Защо Ердоган се "завръща" към Ататюрк
Всяка година на 10 ноември Турция отбелязва гибелта на Мустафа Кемал Ататюрк, създателя и първия президент на Република Турция. В 9:05 ч., момента, в който той издъхва, сирените изсвирват мощно из страната, а хората стопират на улицата или стоят безмълвно на работните си места, с цел да си спомнят " Бащата на турците ", каквото безусловно значи семейството му. В " Анъткабир ", именития пантеон на Ататюрк в Анкара, се организира публична гала, на която участват голям брой жители, а медиите и обществените мрежи се наводняват със известия, изтъкващи величието на Ататюрк.
Тази година всички типичен ритуали се реализираха. Но имаше и нещо ново и друго. Политическият лагер зад президента Реджеп Тайип Ердоган, който обичайно се идентифицираше с исляма, а не със мощно всемирски настроения Ататюрк, се появи " по-ататюркистки " надъхан от всеки път.
Тази необикновена позиция за пръв път се прояви в главния идеологически знак на режима на Ердоган: проердоганистките медии, които в този момент са преобладаващата част от турските медии. Вестници, които до момента са показвали не напълно откровен интерес към честванията от 10 ноември, този път отдадоха голяма респект на Ататюрк с материалите си и демонстрираха непогрешимо разграничение в тона си към него. Членове на ръководещата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) показаха ненадейно удивление от него в известията, които отправяха обществено. Местните клонове на ПСР проведоха безвъзмездни автобусни транспорти до " Анъткабир ", оповестени с плакати из градските центрове. И най-важното - самият Ердоган, чието неявяване на някои от предходните отбелязвания се набива на очи, ръководеше церемониите на " Анъткабир ".
Новооткритата обич към Ататюрк сигурно беше нещо ново за ПСР и нищо чудно, че докара до десетки колонки в турската преса. " Муджахидите към Анъткабир ", означи известен колумнист с учудване и посочи контраста сред ислямистките корени на ПСР и светската визия на Ататюрк. Контрастът беше явен и евентуално по тази причина самият Ердоган почувства потребност да отговори на тези, които подлагаха на критика него и партията му за смяната в тона. " Ще защитим наследството на Ататюрк ", закле се той на конференция, проведена в чест на Ататюрк в президентския замък. Той даде обещание и да избави наследството му от " идеологическото тесногръдство, което инструментализира името му. "
Защо му трябваше на Ердоган да акцентира на това? И каква е повода ердоганистите да се " връщат " към Ататюрк и да изземат територията на респект към него? Първият отговор са
президентските избори през 2019 година,
печеленето на които е най-важната цел за Ердоган. За разлика от парламентарните избори, които печели непрекъснато от 2002 година насам, избор, който се колебае сред 40% и 50% от електората няма да е задоволителен този път. Ердоган би трябвало да завоюва над 50% от вота и всеки наподобява е склонен, че в този предел има опасности. Консервативните ислямистки гласоподаватели, на които Ердоган обичайно разчита, просто не са задоволителни, с цел да му дадат над половината от мандата на нацията. Също по този начин му е нужно да притегли това, което обичайно построява " дясноцентристките позиции " в турската политика, които постоянно са представлявали електората " по средата " сред всемирски настроените поддръжници на Ататюрк и проислямските консерватори.
© Associated Press
Скорошно политическо развиване, което също може да е подсилило тази политическа потребност, е
учредената през октомври " Добра партия "
на харизматичната Мерал Акшенер. Партията наподобява е опит да се съживи дясноцентристкото пространство, изчезнало още от ранните години на ПСР. Проучванията демонстрират, че Добрата партия бързо е натрупала висока известност, достигаща 16% от гласовете, а тази на Ердогановата ПСР е спаднала до 38%. Приемането на Ататюрк би било хитроумна тактичност за връщане на част от гласовете, прелели се от ПСР към Добрата партия.
Вторият отговор за какво Ердоган към този момент приема Ататюрк е по-стратегически и концептуален: Ердоган желае да се показа като " втория Ататюрк ", втория избавител и създател на нацията, и е доста по-лесно да го направи, като се хване за наследството на първия Ататюрк. Тази наклонност става все по-видима в последните три години, както обясних предходната година в " Ал Монитор ", в метода, по който Ердоган употребява символиката на Ататюрк. Това включва поръчката на Ердоган да води " втората освободителна война на Турция " - по образеца на първата, която " Бащата на турците " води след Първата международна война - и изборът на Самсун (града, от който тя започва) за начало на предизборни акции.
© Associated Press
Същевременно има значим колорит сред облика на Ататюрк, с който Ердоган в този момент се разпознава, и облика на Ататюрк, който " ататюркистите " в Турция обичайно отстояват. В последния Ататюрк работи за озападняването на Турция, секуларизирайки страната си с промени " от горната страна надолу " във времето на безспорна президентска власт сред 1923 и 1938 година Ердоган и почитателите му
разбираемо пропущат тези несъвместими с исляма тематики.
Ататюрк, който те по-скоро харесват, е антизападният боен воин, избавил родината от окупацията на европейските империалисти в интервала 1919-1922 година Това също по този начин им разрешава да настояват, че Ердоган " не отстранява (наследството на) Ататюрк ", както ататюркистите нормално настояват. Ердоган, съгласно техния мироглед, единствено " пресъздава " това завещание, като още веднъж прави Турция " самостоятелна ".
Иронията е, че Ердоган не просто си присвои този " скърпен " Ататюрк в речта си от 10 ноември, а и осъди тези, които " го поясняват неправилно ". Последните включваха опозиционната Републиканска национална партия (РНП), партията, учредена от самия Ататюрк. " Няма да позволим на нито една партия като РНП да " иззема " Ататюрк от нацията ни, " разгласи Ердоган. " Ще го разберем и ще говрим за него като за Мустафа Кемал на нашата нация... ветерана на нашата Война за самостоятелност. "
© Associated Press
За мен това беше следващото удостоверение на очевидната истина, която дублирам от известно време: формалната идеология на " Новата турция " на Ердоган, в случай че има такава, не е " ислямизъм ", както наподобява си мислят някои западняци. По-скоро е ердоганизъм. Последното е комбинация сред ислямизъм, турски шовинизъм, антиелитистки популизъм, морализъм, непотизъм и опортюнизъм. Може даже да включва, както виждаме в този момент, предефицирана доза ататюркизъм.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Турция (340)
Тази година всички типичен ритуали се реализираха. Но имаше и нещо ново и друго. Политическият лагер зад президента Реджеп Тайип Ердоган, който обичайно се идентифицираше с исляма, а не със мощно всемирски настроения Ататюрк, се появи " по-ататюркистки " надъхан от всеки път.
Тази необикновена позиция за пръв път се прояви в главния идеологически знак на режима на Ердоган: проердоганистките медии, които в този момент са преобладаващата част от турските медии. Вестници, които до момента са показвали не напълно откровен интерес към честванията от 10 ноември, този път отдадоха голяма респект на Ататюрк с материалите си и демонстрираха непогрешимо разграничение в тона си към него. Членове на ръководещата Партия на справедливостта и развиването (ПСР) показаха ненадейно удивление от него в известията, които отправяха обществено. Местните клонове на ПСР проведоха безвъзмездни автобусни транспорти до " Анъткабир ", оповестени с плакати из градските центрове. И най-важното - самият Ердоган, чието неявяване на някои от предходните отбелязвания се набива на очи, ръководеше церемониите на " Анъткабир ".
Новооткритата обич към Ататюрк сигурно беше нещо ново за ПСР и нищо чудно, че докара до десетки колонки в турската преса. " Муджахидите към Анъткабир ", означи известен колумнист с учудване и посочи контраста сред ислямистките корени на ПСР и светската визия на Ататюрк. Контрастът беше явен и евентуално по тази причина самият Ердоган почувства потребност да отговори на тези, които подлагаха на критика него и партията му за смяната в тона. " Ще защитим наследството на Ататюрк ", закле се той на конференция, проведена в чест на Ататюрк в президентския замък. Той даде обещание и да избави наследството му от " идеологическото тесногръдство, което инструментализира името му. "
Защо му трябваше на Ердоган да акцентира на това? И каква е повода ердоганистите да се " връщат " към Ататюрк и да изземат територията на респект към него? Първият отговор са
президентските избори през 2019 година,
печеленето на които е най-важната цел за Ердоган. За разлика от парламентарните избори, които печели непрекъснато от 2002 година насам, избор, който се колебае сред 40% и 50% от електората няма да е задоволителен този път. Ердоган би трябвало да завоюва над 50% от вота и всеки наподобява е склонен, че в този предел има опасности. Консервативните ислямистки гласоподаватели, на които Ердоган обичайно разчита, просто не са задоволителни, с цел да му дадат над половината от мандата на нацията. Също по този начин му е нужно да притегли това, което обичайно построява " дясноцентристките позиции " в турската политика, които постоянно са представлявали електората " по средата " сред всемирски настроените поддръжници на Ататюрк и проислямските консерватори.
© Associated Press
Скорошно политическо развиване, което също може да е подсилило тази политическа потребност, е
учредената през октомври " Добра партия "
на харизматичната Мерал Акшенер. Партията наподобява е опит да се съживи дясноцентристкото пространство, изчезнало още от ранните години на ПСР. Проучванията демонстрират, че Добрата партия бързо е натрупала висока известност, достигаща 16% от гласовете, а тази на Ердогановата ПСР е спаднала до 38%. Приемането на Ататюрк би било хитроумна тактичност за връщане на част от гласовете, прелели се от ПСР към Добрата партия.
Вторият отговор за какво Ердоган към този момент приема Ататюрк е по-стратегически и концептуален: Ердоган желае да се показа като " втория Ататюрк ", втория избавител и създател на нацията, и е доста по-лесно да го направи, като се хване за наследството на първия Ататюрк. Тази наклонност става все по-видима в последните три години, както обясних предходната година в " Ал Монитор ", в метода, по който Ердоган употребява символиката на Ататюрк. Това включва поръчката на Ердоган да води " втората освободителна война на Турция " - по образеца на първата, която " Бащата на турците " води след Първата международна война - и изборът на Самсун (града, от който тя започва) за начало на предизборни акции.
© Associated Press
Същевременно има значим колорит сред облика на Ататюрк, с който Ердоган в този момент се разпознава, и облика на Ататюрк, който " ататюркистите " в Турция обичайно отстояват. В последния Ататюрк работи за озападняването на Турция, секуларизирайки страната си с промени " от горната страна надолу " във времето на безспорна президентска власт сред 1923 и 1938 година Ердоган и почитателите му
разбираемо пропущат тези несъвместими с исляма тематики.
Ататюрк, който те по-скоро харесват, е антизападният боен воин, избавил родината от окупацията на европейските империалисти в интервала 1919-1922 година Това също по този начин им разрешава да настояват, че Ердоган " не отстранява (наследството на) Ататюрк ", както ататюркистите нормално настояват. Ердоган, съгласно техния мироглед, единствено " пресъздава " това завещание, като още веднъж прави Турция " самостоятелна ".
Иронията е, че Ердоган не просто си присвои този " скърпен " Ататюрк в речта си от 10 ноември, а и осъди тези, които " го поясняват неправилно ". Последните включваха опозиционната Републиканска национална партия (РНП), партията, учредена от самия Ататюрк. " Няма да позволим на нито една партия като РНП да " иззема " Ататюрк от нацията ни, " разгласи Ердоган. " Ще го разберем и ще говрим за него като за Мустафа Кемал на нашата нация... ветерана на нашата Война за самостоятелност. "
© Associated Press
За мен това беше следващото удостоверение на очевидната истина, която дублирам от известно време: формалната идеология на " Новата турция " на Ердоган, в случай че има такава, не е " ислямизъм ", както наподобява си мислят някои западняци. По-скоро е ердоганизъм. Последното е комбинация сред ислямизъм, турски шовинизъм, антиелитистки популизъм, морализъм, непотизъм и опортюнизъм. Може даже да включва, както виждаме в този момент, предефицирана доза ататюркизъм.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Турция (340)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ