Пилотът, който можеше да спре атаката над Пърл Харбър
Всяка злополука може да бъде проследена и оценена, най-малко няколко пъти, с цел да се извлекат всички вероятни страни, както и да се ревизира какво е можело да се предотврати и какво – не. Ако попитате коя е най-голямата военна покруса на Съединени американски щати, най-вероятно ще чуете легендите за Пърл Харбър, само че с малко по-задълбочен разбор бихте могли да откриете и още едно име – Кърмит А. Тейлър. Това е първи лейтенант, който поема счита в съботната заран от 4 до 8 часа сутринта в авиационния център на Хавайските острови.
В 3 часа сутринта, Кърмит се качва на автомобила си и пътува към въпросната станция – датата е 7 декември 1941 година Информационният център разполага с най-хубавата и модерна техника за прихващането на въздушни офанзиви и полети, ориентирани към Хаваи. Количеството радари въобще не е за подценяване и устройствата участват даже във военноморската база на Пърл Харбър. Задачата на анализаторите е да ревизират кои летателни апарати са се насочили към базите. Персоналът би трябвало да реши дали става въпрос за другарски или противников аероплан и в такива моменти би трябвало да задейства отбраната.
Идеята в действителност е съвършена, само че към момента има какво да се изисква, с цел да се изгладят всички дефекти. Пилотите нормално се изпращат даже в този център, с цел да работят по новата система, само че като цяло множеството нямат необикновен опит. Тайлър е точно измежду тези господа и до този миг в никакъв случай не е виждал изцяло добре работещ радар. Според майор Бергкуист, момчето може да помогне с ориентирането на избавителен екип, в случай че даден аероплан се разбие, а и кой въобще би очаквал вероятно стълкновение? Първите 3 часа на лейтенанта не са изключително забавни, дори биха могли да се нарекат скучни.
Офицерът, който би трябвало да разпознава самолетите, липсва на работното си място, тъй като през уикенда постоянно има прекомерно малко полети. По това време Кърмит написа писма до у дома, чете списание и чака да свърши промяната. В 7 часа и 20 минути сутринта, младият водач се намира на едно от най-неприятните места в историята. В този миг има всички шансове да предотврати един от най-големите позори за американската войска, да разсъни цялото бойно снаряжение и да се окаже един същински воин, само че не го прави. Не можем да чакаме и повече, въпреки всичко младият водач живее на плажа, заплаща на ниска цена наем, върви на уроци по сърф и войната е толкоз надалеч, че даже не може да се развълнува.
Докато неговите сътрудници се стремят да научат нови маневри и да се приготвят за война, той прекарва времето си в мислене на нови и нови пакости. Когато се появява нов курс с името „ радио позициониране и установяване на сигнал “, можем да се досетим кой не отива на този курс, само че за сметка на това прекарва цяла седмица в каране на сърф. Все отново британците благославят тази технология, само че белким Луфтвафе ще дохвъри до Хаваи, с цел да ги нападне? След като новите самолетоносачи се оказват толкоз смъртоносни, Съединени американски щати бърза да влага милиони в новата система.
Системата може да засече самолети на разстояние от 160 километра от самия радар, което пък би трябвало да потвърждава, че има още разстояние за покриване при вероятно нахлуване. Освен това британците употребяват сигнализация за инспекция на принадлежност – те изпращат сигнал до дадения аероплан и в случай че се върне верен, значи е другар, при неналичието на подобен, цялото кралско войнство би трябвало да се вдигне и да пази. Британците имат такава система, само че американската към момента се създава.
Другата огромна нелепост за бойния личен състав във военно време е, че отхвърля да си партнира с радистите, от време на време се губи разписанието, различен път въобще не участва и всеки прави най-хубавото, на което е кадърен. Поради неналичието даже на тренирани фрагменти, радарът работи сред 4 и 7 часа сутринта. Дори и при активирането им, екипите не се опитвали да засичат противников самолети, те просто прекосявали през рутинните извършени за засичането на противников обекти и хипотетични такива.
На 27 ноември, когато връзките към този момент не са толкоз положителни, военачалник Джордж Маршал подрежда се приготвят за офанзива, само че да не се всява суматоха измежду локалното население. Командването е сложено под бойна паника, само че най-ниската допустима и съществуваща – паниката за инспекция на потенциални саботажи и възможен протест на острова, само че без никакви налични офанзиви отвън него. И до момента в който Кърмит се чуди какво да прави през идващите часове, неговите сътрудници – Джоузев Локхард и Джордж Елиът – пускат своята радарна система на към 50 километра разстояние. Принципно радарите се изключват към 7 часа сутринта, само че тъй като камионът, който би трябвало да ги върне в базата закъснява, господата решили да си поиграят още малко с машината и да потренират.
В 7 часа и 02 минути на екрана блества голяма точка на почти 200 километра разстояние. Локхард няма думи, до този миг това е най-голямата точка, която е виждал. Радарът не може да каже какъв брой тъкмо са, както и да удостовери дали са американски или не. Операторите се вълнуват, само че не се тормозят, за тях няма късмет това да е зложелател. Те не знаят за ранното предизвестие от щаба. След къс спорт, операторите звънят на осведомителния център, с цел да схванат какво се случва.
В 7 часа и 20 минути, тъй като нямало кой да вдигне, телефонът бил предаден на Кърмит Тайлър. Локхард обяснил, че това е най-големият засичан сигнал в миналото. Единственото рационално пояснение от другата страна е рабоотата на радио KGMB, което излъчвало нощна стратегия, когато американски бомбардировачи летят към сушата. Военновъздушни сили желали този сигнал да бъде деен, с цел да може водачите да се ориентират още по-лесно. Радистите се съгласили, че най-вероятно тъкмо това е повода за радарите да се задействат толкоз съществено. След като Локхард затворил телефона, Кърмит даже не считал да звъни на командирите си.
При възможни проблеми в спокойно време, нито един сержант не е удивен да излезе от вкъщи си, тъй като някакъв лейтенант имал съмнения за парадокси. Никой даже не вярвал, че става въпрос за японски самолети, даже Япония била напълно отвън картината. Локхард и Елиът траяли да наблюдават самолетите до 7 часа и 39 минути, когато ги губят на към 50 километра, тъй като топографията на островната верига въздейства върху радарното излъчване. Единствените американски самолети, които идват от Съединени американски щати в посока Хаваи, са 12 бомбардировача B-17, само че те нямат нищо общо с останалите неканени посетители. Първите бомби политат към задачата в 7 часа и 55 минути – 35 минути след позвъняването на Елиът. Тайлър усеща набъбващата неволя единствено 5 минути по-късно, когато неговата промяна завършва и напуща своя пост за глътка пресен въздух.
Над главата му прелитат самолети. В следствие схваща и идната по-жестока истина – бомбардировката е почнала, а той самият е следил по какъв начин врагът се доближава. Малко по-късно схваща, че близкото летище е към този момент бомбардирано. Генерал Шорт декларирал на неговите хора да се пазят от бойкот, а не от офанзива, даже самолетите са подредени като за церемониал. През 1942 година радистът излиза на съд, само че бързо е опрощение, тъй като специалистите са безапелационни в едно нещо – нужни са знания и висша мощ, с цел да се разпознае вражеска точка на тази радарна система. Същото важи и за Кърмит Тайлър, който по този начин или другояче нямал даже командващ офицер и трябвало да намерения какво да направи в този случай. Голямата отговорност най-сетне се изсипва върху военачалник Шорт, който не дава вярната паника и не приготвя базата за вероятно противопоставяне.
Свободното и пищно държание на бойците се заплаща, освен това изключително грубо. И до през днешния ден не е несъмнено дали Кърмит е можел да избави бойните си приятели, в случай че вдигне цялата база под паника. Някои считат, че не е имало какво да направи, други са безапелационни тъкмо в противоположното. Според някои критици, чувството за имунитет от всевъзможни противников маневри, е повода за този неуспех. Освен това и флотът не е толкоз непогрешим.
В 6:45 сутринта, американският транспортен съд USS Ward потапя дребна японска подводница, той също не оповестява за този случай. След като никой не вярвал, кой може да носи отговорност за голямата неточност, която се разиграва. Въпреки желанието за съответни ограничения, флотът и авиацията просто не вярвали, че ще бъдат наранени и тъкмо това ги санкционира злокобно!
