“Всяка жена се влюбва в мъж, когото не може да

“Всяка жена се влюбва в мъж, който не може да задържи ” е късото пояснение на австралийската писателка Колийн Маккълоу за триумфа на романа й “Птиците умират сами ”, публикуван през 1977 година Шест години по-късно е изработен ефирен сериал, като основните функции са поверени на незабравимите Ричард Чембърлейн и Рейчъл Уорд. Класическата любовна история споделя за неразрешената обич сред свещеника Ралф де Брикасар и младата Меги Клиъри. Меги израства под духовното попечителство на отеца, като това е единствено началото на изпепеляващата им пристрастеност, траяла 40 години и оплела в поредност от трагични събития три генерации. Припомнете си част от незабравимото странствуване в сърцата и разсъдъка на двама души, разкъсвани сред дълга и възприятията си.

Има една легенда за птичката, която пее единствено един път в живота си, само че по-сладко от всяко друго земно творение. Още щом напусне гнездото си, тя дири бодлив шубрак и няма покой, до момента в който не го откри. Тогава запява измежду безпощадните му клончета, притискайки гръд към най-дългия им и изострен шип, с цел да почине, извисена над своята мъка, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна ария, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и даже Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива единствено с цената на огромна болка… или най-малко по този начин е съгласно легендата.

Птичката с тръна в гърдите следва немилостив закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да почине пеейки. Когато острият бодил я пронизва,тя не подозира, че я чака смърт; единствено пее и пее, до момента в който не и останат сили да издаде нито тон повече. Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите знаем. Разбираме. И отново го вършим. Все отново го правим…

Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отхвърли, даже то да ни кара да вием от болежка и да призоваваме гибелта. Такива сме и това е. Като в остарялата келтска легенда за птичката с бодил, забит в гърдите, която излива в ария сърцето си и умира. Защото не може другояче – нещо от вътрешната страна я тласка. А ние, хората, осъзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, само че въпреки да познаваме себе си, отново не можем да променим ориста си, нали? Всеки от нас пее своята ария, уверен, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и дори не се питаме за какво. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.

Има дами, които допират всяка твоя клетка... Жени, които обезличават всички други... Жени, които прекатурват целия ти свят и те карат да покажеш най-хубавото от себе си... Жени, които в случай че излязат от живота ти - те оставят унищожен и полумъртъв. А в случай че успееш да ги запазиш - трансформират живота ти в парадайс...

Казваш, че ме обичаш, само че нямаш визия какво е любов; единствено редиш думи, които си научил наизуст, тъй като ти се коства, че звучат добре!

Само се пробвай да обикнеш човек, да го почувстваш, да схванеш, че без него не можеш да живееш и той ще те убие.

Постепенно споменът за нея поизбледня, както става с всички мемоари, даже и с тези, свързани с доста обич, като че ли в самите нас протича някакъв неволен лековит развой, който оздравява раните, макар обезверената ни решителност в никакъв случай да не забравим.

Заболя ме, че не ме потърси толкоз време. Не съм желала да ми казваш, че ти липсвам, просто да покажеш, че ме помниш.

Страшно е един единствен човек да значи толкоз доста и толкоз разнообразни неща.

Toй е просто мъж... Ти си същият - големи мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до лудост за някакъв си пламък зад стъклото, толкоз транспарантно, че очите ви не го и виждат. А когато най-накрая налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната хладина е имало и храна, и обич, и нежни пеперуди за вас.

Не че беше светица или освен това от другите. Тя просто в никакъв случай не се оплакваше и бе талантлива – или прокълната – със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, какво то и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за мотора на своя живот.

Само оня, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.

Никой не вижда действителността, когато гледа в огледалото. Поне не цялата реалност.

Онзи, който няма какво да губи, може да завоюва всичко, а човек без усеща не може да бъде засегнат.

Отнесе ли я до леглото, или я води? Струваше му се, че я е отнесъл, само че не беше сигурен; знаеше единствено, че тя към този момент е там, че ръцете му я намират, допират, че и нейните ръце го намират, допират. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за осквернение?

Любовта и омразата са жестоки, единствено харесването е благо.

Може би тъкмо това е пъкълът - да сме плебеи, приковани към земята. Може би ние прекосяваме през пъкъла точно като живеем...

Няма упоритост, която да оправдава разбиването на нечие сърце.

Изображения: pinterest.com