Вярата е основа, върху която се крепят надеждата и любовта,

„ Вярата е основа, върху която се крепят вярата и любовта, както и егоизмът е основа, от която извират всички останали страсти – сребролюбието и сластолюбието. “

~ Лимасолски митрополит АТАНАСИЙ

Пётр Петрович Кончаловский, „ Семейный портрет (Сиенский) “, 1912 година

Трите изкушения в брака

Вече разговаряхме за това, че Бог е сътворил индивида и го е сложил в парадайса, където той функционирал естествено, в здрава връзка със своята брачна половинка Ева. Тяхната цел не била раждането на децата, а постигането на съвършенство, постигането на съвършената Божията обич, което е и основната цел на брака. Затова всяко едно Тайнство на Църквата, в това число и бракът, е опрощаване на греховете и е за безконечен живот. Затова бракът е Тайнство, харизма, която Бог благославя и дава в Църквата. Затова Църквата го благославя и счита фамилията за място, където човек отива, с цел да открие своята цел.  В последна сметка задачата на брака е превъзмогването му – да превъзмогнеш брака и да не го превърнеш в кумир, а да го разглеждаш като средство, което ще те води до Бога. Брачната обич не се анулира, тъй като Божията обич не анулира любовта към хората или любовта сред нас, а в противен случай, прави човешката любов по-съвършена,  по-силна, по-мощна, по-чиста и по-здрава. Божията обич не анулира съпружеската обич, нито любовта към децата, а я прави същински съвършена.

Днес ще приказваме за някои по-практични неща по отношение на проблемите, с които се сблъсква човек в брака. Знаем, че пристрастеностите, с които сме призвани да се борим, главните пристрастености, които борят индивида и от които се пораждат останалите пристрастености, са три – славолюбието, тоест егоизмът, сребролюбието и сластолюбието. Защо считаме по този начин? От учението на отците на Църквата и техния опит, само че основно от светия живот на Христос, описан в Евангелието, се вижда ясно, че дяволът е воювал с Христос посредством тези три изкушения – първото е на егоизма, славолюбието, самомнението и гордостта: „ ако си Син Божий, хвърли се от храмовата стряха долу ” Му споделя той (Лука 4:9); вторият умисъл е на сластолюбието – виждаме го, когато дяволът предлага на Христос да превърне камъните в самун. И третото прелъщение е на сребролюбието, когато изкусителят Му предлага благосъстоянията на целия свят. Разбира се, Христос отхвърлил и трите изкушения и по този начин победил дявола. Пред същите тези три изкушения се изправя всеки човек. Егоизмът, от който се раждат всички останали, сребролюбието и сластолюбието. От друга страна имаме и три харизми, три висши добродетели на Светия Дух, а точно вярата, вярата и любовта – те вървят дружно.

Вярата е основа, върху която се крепят вярата и любовта, както и егоизмът е основа, от която извират всички останали страсти – сребролюбието и сластолюбието. Така и фамилният човек, който се стреми към съвършенство в Христа, ще би трябвало да се бори – както всеки подвизаващ се християнин, бил той духовник или фамилен, с тези три големи и съществени пристрастености.

Първата пристрастеност, както казахме, е егоизмът. Как се демонстрира той на дело? Какво значи? Самата дума ни дава отговора – нарцисизъм, т.е. всичко да се върти към нашето его, аз съм и никой различен! Аз по този начин имам вяра, аз по този начин осъждам, аз по този начин желая, на мене по този начин ми харесва, аз по този начин желая да стане! Всички тези неща, които естествено извират от егоистичното разположение на индивида, не разрешават на егоистичния човек да обикне мощно, да възлюби. Причината е, че той не може да превъзмогне себе си и е затворен в своя нарцисизъм, в своя индивидуализъм. Егоистичният човек не може нито да възлюби, нито да се смири. И по какъв начин ще се смири, откакто е егоист – нито може да признае грешките си, тъй като постоянно и за всичко оправдава себе си. Егоистът не може да поддържа връзка, не е кадърен на това, тъй като, с цел да общуваш с другия човек, би трябвало да излезеш от себе си, би трябвало да чуеш другия. Но с цел да го чуеш и да чуеш какво тъкмо споделя, би трябвало на първо място ти да замълчиш, да нямаш мисли, намерения, да нямаш предубеждения, да не си авансово долепен към дадени позиции, с цел да можеш по-късно елементарно да се поставяш на мястото на другия човек.

Наскоро чух една американска поговорка, която споделя: в случай че искаш да схванеш някого, извърви 2-3 километра с неговите обувки и по-късно ще го схванеш. Тоест, с цел да схванеш индивида, би трябвало да слезеш там, където е той. Или да се качиш, в случай че той е нависоко. Трябва да схванеш другия човек, да видиш какъв е, по какъв начин е израснал, възрастта също има значение, даже и разликата на пола, мъжът и дамата не са едно и също нещо. Една е психологията на единия и друга – на другия. Една е биологията на единия и друга – на другия. Възрастта също играе роля. По един начин е човек на 20 години, по различен на 30, на 40, на 50. Човекът, който е израснал по един метод, се разграничава от този, който е раснал в друга среда. Дори мястото, от което произлизаме, има значение. Да, това е следено хиляди пъти. Роля играе и мястото, къде човек е израснал – в кой град, в кое село, при какви условия. За да можеш да общуваш с другия, би трябвало да го схванеш, да се поставиш на неговото място, да станеш едно с него. Доказателство е Христос. Христос можеше да ни избави, бидейки на небето. Можеше да ни избави, изпращайки Евангелието или по някакъв различен метод. За Христос не съществува нищо мъчно. Той обаче не го направил. Той станал безусловно, напълно Човек, сходен на нас, с цел да може, точно откакто сме били немощни, да ни избави. Да можем да се съединим с Него и да ни покаже верния метод на другарство. Той станал Човек поради нас.

За да поддържа връзка с жена си, мъжът би трябвало да разбере как мисли жената – ако не го направи, в никакъв случай няма да успее и постоянно ще мисли по своему за дамата. Както и дамата, в случай че не успее да се научи по какъв начин мисли един мъж, какво желае един мъж, какво очаква от дамата, по какъв начин желае да се отнася жена му с него, в никакъв случай няма да успее да поддържа връзка с него. Същото важи и за децата, и за родителите ни. Егоизмът е един от най-съществените детайли, които разрушават брака и това го виждаме всеки ден към нас. Егоизмът унищожава всяка връзка на индивида: и с Бога, и със себе си, и с хората към него и доста повече със спътника, спътницата и с децата.

Как се бори егоизмът? Чрез смирението. В живота на монасите смирението се ползва посредством послушанието, а в брака – чрез отсичането на волята. Оттук потегля човек, с цел да отсече волята си. Тръгваш да направиш нещо, жертваш това, което ти искаш, приемаш това, което ти споделя другият човек. Сядаш да го чуеш, даваш му време да ти каже това, което желае, и даже да ти се коства смешно и нищожно, не трябва да го смяташ за смешно, а си задължен да го смяташ за съществено, откакто за другия е съществено. Ако не се научиш да приемаш смирено причините и даденостите на другия човек, тогава сигурно си прекъснал всяка опция за връзка с него. Отсичането на волята – и в най-малките неща, като да вземем за пример да вършиш някаква работа у дома, да изпълняваш отговорностите си, да превъзмогнеш удобството си в оня момент, да превъзмогнеш онова аз по този начин имам вяра, по този начин желая да стане.

Вчера някои зададоха въпроса какво се случва с възпитанието на детето, в случай че единият родител споделя едно, а другият друго. Е, какво става? Имаме двама родители егоисти, които най-после ще съсипят детето си, тъй като никой не се смирява да каже:

– И мъжът ми има право на мнение за детето!

– И жена ми има право на мнение за детето. Не съм единствено аз, който знам по какъв начин са нещата.

Например, майката е споделила нещо по повод детето. Съпругът не трябва незабавно да го отхвърля, нито пък би трябвало непременно да изисква от жена си да се съгласи с него. Както казахме, по един метод се държи бащата, друго е държанието и мястото на майката в детската душeвност. Когато не приемаш другия човек и мислиш, че единствено ти знаеш всичко и единствено ти можеш да се изказваш за възпитанието на детето, тогава сигурно си унижил колегата си. И другият или ще замълчи, или в случай че е мъж, ще вземе вестника, ще каже:

– Възпитавай си го сама, ако искаш да го изкъпя, извикай ме!

А може и да стартират да викат и се карат и т. н. и в къщата ще настъпи хаос…След егоизма се сблъскваме със сребролюбието. Като чуем тази дума си мислим, че става дума за обич към парите. Обаче не е единствено това. Защо сребролюбието е грях? Всички имаме пари – и вие имате пари, и аз имам пари, и Църквата има пари, и манастирите имат пари, и Христос е имал пари. Не парите са били проблем. Един има доста, различен има малко. Де да имахме доста! Да създадем доста неща. И за този лагер, с цел да стане тук, бяха нужни стотици хиляди лири. Някои хора помогнаха, Църквата даде пари – за да стане това нещо, са нужни пари. Парите не са неприятно нещо. Сребролюбието е неприятно. То какво съставлява? Напомням ви втората добродетел – вярата. Първата е вярата и в тази връзка казахме, че егоистът не може да повярва, тъй като има вяра само в себе си. Вярва в себе си, че е той и никой различен!  Егоистът в действителност е безверен. Той е неразкаян, затворен в себе си, егоизмът не му разрешава да прави нищо.

Сребролюбецът пък няма вяра в Бога – която е втората добродетел след вярата. Защото се надява на своите пари. „ Трябва да чувствам джоба си цялостен ”. Има стари хора, по на 100 години, които са цялостни с пари в банките и са се прилепили към тях, тъй като ги пазят за старини. На прага на гибелта са в дословния смисъл, а ги пазят в банката, хиляди лири. Сребролюбецът не може да си показа да ги загуби, тъй като няма вяра в Бога, надява се на парите – това е същността на прегрешението.

И не са единствено парите, а и нашите знания – надявам се на моето познание, на моите сили, аз съм нещо, имам мощ, имам позиция, имам обучение, финансово съм добре. Грях е да се надяваш не на Бога, а на силите си, на парите си, на положението си, на знанието си, на качествата си, на хубостта си и всички тези неща, тъй като това краде сърцето ти от Бога и го прилепва към други неща. Имаш упованието, че си толкоз хубав и толкоз красива, че нямаш потребност от това да погледнеш никого. Хиляди хора те желаят и ти отхвърляш всички, тъй като мислиш, че би трябвало да пристигна принцът от приказките да те изиска. Чели сте доста такива приказки, помните ли?

Как това нещо пречи в брака? Пречи, тъй като всеки се затваря в своите си неща. Виждате през днешния ден, че при половината от съпрузите всеки има своя портфейл и всеки месец сядат и вършат сметки. Аз ги поучавам да си вземат един счетоводител, с цел да му намерят края и да не се карат, кой е изхарчил повече…Единият заплаща водата, другият тока, другият горивото, вършат сметки и по този начин заплащат. Малко хора преодоляват това нещо – всеки да борави с парите си и да нямат този боязън от другия човек. Отиват да купят къща и се опасяват:

– Ще напишеш половината на мое име!

Да не би на следващия ден да се разведат и другият да вземе къщата. Сякаш това е казусът, кой ще вземе къщата, в случай че се разведат…

Този нрав, моите неща, моето време, да изляза с моите другари, и аз имам другар, имам моята си стратегия. Именно това „ мое ” е това, което ме прилепя към разнообразни неща. Как това се побеждава в брака? Чрез общото владеене. Всичко, което имаме у дома, е наше, общо. Апостолът споделя, че нямаме власт даже върху личното си тяло, даже и аз не числя се на себе си. Така се споделя в един текст на св. Йоан Златоуст: Какво приказваш непрекъснато за моето и твоето, откакто моето тяло не ми принадлежи, а принадлежи на теб, и тялото ти не ти принадлежи, а принадлежи на мен? Единият принадлежи на другия; няма мое и твое. Виждате, че общото владеене е било необикновен белег за ранната християнска Църква, тъй като хората са имали вяра в Бога и не са се надявали на други неща. Знаете ли, деца, колкото и да наподобява просто, това е нещо, чието неявяване е осезаемо в нашата ера и по тази причина стресът е присъщ за времето ни. Нямаме вяра в Бога, надяваме се на нашите сили. Аз би трябвало да направя всичко, аз би трябвало да търча на всички места, аз би трябвало да съумея във всичко, аз би трябвало да го направя.

Измъкни се от тези неща, освободи се от тази недоверчивост, която се поражда от неналичието на вяра. Започваш да градиш своя брак и вместо да градиш върху вярата за триумф, започваш да премисляш вероятностите за крах. Това обаче към този момент е неточност, към този момент е крах. Поставяш началото, само че не се научаваш, че в брака нямаш свои неща, нямаш свое пространство, нито свое време, нито принадлежиш на себе си, а на другия човек. Дори по повод на твоето дете. Майката споделя: - Синът ми!

Следва сластолюбието. Разбира се, в монашеството то се бори посредством девството и целомъдрието, цялостното самоограничение по плътските въпроси. В брака то също би трябвало да се бори – семейният човек не може да бъде сладострастен, тъй като сластолюбието унищожава брака. Защо? Защото той гледа на другия човек като на обект, а не като на персона. Да, има благословение за известна плътска връзка с другия човек, която има и избрана цел – раждането на деца, само че не е единствено това. Тоест тази връзка има Божието благословение и благословението на Църквата посредством Тайнството на брака. Но сластолюбието не може да бъде цел на брака, защото подобен брак е наказан на неуспех. Защо? Защото в даден миг този сладострастен ентусиазъм няма да може да бъде удовлетворен в степента, в която всеки го има в своето въображение. Защото другият човек сигурно е човек и не постоянно има същото разположение; той ще се разболее, и ще бъде изтощен, ще има друго разположение в даден миг. Има разнообразни интервали в брака – интервал на бременност или на отсъствието на единия, интервал, в който човек боледува или интервал на някаква душевна смяна, когато той няма такова разположение, самата възраст също си споделя думата. Така е, нали? Човек израства и доста неща се трансформират. И в случай че човек не се научи да превъзмогва своето сладострастие, да почита другия човек и да гледа на него като на персона, като Божий облик, като Божий съсъд, като храм на Светия Дух, тогава той ще унижава своя сателит, ще го счита за непотребен и брачната връзка ще загине.

От опита, който имам като нравствен ментор, ви споделям, че съм виждал брачен двойки, основно дами, които безусловно ненавиждат мъжете си, тъй като ги считат за насилници, за животни, тъй като те по този начин гледат на дамите си. Сигурно и дамите са отговорни, защото изначало са им разрешили да гледат на тях по този метод. Трябвало е изначало да го поставиш на мястото му и да го научиш да се отнася вярно с тебе. Но когато човек е млад, той има повърхностното отношение към нещата и не е елементарно да работи зряло. Ти обаче не можеш цялостен живот да бъдеш съд и обект на другия човек, ще пристигна миг, когато твоето аз ще въстане и ще отхвърли другия. Така се появяват доста от проблемите в връзките сред тези хора. Докато в противен случай, в случай че човек е непорочен и гледа на другия човек, на брачната половинка си, на спътницата си като на икона на Бога, като съработник на Бога, като храм на Светия Дух, тогава схваща, че и тази връзка, съпружеската връзка, половата връзка е благословение, и тя е наслада, кей, който Бог е дал, с цел да има известна разтуха в сложните моменти на брачното пътешестване. Но в случай че останеш в пристана и превърнеш сексуалната връзка в кумир, тогава си погубил брака си.

Срещаш хора, които слагат положително начало и до дълбоки старини са в действителност влюбени между тях в верния смисъл, почитат се взаимно и единият в никакъв случай не е издевателствал върху другия от всяка гледна точка – и душевна, и телесна, тъй като този, който издевателства телесно, издевателства и душевно върху другия човек, който по този метод рухва и се отвръща от другия човек. Човекът е освен тяло, а и душа. Като тръгваме от целомъдрието и въздържанието, вървим напред, имайки вярна връзка с другия човек. Впоследствие Божията обич поддържа нашия живот и тогава нашите връзки и каузи получават заветен темперамент.

* Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: К. Константинов

Източник със съкращения:
Картина: Пётр Петрович Кончаловский, „ Семейный портрет (Сиенский) “, 1912 година