Всеки сам създава лавина, която ще го погълне. Ние сме

Всеки самичък основава лавина, която ще го погълне.

Ние сме това, което прави от нас любовта.
Срещне те остарял прочут и се провикне: - Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме това, което кара другите да кажат: - Не си ти!
Ние сме това, което кара самите нас да се изплашим: - Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко това, което ни сковава в лични граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята диаметралност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме това, което прави от нас любовта.

Любимото лице не се запомня - въпреки и да го гледаш часове.
Дали тъй като се впечатва в тебе по този начин надълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде оттатък?
Или тъй като, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш по какъв начин ти се отразяваш там и търсиш в него личното си лице?

Да не предприемаш нещо в любовта е най-изразителното деяние за този, който схваща.

Къде отиват ненаписаните стихове, неродените облици?
Въздухът е цялостен със зародиши на неосъществени произведения. Може би те са онази съставна част на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас посредством темп на заглъхнали стъпки, посредством предавания от фантазията на непознати поети, от дълго време мъртви, посредством душевни трептения, които не могат да пресекнат.
Слепи и глухи минаваме през света, без да осезаем поезията в близост. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдалчество, в нея се отварят рани като очи и уши. И до момента в който раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

Диря остава, когато се върви по неутъпкано.

Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и в никакъв случай нищо блестящо и разтърсващо няма да ви се случи. Или съвсем нищо.
Живот без задъханото наличие на Случая е затишие. Самото предчувствие, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня гребен на планината, зад оня пън - това придава на дните тръпчивия витален сок. Да си нащрек: нещо ти следва! Това е може би същинското битие. В такива мигове на изтръпване пред незнайното влизаш в контакт с всичко.

Самото отблъскване от пътеката е към този момент темперамент.

Върви. Най-неопровержимото изложение на индивида е вървежът.

Този, който върви напред, се уморява най-вече.

Грешките ни произтичат от успеха. Повярвахме, че всичко ни е разрешено.

Погубва ни античната като света човешка фантазия за директен път.

Да се задържиш изправен на два крайници – това е тъгата да бъдеш човек.

Колко по-трудно и по-дръзко, толкоз по-близко до реализирането ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме съмнението си. Ставаме индивиди.

Никой не желае да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш обвинен в безволие, в сравнение с да изложиш живота си на риск. В групата работят странни закони: вътрешният боязън те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите нерешителен и презрян.

Секунда забавяне може да коства един живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…

Изхвърли упоритостите, самолюбие, суетност, злонамерени замисли като непотребен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

Всеки се стреми са се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепери да не падне оттова. А различен се катери на скала…

Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът или взор.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с безмълвие. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

***

– Защо не си откри едно добродушно момиче да бъде сянка на твоята сянка?
– Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.
– Аз съм доста слаба. Опърничавостта ми е ризница, с цел да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.
– Може би таман това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го трансформира в свое повтаряне. А човек не може да бъде влюбен в личното си отражение. И още веднъж стартира да търси мощния сътрудник.

***

Гробът на нашите родители ни учи на деликатност.

Снимка ~ Ваня Цветкова в кадър от „ Лавина ”