Всяка книга от шведския майстор на прозата Фредрик Бакман е

Всяка книга от шведския занаятчия на прозата Фредрик Бакман е събитие от интернационална големина. След трилогията за хокейното градче „ Бьорнстад “ и отличителните  „ Човек на име Уве “ и „ Тревожни хора “  милиони читатели затаиха мирис в очакване на идващия му шедьовър. 
Фредрик Бакман. Снимка " Сиела "

И не щеш ли едвам дни след международната си премиера блестящият разказ се появява и на български език в превод на Любомир Гиздов (ИК „ Сиела “). 

В тази откровена хроника животът е мъчително къс – като безоблачен лъч, отразен в морските талази. Но и безконечен – като безценен спомен, разчупил прегръдката на самотата. Тих протест против тъгата и сивотата.

Луиса е от най-готиния тип хора – с други думи, младеж. Картите, които ориста ѝ е изтеглила обаче, по никакъв начин не са готини. Заклещена в оковите на живот в приемен дом, Луиса открива, че единствено момент хубост може да ти напомни защо съществуваш. 

Да види онлайн най-любимата си картина е един от тях. 

Повечето хора не ги виждат. Трите дребни фигури, седящи в края на дълъг пристан в ъгъла на най-скъпата картина на световноизвестния художник К. Юат. Обикновеният човек вижда просто море. Но Луиса е уверена, че в случай че се вгледа, може да види назъбеното нежно сърце на художника. Защото никой не би могъл да нарисува другарството и любовта по толкоз сърдечен метод, в случай че не е бил изцяло разрушен на късчета от вътрешната страна. 

Двадесет и пет години по-рано, в отдалечен приморски град, група младежи намират леговище от суровия живот у дома, като прекарват лятото в безкрайното море на детството. В компанията си те откриват протекция от самотата, причина да стават от леглото, да обичат и да мечтаят. 

И тъй като изкуството е форма на магия, Луиса ще би трябвало да тръгне по стъпките на картината. И да разкрие историята на едно лято, което стартира и приключва със гибел. Но по средата? По средата то събира цялата обич, на която е способно едно сърце.

С присъщите си автентичен комизъм и безкрайна любов към всичко човешко, Фредрик Бакман основава вълнуваща ода за чудотворната мощ на другарството, в която се процеждат безмилостните нотки на тъгата, само че и бурните акомпанименти на смелостта да обичаш някого повече от теб самия. 

Деликатна и поетична, само че помитаща с прочувствения си заряд и мощ, „ Моите другари “  е книга, която шепти с неизбърсаните сълзи на младостта. Сред страниците ѝ читателите ще се смеят и плачат с обсег, който единствено виртуоз като Бакман може да дирижира. 

„ Моите другари “ се усеща като прегръдка на непосредствен човек, след която имаш чувството, че можеш да застанеш против всички стихии на живота.

* * *

Из „ Моите другари “ на Фредрик Бакман
Снимка " Сиела "

Втора глава
Старата жена още не е забелязала Луиса, това е част от проекта. Като за толкоз висок човек, Луиса е учудващо добра в това да бъде невидима. Тайната е да знаеш, че не означаваш нищо за никого. Че нищо не струваш.

Също по този начин вниманието на дамата, която се усеща доста значима и надлежно е доста забележима, сега е привлечено от нещо друго. Забелязала е мъжете и дамите, които приказват за вложения, и изсумтява:

– Виж, Чарлз! Явно в днешно време позволяват кого ли не, даже тези вулгарни новобогаташки снобари. Виж ги единствено! Никакъв усет, никакъв жанр!

Казва „ новобогаташки “, все едно приказва за ужасяващ вирус, тъй като хората като нея харесват старите неща, желаят антикварни мебели, отлежало вино и остарели пари. Единственото, което би трябвало да е ново, са противоречивите коли и тазобедрените стави. Колкото по-богати стават хората като нея, толкоз по-малко неща харесват, до момента в който най-после не станат толкоз богати, че да намразят даже другите богати хора, и това е може би единственото нещо, което Луиса харесва в тях.

Жената поглежда брачна половинка си сопнато и пита:

– Чуваш ли, Чарлз?

Мъжът дава отговор:

– Да, да, скъпа. Слушам. Ще купим онази с морето. Как се споделя художникът? К. Юат? Що за име е това? Мислиш ли, че някъде тук има още от тези сандвичи? Никой не вижда, когато Луиса отваря раницата, цялостна със спрейове.

Никой не вижда по какъв начин се шмугва под  въженцето и застава пред картината. Никога няма да може да изясни какво изпитва, когато я гледа. Може би такова е възприятието да станеш родител, мисли си тя: просто да останеш без думи. „ Липсваш ми, до скоро. – Мама “, написа на картичката. Луиса бръква в раницата.

– Ей, ти! Какво си мислиш, че правиш? Не е разрешено да се приближаваш до картината! – възкликва внезапно глас зад тила ѝ.

Това е остарялата жена, която звучи доста ядосано, само че когато лицето ти е издърпано толкоз обратно, че бузите ти стартират от ушите, на близките им е мъчно да преценяват по какъв начин в действителност се чувстваш. Жената, общо взето, има прочувствения диапазон на абажур.

Това е моментът, в който Луиса стопира да се придържа към проекта. Планът не е отговорен, просто в мозъка ѝ от време на време става малко пренаселено, защото вътре живеят както геният, по този начин и не-геният. Така че Луиса се обръща с насълзени очи и се сопва на дамата:

– Това не е картина с море!

Жената прави две бързи крачки обратно, взирайки се в Луиса по този начин, като че ли преди малко е била нападната от мебел. То приказва?

– Ти... изцяло ли си... незабавно се отдръпни от картината! – заповядва дамата, на която е напът да ѝ прималее от цялата тази наглост.

Но Луиса остава умерено от другата страна на въжето, примигва, с цел да спре сълзите, и прошепва:

– Това не е картина с море, вулгарна, новобогаташка снобарка такава.

Жената толкоз се ядосва, че едвам не се задушава, по тази причина сграбчва мъжа си толкоз крепко, че той се задавя с дребен сандвич и на собствен ред едвам не се задушава.

– Чааарлз! – надава писък дамата, а мъжът опръсква диамантите ѝ със слюнка и трохи, след което показва лудо бялата риза на Луиса, като че ли си показва, че може да изстрелва огън от показалеца си и по този метод да всява боязън у всички в близост.

– Ти! Стой на място! Искам да приказвам с началника ти! – заповядва той.

За негов смут, се оказва обаче, че Луиса не е копче в асансьор и не я е боязън от показалци, тъй че тя просто дава отговор безшумно:

– Не работя тук.

После продължава да рови в раницата си и най-после намира каквото търси. Тънка, алена писалка.

– В подобен случай желая да приказвам с РОДИТЕЛИТЕ ти! – упорства остарелият мъж с известно омерзение, като се оглежда, очевидно очаквайки да види две шимпанзета, хванали наопаки осведомителна брошура за контрацептиви.

Едва тогава дамата вижда раницата на Луиса и схваща всичко, тъй като доста добре знае какво значат младежите с раници.

– Чарлз! Тя има спрейове в раницата! Тя е от тези деятели! Извиквай защитата, Чарлз, тя ще съсипе картината!

– Казва дамата, която желае да я окачи в грозната си лятна вила... – измърморва Луиса.

После се обръща, подвига химикалката и рисува дребна риба на стената.

Планът не беше подобен. Идеята беше просто да види картината. Мислеше си, че това ще е задоволително. Мозъкът ѝ не е отговорен, че нещо в нея някак си внезапно пожелава картината да знае, че Луиса е била там. Тя и Фиш. Глупаво, неуместно сърце.

 Жената изкрещява паникьосано, а остарелият мъж се насочва бързо към охранителите. Но въпреки всичко беше благо от негова страна да го каже, взема решение Луиса. Да си намерения, че тя има родители.

„ До скоро. – Мама “, написа на картичка в раницата ѝ. От предната страна е изобразена световноизвестната картина на К. Юат. Откакто се помни, Луиса си е мечтала да я види онлайн. Все разправяше на Фиш по какъв начин един ден двете ще отидат да я видят дружно. Но в този момент? Сега даже не може да изясни какво усеща. Когато с Фиш се промъкваха в киносалоните в града, от време на време попадаха на филми, в които дами се опитваха да обяснят какво е да си майка, и постоянно оставаха без думи. Да станеш родител? Една от дамите беше споделила, че това е като невидима приливна вълна, която те удря с такава мощ, че ти изкарва въздуха и след това по този начин и не успяваш да възстановиш дишането си. Цял живот се задъхваш, беше споделила друга жена, тъй като любовта е толкоз необятна, че изстисква въздуха от дробовете ти. След това всички си мислят, че в профил си изглеждаш същата, беше споделила трета, само че ти не разбираш по какъв начин е допустимо това, тъй като за теб има напълно ясна граница сред „ преди “ и „ след “. Съвсем ново аз.

Такова е възприятието и с картината, мисли си Луиса. Но въпреки всичко беше благо от страна на остарялата жена, взема решение тя. Да си намерения, че Луиса желае да унищожи творбата. Все едно нещо би могло да я спре, в случай че беше по този начин.

Госпожо, мисли си Луиса, в случай че желаех да унищожа картината, цялата постройка към този момент щеше да е станала на пепел. Защото съм безумно добра в унищожаването. Всички, които обичам, умират.

Охранителят се втурва, или във всеки случай се помъква към нея със 100 и трийсет килограмовото си тяло с дребна, побесняла глава, кацнала от горната страна. Луиса стисва крепко алената писалка.

Мрази да я допират възрастни. Така става, когато човек в никакъв случай не е срещал възрастен, на който може да има вяра. Баща ѝ ги беше оставил, преди тя да се роди. Не желал да бъде татко. Но Луиса се чуди дали майка ѝ не е желала да бъде майка, най-малко за малко. Дали е почувствала приливната вълна, когато Луиса се е родила. „ Липсваш ми “, написа с ужасяващ почерк на картичката. Единственото, което Луиса си спомня от майка си, е гласът ѝ, който ѝ пее приспивна ария. Дошли са от друга страна, само че Луиса не помни нищо за нея. Така и не разбра какво са оставили зад тила си, само че няма по какъв начин да е било хубаво, в случай че това място е по-добро. Когато беше на пет, Луиса остана при съседите. Майка ѝ излезе и повече не се върна. Полицията я търси няколко месеца, само че нея я биваше да бъде невидима и това евентуално е единственото качество, което щерка ѝ е наследила от нея. Ако си на пет, когато родителят ти те изостави, то изоставянето не се случва в съответен ден, случва се всеки ден. Никога не стопира. Луиса израсна в приемни домове. Говореше единствено майчиния си език, а когато опитваше да имитира езиците на другите деца, те ѝ се смееха или по-лошо. Затова спря и дълго време по-късно тя въобще не говореше. Спомня си, че в приемните домове се спеше мъчно, тъй като всякакви неща все се удряха в стените. Понякога чинии, от време на време чаши, от време на време хора. Понякога това бяха други хора, от време на време беше тя. Трябваше да се мести неколкократно, на никое място не изкарваше дълго време. Някои от домовете бяха злокобни, някои бяха страшни, някои бяха рискови. Само един беше прекрасен.

 Тогава тя беше на шест или седем, а домът, несъмнено, беше цялостен с кресливи хора и безмълвни страхове, също като всички останали, само че в ъгъла в кухнята имаше ледник, затрупан с картички с известни творби на изкуството. Това беше нейният парадайс. Така и не разбра кой беше купил и оставил картичките там, само че евентуално беше някой като нея. Човек, минал през дома и поискал да каже на децата след него, че на открито съществува и различен свят. Изкуството е съпричастие.

Една от картичките беше с картината с морето, която не е картина с море. Това беше първата ѝ кражба, първото в действителност красиво нещо, до което се докосваше. Няколко години по-късно дойде в приемен дом, където някой се смееше. Това беше Фиш. Мигновено се сдушиха. Спяха толкоз близо една до друга, че в случай че Луиса се събудеше и усетеше туптенето на нечие сърце, не можеше да реши дали е нейното, или това на Фиш. Фиш я научи да схваща другите езици, които другите деца говореха, най-много всички псувни, несъмнено, тъй като що се отнася до псуването, Фиш беше същински космополит. Но Луиса се научи да приказва британски като американските кинозвезди около филмите, които двете се промъкваха да гледат. Нощем лежеше до Фиш и шепнеше цели подиуми от великите любовни истории. И въпреки всичко на всеки език имаше доста думи, които не разбираше. Един ден, не доста по-късно, на вратата почукаха служители на реда, които споделиха, че са разкрили майката на Луиса.

Детските мозъци са особени, поясняват всичко по собствен си метод. Луиса цялостен живот си беше представяла този миг, само че все пак казаното от служителя на реда беше неразбираемо. Фиш трябваше да ѝ изясни: Inform the relatives означаваше да съобщиш на околните. Значи Луиса беше близката. Deceased означаваше мъртва. Substance abuse означаваше, че майка ѝ се е пропила до гибел. Удавила се е от вътрешната страна. Детските мозъци имат толкоз богато въображение, че откакто чу това, вместо да развие боязън от алкохола, Луиса разви ужасяващ боязън от плуването.

На идващия ден отидоха на кино и гледаха доста остарял филм, тъй като Фиш знаеше, че Луиса най-вече харесва таман старите филми. В основната роля беше прочут артист. В една сцена той запя приспивна ария на едно дете и Луиса ненадейно я разпозна: не си бе спомняла гласа на майка си, а неговия. Майка ѝ беше оставяла петгодишната си щерка сама пред тв приемника толкоз дълго, че най-после Луиса не е знаела кой глас е същински, майчиният или тези от старите филми. Разплака се, щом осъзна, че е човек без мемоари, само че Фиш се наведе към нея и сподели: „ Майната му, за какво глупавият ти мозък да взема решение кое се е случило и кое – не? Можеш да запазиш загатна, твой си е! “.

Така че Луиса го резервира. Въображението е единственото оръжие на децата. На гърба на картичката с картината Луиса написа известие, каквото ѝ се беше желало да получи, все едно е обичана и липсва на някого: „ До скоро. – Мама “.

Прибра картичката в раницата си и си намерения, че един ден с Фиш ще видят картината онлайн и може би ще бъде както когато супергероите откриват силите си. Ако в миналото стигнеше до морето, може би повече нямаше да се опасява да плува. Представяше си, че ще бъде като в приказките и по някакъв магически метод всичко ще приключи щастливо.

Няма да стане по този начин.

Но ето по какъв начин стартира нейното премеждие.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.