Всеки има телефон, те са навсякъде. Факт, който не ни

Всеки има телефон, те са на всички места. Факт, който не ни докарва никакво възприятие. Смартфоните обаче стигат по-далеч – те водят до същинско пристрастяване. В интернет е цялостно с иронични картинки,, изобличаващи манията ни по тях, само че в действителния живот истината е надалеч по-тъжна. Неконтролируемата приложимост на смарт телефони понижава скъпото време с околните, общуването с природата и трупането на същински познания, за сметка на бързото търсене в интернет.

“Често си мислим, че това не ни визира, че държим нещата под надзор и постоянно можем да се откъснем. Но надалеч не се оказва по този начин. Кога използването на една потребна другояче движимост се трансформира в отнемане, сходно на всяка взаимозависимост? ”

Признаци, че сме развили фикс идея към телефона си

Той е първото нещо заран и последното вечер. Зависимостта се мери и в това, какъв брой дълго време можем да издържим без обекта на манията. Ако в леглото на загасена лампа още „ цъкаме ”, а заран, още веднъж още в леглото бързо преглеждаме фейсбук да видите какво сме пропуснали – нещо несъмнено не е наред.

Той е с нас на всички места. Не единствено за работа, като телефон и да следим какъв брой е часа. Той е с нас на опашката в магазина, с цигарата на терасата, за 10-те минути в почивката. Да не приказваме за банята и тоалетната. Социалните мрежи, чатовете и уеб страниците за запознанства - телефонът е минал в напълно друго измерение.

За него харчим в действителност доста. Освен сметката за диалозите, мобилен интернет, ние напряко го глезите – скрийн протектори, калъфи във всевъзможно разновидности, всякакви джаджи като колонки, док станции, Bluetooth слушалки, зарядни няколко типа и какво ли още не – той е като домакински любим или детска кукла.

Имаме най-различни безумни приложения, употребяваме ги и си умираме да пробваме най-новото. Да пишем ревюта и да даваме рейтинг на съответните места. Като малко дете в сладкарница ние се вълнуваме от най-новия програмен продукт, от най-новото усъвършенстване и ровим непрекъснато за ъпдейти, хакове и какво ли не.

Изпадаме в суматоха, в случай че не го намерим, в случай че интернетът спре, в случай че падне и се надраска. И това не е единствено поради цената, тъй като към този момент планираме новия си телефон. Привързаността към телефона се демонстрира в угриженост и лека параноя, в случай че нещо не е наред в нормалното ни другарство.

Защо да се замислим и ограничим смарт телефона в всекидневието?


Снимка:

Ако не са ни впечатлили фотосите, картинките, анимациите и карикатурите в интернет и още малко даже не сме се разпознали в горните редове, да се огледаме се в околните си. Колко време прекарваме дружно и се гледаме в очите, до момента в който поддържаме връзка - заран на закуска, вечер, когато сме вкъщи. На почивка или в ресторанта? Това е най-страшното разследване от привързаността ни към смарт телефоните. Деца израстват без диалози с родителите си, без човешко шерване между тях и неспокойствие от елементарни и действителни неща.

Кога се наслаждавахме на природата, без да се опитваме да намерите идеалния кадър, да го запечатаме и след това да редактираме с най-новия фото редактор с модерните филтри и резултати? Природата, скъпите ни моменти дружно са такива точно, тъй като са ни сграбчили и сме им се отдали до дъно.

Кога прочетохме в енциклопедия (да, добре, може и електронен вариант) за нещо, което ни вълнува, а не в първите 10 резултата на Google и общо известните публикации по тематиката, в които написа едно и също? Бързата интернет връзка не подсигурява същински познания.

Кога за последно предпочетохме живия контакт пред чата? Приятелите ни са на един клик разстояние, на един „ лайк ” обич. И в това време – все по-далеч. Обичам когато съм с другарка, да я прегръщам през раменете, от време на време оправям косата й и се целуваме по бузите за „ здравей ” и „ довиждане ”. Това, същинският контакт, е средата, в която другарството вирее. Пламъчетата в очите, заразителния смях, когато вървим един до друг. Общуването ни в придвижване с телефона в ръка, колкото и приложения и усъвършенствания да измислят не може да размени органичния контакт.

Технологиите не са " инструмент на дявола " и не би трябвало да бъдат демонизирани. Те са основани за наше улеснение и да пестим време. Но през днешния ден те изяждат всичкото ни време. Защото може да не са неприятни сами по себе си, неприятно е отношението, което развиваме към тях - че те ще ни доставят " забавното ", " настоящото ", " това, за което всички приказват ", че ще ни спасят от самотата и празнотата, от страха да погледнем в себе си, да се усамотим. Те не могат сами за себе си, ние го вършим, избирайки ги. И отново можем да го вършим - ограничавайки ги.