Всъщност, те не са ничии. Не са сираци, а изоставени.

Всъщност, те не са ничии. Не са сираци, а изоставени. Някои даже познават родителите си, една част са живели с тях и носят контузиите от предишното. Но няма да приказваме за тях като за деца, тъй като те към този момент са пораснали. Държавата се е грижила за тях, като под „ грижа ” разбираме пребиваването в дом до навършване на пълноправие. Всяка година на огромните празници се вършат акции за тях… За тези, които се счита, че нямат любов и топлота и биват съжалявани. Или пък са гледани с предубеждения. Истински не знаем доста за тях или не ни интересува.

“Имаме си задоволително свои проблеми... ”

И постоянно, когато обществото се сети за съществуването им около Коледа и Великден, 2-3 дни се оплакват орисите им и се споделя какво им е дарено. Говори се обаче за децата без да имаме визия какво става с тях, когато страната към този момент не се грижи и не е длъжна. Къде и при кого отиват те? Ще имат ли дом, специалност, ще имат ли късмет да учат? Дали въобще са приключили междинното си обучение? За висшето… не смеем и да помислим.

Какви са техните благоприятни условия?

Когато са били физически обгрижвани в дома, дали са били готови за независим живот и допустимо ли е въобще да бъдат готови, до момента в който са още деца? Колко от тях ще живеят на улицата като скитници, ще крадат, просят, проституират, ще се дрогират? Даваме ли си сметка дали са придобили умения да бъдат независими и да се оправят даже с обикновените задания сами – готвене, почистване, извършване на покупки, заплащане на сметки…

Оказва се, че простите неща се оказват най-сложни и консолидираното на хора, прекарали първите 18 година от живота си в изкуствена среда, е голяма стъпка напред. Пред тях стоят главно две благоприятни условия: или да провалят живота си, или да го изградят. За тези, които желаят да го изградят и като предварителна защита против горните опасения, съществуват така наречен „ предпазени ” и „ следени жилища ”, в които се дава опция за избран интервал – от няколко месеца до няколко години, някогашните „ деца на страната ” да си стъпят на краката и да бъдат подкрепени, да добият обикновени битови и обществени умения, да получат обучение, да си намерят постоянна работа и да се научат по какъв начин да живеят като огромни хора. Това обаче не е лесна задача. Съпротивите им са на всяка крачка и се оказва голямо предизвикателство да направиш даже една, без да се върнеш две обратно. Свикнали да живеят на ръба на оцеляването и в риск, те мъчно устояват дълго да водят „ естествен живот ” като „ другите ”. Животът е ден за ден.

Дарителството е другият капан, в който попадат тези пораснали деца. Свикнали, че защото са в „ неравностойно състояние ”, хората им подаряват, те не престават да го изискват и когато към този момент не са невръстни и се гневят, в случай че от тях стартира да се желае нещо в подмяна. Хората въпреки това, одобряват своя акт на състрадание като най-правилния метод да им оказват помощ, само че това единствено затвърждава възприятието им на заучена беззащитност, както и ги лишава от смисъл да се борят да реализират нещо сами, да изработят парите, а по-късно да ги изхарчат. Бунтът да се трудят за това, което преди са получавали наготово, е голям. След като не са имали обикновено детство, не е доста мъчно да разберем за какво не осъзнават, че към този момент са пораснали и разпоредбите се трансформират.

Защо споделяме, че са в риск? Риск от какво… от кого… Защо рискът при тях е по-голям? Макар да звучи парадоксално, в максимален риск са тези, които желаят да реализират нещо значимо в живота си, тъй като те са най-склонни на недомислени дейности и са подготвени на всичко, с цел да се измъкнат и да скъсат с предишното, от което се срамят. Другият абсурд е, че цялостен живот живели в съмнение, те са склонни да се доверят на изцяло непознати и да се подведат по обещания за живота, който в никакъв случай не са имали, само че за който са мечтали в сънищата си, тогава когато са желали да избягат от действителността и с детското си въображение са рисували картини на една друга действителност, дала им опция да се запазят през цялото тягостно време в институцията.

Рискът да бъдат въвлечени от трафик за проституция, милостиня, джебчийство и други е доста огромен, а и самите трафиканти постоянно употребяват точно тази уязвимост на жертвите си. Това за тях има и още един плюс – нямат близки, които да ги търсят, в случай че изчезнат и попаднат в мрежите им. Липсата на обучение и работа, животът на улицата, в несъответствуваща компания, може да ги тласне към дрогата, закононарушенията и гибелен метод на живот. Тогава фантазиите от детството са от дълго време забравени. И за повторно те ще бъдат отритнати от обществото, тъй като „ ничиите деца ” са се трансформирали в нарушители.

Липсата на граници. За тях е обикновено непознати да се хранят от една и съща паница, да се разголват, без значение от разликата в пола, да приказват вулгарно за интимни неща, да изпитват почитание към престижи – работодатели, шефове, по-висшестоящи. Могат да смесят връзките и да одобряват някого по едно и също време и като татко, и като ухажор, и като другар и тези връзки да преливат без сами да си дават сметка, че е по този начин. Трудно е да не навлязат в персоналното пространство на някого– нито физически, нито прочувствено са разполагали с този разкош в детството си. Може да не съумеят добре да разпознаят насилието в другите му форми или да го одобряват като норма в живота. Всичко това ги прави уязвими, а нуждата от поддръжка - още по-голяма.

Те и „ другите ”. Именно това е най-големият им проблем. Между тях и „ другите ” зее бездна. Живеят с чувството, че са второкласен хора, че всички гледат на тях с неуважение. Когато пораснат, постоянно крият от сътрудниците си, от приятелите или сътрудниците си, че са били „ ничии ” и са расли в „ институция ”, която е „ мръсна ” дума в съзнанието им. Една дребна част от тях се изправя да приказва или да покаже възприятията си. Понякога крият уязвимостта си с всички сили и средства – може да забележим доста „ мъжки ” девойки, излезли от вкъщи, които с визията и с държанието си се държат по този начин, че да респектират всяко момче. В техния свят има строга подчиненост и тя се придвижва в живота отвън институцията.

“Изначалното възприятие, че си бил зарязан, нежелателен, отритнат от най-скъпите си хора, съпътства целия им живот. И на 18 година проблемите им занапред започват… ”

Цял живот би трябвало да догонват „ другите ”, да разчупват митовете за хората като тях и да опровергават чувството, че са ненужни и непотребни. А някои от тях могат доста. Стига да желаят и да повярват, че могат да бъдат, каквито изискат. И че зад всеки триумф или неуспех стои нечий избор. Техният избор.

*Заглавната фотография е картината " Болното дете " на Едвард Мунк