Янко Янев: Изток или Запад
Всеки нов народ стартира с въздействия и заимствания
Русофилите докараха първата национална злополука, а германофилите втората
Ние стоим сред началото на небето и началото на земята
Янко Янев е от ония тълкуватели на битието, които изричат пророчества. Още през 1933 година той предизвести да не чакаме нещо от Европа. Тогава остарелият континент е комплициран и зависим на “маймунската софистика ”. Такъв е и през днешния ден с един съюз, който стартира да се разпада.
Родом от Пещера, Янев е представител на българското ницшеанство и неохегелианство. Следва философия и история в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Защитава докторат на тематика “Живот и свръхчовек ”. Завежда културния отдел към Министерството на националното просвещение. След 1934 година се открива в Германия, чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Загива по време на бомбардировките през 1945 година
У нас Янев е в кръга на сп. “Златорог ”, където излиза публикацията “Изток или Запад ”. В тези направления е насочен домашният политически компас. По хълмовете на времето стрелката се върти наляво или на дясно.
Славянофилството е “заръждавяло ” още от времето на Христо Ботев. Русия ни освободи, само че незабавно се намесиха западните сили. Берлинският конгрес разпокъса земите, обитаеми с етнически българи.
Сетне русофилите докараха първата национална злополука, а германофилите втората. Третата пристигна отново с дружните старания на Изтока и Запада на конференцията в Ялта. Съюзниците си стиснаха ръцете и ни затвориха в Социалистическия лагер.
За така наречената Демокрация си приписаха заслугата западняците. Официално влязохме в Европа, която от много време се гаври с нас. Сега ще договаряме самолети от Запад, само че има предложение и от Изток.
“И така – обобщава Янко Янев, – застанали сред два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на изтощените западни нации. Остава единствено един-единствен път – пътят към самите нас… ”
По кой път? За първи път ние слагаме този въпрос с тая увереност, с която в никакъв случай не е бил поставян до момента. Защото сме нямали до през днешния ден никаква философия на българската история и тъй като на тоя въпрос се е гледало най-често от “книжовно ”-педагогично и моралистично-реакционно становище.
Трябва да се има поради, че нашата душа през днешния ден е разтревожена и в случай че не желаеме да бъдем единствено един боклук от ракетите на днешния революционен човек, би трябвало да бъдем смели като в никакъв случай и да сложим проблемата за българската орис неотвратимо и ясно. Това не е единствено един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално съществуване. Важното е да се знае на първо място, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е различен народ, че ние представяме нещо напълно самостойно, изключително, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в същинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ.
Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния педантизъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата казуса се движи сред Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито възвишен, нито човешки, нито единствено нравствен или единствено веществен миг. Ние стоим сред началото на небето и началото на земята, без да бъдем единствено пустинници или единствено пленници на живота.
Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и обилни да са, те нямат първично деяние и не могат да спомагат за нашето бъдещо развиване, тъй като не са органичен, не са сраснали с нашата първосъщинска специфичност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да чакаме през днешния ден от славянството? Къде е славянското царство? Това, що назоваваме славянство, не е друго с изключение на една абстракция, една категория на историкософското мислене, което имаше живот и реалност единствено в предишното. Днес душата на изтока е престанала да се усеща славянска.
Стихиите, които показваха могъществото на славянството и които постоянно са заплашвали западното царство на индивида със своята загадъчност и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово – от дълго време са превърнати в сили, които движат великански мотори и са трансформирали цялата славянска епопея в американски техницизъм.
Ненапразно има през днешния ден в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там с изключение на чудовищни фабрики и заводи за динамит, за трактори и коли. Че и там, сходно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в раздор с капитализма, че гнетът на техническото иго е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността – това е краят на славянството и заместването му с американския престъпник и американската развратница.
Ето за какво на вятъра бихме очаквали избавление от славянския тракторизиран изток. Ако в миналото Москва е била прицелна точка за нашето развиване, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че съветската общност и начетеност, колкото назадничеви и закъснели да са били спрямо напредъка на немския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията.
Безспорно и тогава тоя път е бил неправилен, и тогава би трябвало да се отклони развиването ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, с изключение на имитиране на външната и административна форма на съветския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й безмълвие както нейната нелогична и спорна същина.
И освен българинът, само че който и да е различен представител на западните нации надали би могъл да огледа в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разум. Може би таман тая душа на незнайното и безбрежното са имали поради Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер Ван ден Брук, когато са писали, че на Русия следва огромно бъдеще. Но тая душа през днешния ден е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси даже Наполеона и го притегли в необятното си царство, не е останало нищо.
А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на казуса за нашето съзнание, тъй като още от началото на политическото избавление в нашия живот започнаха да работят формите на европейската цивилизация. Създадоха се обичаи в политиката и културата, институти и мирогледи, стратегии на образованието, заети от запад – по този начин по най-смешен и безконтролен метод. Едва ли в миналото ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, изключително от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и сантиментална епоха; и би трябвало да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши образователни заведения, както и символичното саморазрушение на личността в изкуството, рецензията на художественото схващане – пристигнаха от запад.
Не можем да не бъдем признателни на западната просвета. Но колкото и огромна да бъде нашата признателност, би трябвало да се подчертае, че – сходно първото въздействие на русизма – и западното въздействие е една от аргументите, задето и до през днешния ден българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя същински и самоотговорен път. Не единствено съветското, само че и западното въздействие е прекалено много асъдействало за усилване на безисторичния хаотизъм на нашето схващане, изключително когато се има поради, че в доста по-голяма степен западът е влиял у нас със своите механически резултати, в сравнение с с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне таман на тая страна на непознатите въздействия и ще уточни, че изгодата е била идентична с вредата.
Безспорно всеки нов народ стартира с въздействия и заимствания, само че това става по един метод, напълно друг от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по огромните западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, в сравнение с са били, преди да се срещнат с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на имитиране и заимстване е напълно различен, защото той се прави в името на националното самоосъзнаване и облагородяване, а освен в асимилиране и приспособяване на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат единствено прикачени и пришити, само че не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното съществуване.
Особено през днешния ден не можем да чакаме никакво позволение на националната ни орис посредством имитиране на западната цивилизация. Европа, която през днешния ден е объркана, наподобява по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че единствено една гръмотевица от небето ще я съкруши вечно. Тоя континент, по който са префучали до момента всички стихии на историята, през днешния ден няма никаква опора, никаква доктрина, никаква вяра. Какво можем да чакаме от един свят, който си отива?
Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички направления, свободата от дълго време е станала принуждение, животът – алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника – от тая Европа не можем да чакаме нещо; можем да бъдем единствено очевидци на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че единствено расовият и въодушевен човек е възвишен, останалото е изродяване на личността и пигмейство.
И така, застанали сред два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на изтощените западни нации. Остава единствено един-единствен път – пътят към самите нас… ”
(Със съкращения.)
Русофилите докараха първата национална злополука, а германофилите втората
Ние стоим сред началото на небето и началото на земята
Янко Янев е от ония тълкуватели на битието, които изричат пророчества. Още през 1933 година той предизвести да не чакаме нещо от Европа. Тогава остарелият континент е комплициран и зависим на “маймунската софистика ”. Такъв е и през днешния ден с един съюз, който стартира да се разпада.
Родом от Пещера, Янев е представител на българското ницшеанство и неохегелианство. Следва философия и история в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Защитава докторат на тематика “Живот и свръхчовек ”. Завежда културния отдел към Министерството на националното просвещение. След 1934 година се открива в Германия, чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Загива по време на бомбардировките през 1945 година
У нас Янев е в кръга на сп. “Златорог ”, където излиза публикацията “Изток или Запад ”. В тези направления е насочен домашният политически компас. По хълмовете на времето стрелката се върти наляво или на дясно.
Славянофилството е “заръждавяло ” още от времето на Христо Ботев. Русия ни освободи, само че незабавно се намесиха западните сили. Берлинският конгрес разпокъса земите, обитаеми с етнически българи.
Сетне русофилите докараха първата национална злополука, а германофилите втората. Третата пристигна отново с дружните старания на Изтока и Запада на конференцията в Ялта. Съюзниците си стиснаха ръцете и ни затвориха в Социалистическия лагер.
За така наречената Демокрация си приписаха заслугата западняците. Официално влязохме в Европа, която от много време се гаври с нас. Сега ще договаряме самолети от Запад, само че има предложение и от Изток.
“И така – обобщава Янко Янев, – застанали сред два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на изтощените западни нации. Остава единствено един-единствен път – пътят към самите нас… ”
По кой път? За първи път ние слагаме този въпрос с тая увереност, с която в никакъв случай не е бил поставян до момента. Защото сме нямали до през днешния ден никаква философия на българската история и тъй като на тоя въпрос се е гледало най-често от “книжовно ”-педагогично и моралистично-реакционно становище.
Трябва да се има поради, че нашата душа през днешния ден е разтревожена и в случай че не желаеме да бъдем единствено един боклук от ракетите на днешния революционен човек, би трябвало да бъдем смели като в никакъв случай и да сложим проблемата за българската орис неотвратимо и ясно. Това не е единствено един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално съществуване. Важното е да се знае на първо място, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е различен народ, че ние представяме нещо напълно самостойно, изключително, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в същинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ.
Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния педантизъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата казуса се движи сред Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито възвишен, нито човешки, нито единствено нравствен или единствено веществен миг. Ние стоим сред началото на небето и началото на земята, без да бъдем единствено пустинници или единствено пленници на живота.
Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и обилни да са, те нямат първично деяние и не могат да спомагат за нашето бъдещо развиване, тъй като не са органичен, не са сраснали с нашата първосъщинска специфичност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да чакаме през днешния ден от славянството? Къде е славянското царство? Това, що назоваваме славянство, не е друго с изключение на една абстракция, една категория на историкософското мислене, което имаше живот и реалност единствено в предишното. Днес душата на изтока е престанала да се усеща славянска.
Стихиите, които показваха могъществото на славянството и които постоянно са заплашвали западното царство на индивида със своята загадъчност и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово – от дълго време са превърнати в сили, които движат великански мотори и са трансформирали цялата славянска епопея в американски техницизъм.
Ненапразно има през днешния ден в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там с изключение на чудовищни фабрики и заводи за динамит, за трактори и коли. Че и там, сходно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в раздор с капитализма, че гнетът на техническото иго е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността – това е краят на славянството и заместването му с американския престъпник и американската развратница.
Ето за какво на вятъра бихме очаквали избавление от славянския тракторизиран изток. Ако в миналото Москва е била прицелна точка за нашето развиване, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че съветската общност и начетеност, колкото назадничеви и закъснели да са били спрямо напредъка на немския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията.
Безспорно и тогава тоя път е бил неправилен, и тогава би трябвало да се отклони развиването ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, с изключение на имитиране на външната и административна форма на съветския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й безмълвие както нейната нелогична и спорна същина.
И освен българинът, само че който и да е различен представител на западните нации надали би могъл да огледа в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разум. Може би таман тая душа на незнайното и безбрежното са имали поради Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер Ван ден Брук, когато са писали, че на Русия следва огромно бъдеще. Но тая душа през днешния ден е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси даже Наполеона и го притегли в необятното си царство, не е останало нищо.
А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на казуса за нашето съзнание, тъй като още от началото на политическото избавление в нашия живот започнаха да работят формите на европейската цивилизация. Създадоха се обичаи в политиката и културата, институти и мирогледи, стратегии на образованието, заети от запад – по този начин по най-смешен и безконтролен метод. Едва ли в миналото ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, изключително от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и сантиментална епоха; и би трябвало да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши образователни заведения, както и символичното саморазрушение на личността в изкуството, рецензията на художественото схващане – пристигнаха от запад.
Не можем да не бъдем признателни на западната просвета. Но колкото и огромна да бъде нашата признателност, би трябвало да се подчертае, че – сходно първото въздействие на русизма – и западното въздействие е една от аргументите, задето и до през днешния ден българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя същински и самоотговорен път. Не единствено съветското, само че и западното въздействие е прекалено много асъдействало за усилване на безисторичния хаотизъм на нашето схващане, изключително когато се има поради, че в доста по-голяма степен западът е влиял у нас със своите механически резултати, в сравнение с с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне таман на тая страна на непознатите въздействия и ще уточни, че изгодата е била идентична с вредата.
Безспорно всеки нов народ стартира с въздействия и заимствания, само че това става по един метод, напълно друг от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по огромните западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, в сравнение с са били, преди да се срещнат с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на имитиране и заимстване е напълно различен, защото той се прави в името на националното самоосъзнаване и облагородяване, а освен в асимилиране и приспособяване на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат единствено прикачени и пришити, само че не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното съществуване.
Особено през днешния ден не можем да чакаме никакво позволение на националната ни орис посредством имитиране на западната цивилизация. Европа, която през днешния ден е объркана, наподобява по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че единствено една гръмотевица от небето ще я съкруши вечно. Тоя континент, по който са префучали до момента всички стихии на историята, през днешния ден няма никаква опора, никаква доктрина, никаква вяра. Какво можем да чакаме от един свят, който си отива?
Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички направления, свободата от дълго време е станала принуждение, животът – алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника – от тая Европа не можем да чакаме нещо; можем да бъдем единствено очевидци на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че единствено расовият и въодушевен човек е възвишен, останалото е изродяване на личността и пигмейство.
И така, застанали сред два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на изтощените западни нации. Остава единствено един-единствен път – пътят към самите нас… ”
(Със съкращения.)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ