени на формалната витрина на изкуството. Повърхностно определени тематики, надълбоко неразбрани тематики, разговори, които наподобяват на разменени партийни официални съобщения, лирика от празни, безсмислени изречения, картини, изразяващи декларирани мисли и усеща, в най-хубавия случай успешно външно изложение на външни събития. И в случай че приемем диалектическата теза, че изкуството отразява живота, виждаме, че тя в действителност е доказана.

Но дано се върнем на главното. Защо се стигна до такава степен, че ние не желаем да беседваме като хора, че ние престанахме да приказваме един със друг, че ние престанахме да се интересуваме един от различен? Защо ние в действителност се опасяваме да открием себе си? Защо се опасяваме да приемем откриването на другите? Защо се опасяваме да навлезем в каквито и да е дълбочини на човешки проблеми, а избираме да шляпаме в локвата на най-повърхностните връзки? Значи ли това, че ние престанахме да мислим като умни хора? Значи ли това, че ние нямаме какво да си кажем? И че в действителност разиграваме криеницата, с цел да потулим неспособността си за действителни взаимоотношения?

Без подозрение повода е животът, който живеем. Защото зад всички тия псевдоотношения ние виждаме себе си, претърпели в последните 25 години чудовищно развиване обратно. Днес ние, българите, може несъмнено да се каже, сме надалеч по-инстинктивни, в сравнение с рационални. Всички наши дейности и положения са обезобразени от примитивизма на съмнението и страха. И в случай че се вгледаме още един път в дейностите към и в нас самите, с последните си останки на безпощадна откровеност, ние ще признаем, че всичките ни дейности са направлявани в по-голяма или по-малка степен от страха. Страната се ръководи със боязън, литературата се написа със боязън, в предприятията се работи със боязън, отивате на заседание със боязън, срещате се с другари със боязън, любите се със боязън. Всичко живо у нас преценява, безпределно преценява, от боязън да не му се случи нещо.

Дори диалозите и полемиките на съществени тематики постоянно се отплесват в примитивни социологично – политически направления, при което контактът отново изчезва, с цел да се стигне до декларацията. Особено присъщи са връзките сред обособената персона и партията. Партията приказва постоянно с заявления и изисква заявления. Действителният контакт сред партия и хора е неуместен.

Но в случай че аргументите за страха да откриеш себе си са ясни, то следствията провокират доста въпроси. Нежеланието да откриеш себе си не е ли отвращение да се търси истината? Не свикнахме ли ние с удобството да живеем, без да знаем истините за себе си и за другите, приемайки и отправяйки официални заявления? Не се ли стига до самобитна смяна на естеството ни на мислещи същества, на чувствуващи същества? Не се ли корумпира креативният развой на размишлението от празните изречения, които си разменяме и заимствуваме на драго сърце? Не ни ли тласка всичко това към безпределно и невъзвратимо отчуждение? И последният въпрос — дали изобщо може да се живее по този начин? И докога?

Или може би някой би ми споделил, че всичко това, цялото спиране на действителните контакти, е в своята същина ЛОГИЧНА САМОЗАЩИТА? Че скривайки себе си, всеки всъщност СПАСЯВА себе си, като резервира своята човешка същина недосегаема до времето, когато животът ще му разреши да се открие. Дано да е по този начин. Но аз си припомням един диалог с мой другар преди към три години в София. Аз споделих:

„ Кога ще пристигна това време, да заговорим като хора! “

А той скептично ухилен ми отговори:

„ А когато пристигна, ще можем ли? “

1991 година

Снимка: Георги Марков, 60-те години,@ Любен Марков