Времето на кризата и кризата на времето В наши дни

Времето на рецесията и рецесията на времето

В наши дни въпросът за това коя е основната цел на живота звучи безразлично в един свят, който не се интересува от същността, истината и полезността на нещата. За страдание, доста хора не знаят за какво тъкмо живеят.

От известно време сме очевидци на рухването на полезностите на живота. Става дума за сериозна рецесия, не толкова икономическа, обществена или културна, а най-много духовна.  Това, което бе добито през вековете, в този момент се ругатни, осмива, тъпче.  Налице е липса на каквото и да е умиление, възприятие и  уважение към всичко свещено. Бърза и груба десакрализация на всичко тук и в този момент. Тази вечер не пристигнах тук да се върша на преподавател, катехизатор, порицател и прокурор. Дойдох да изразя смирено моята болежка, обич и откровена мисъл.

Човекът не помни главната цел на своето битие. Той намерения, че е вечен на земята. Той крепко се върза за материята, парите, парцелите, движимостите. Сметна своеволието за независимост, нечестието за прогрес, измамата за талантливост, прегрешението за освобождение, честността за нелепост. В живота на актуалните гърци навлезе подозрението, съмнението, съмнението, опровергаването, отхвърлянето. Обожествени бяха любовта към парите, хедонизмът, арогантното властолюбие. Лицемерието бе превърнато в нещо хубаво.

В този климат Църквата бе сметната за дразнеща. Така някои кавги с нейни заблудени представители бяха пресилени, други измислени, поддържани и непокътнати, с цел да могат хората да възнегодуват даже единствено когато видят расо на пътя. Църквата не е магазин на дребно. Църквата е съществувала преди нас и безспорно ще съществува и след нас. Душата търси светлина оттатък слънчевата  и изкуствената светлина. Съвестта се тревожи. „ Съществото ” на всеки сериозен човек търси чисти водни извори, с цел да утоли същински своята жадност. Различните предписания за краткотрайна приятност доставиха най-после щедро страдалчество.

Мнозина чувствителни хора в наше време се затварят в себе си и в случай че не многословят и изпадат в потиснатост, замислено монологизират за насилствената смяна на времената. В дискусиите доминира невъзможност. Градът се оказа замъглен и негостолюбив. Селата се считат за доста дребни и безрадостни. Околната среда е шумна, нечиста и неспокойна.  Хората са индивидуалисти, капризни, изнервени, бързащи, лекомислени. Деградация в политика и корупция измежду политиците. Църковни управници крещят и заплашват, а други мълчат и се крият. Творците се увличат от модата, а учените от високомерието. Крайна и мъчителна констатация, едно общо разтление, която основава мъка, тъга, дълбока болежка.

Съвременният човек полудя по достиженията на технологията. Както споделя един умен есеист, „ актуалният човек хвърли потребните в миналото за неговата самомнителност маски на концепциите и убеждения и откри същинското си лице – лицето, което една блестяща цивилизация, която (не би трябвало да го крием) умира в наши дни, с труд беше цивилизована ”(Костас Хаджиантониу). Капитализмът и социализмът споделиха доста лъжи и дадоха доста обещания, че всички са равни, способни, щастливи и богати. Много скоро светът неприятно се разочарова. Хората фактически усетиха, че бяха излъгани. Политическите управления се оказаха задоволително неискрени.

Покварата стана общо събитие. Никой не очакваше толкоз бърз поврат на всичко. Главно място в дома зае божеството тв приемник. Той зае мястото на античното огнище и иконостаса. Телевизорът стои безсънен като кандило. Да свети и да помрачава, да изопачава, да подправя, да хипнотизира, да пласира нови хрумвания, нов морал, нова житейска позиция. За да се наложиш, би трябвало да си млад, хубав и богат. Вече не приказваме за етос, полезност, темперамент, достолепие и т.н.  телевизионните водещи са се трансформирали в прокурори и палачи. Предаванията показват за освобождение хомосексуализма, свободното общуване, абортите, даже така наречен леки опиати. Окаяният човек си фантазира, че се освобождава изцяло посредством анархията и своеволието. Той заглушава своята съвест, помрачава своя разум, задавя своите усеща, хвърля се безумно в насладата на материята, в едно необичайно тържество на тлението.

Покварата настъпи с отчуждаването на индивида от Бога и близък. Загубен бе дълбокият смисъл на живота. Съперничеството, нелоялната конкуренция, високомерният протагонизъм сътвориха огромни вътрешни празноти и мощни пукнатини в човешката персона. „ Сега е съд (на този свят) ”. „ Ето в този момент удобно време, ето в този момент ден на избавление ”. Нужни са откровеност, съвестност, героизъм, директна помощ. Няма време за оправдания и отлагания.  Обвиненията, крясъците, укорите не са от изгода. Светлините би трябвало да се насочат вътре към нас. Всички да забележим себе си очи в очи, без увъртания и дълги уводи. Средствата за информация непрекъснато насочват светлините мощно към другите. Те обичат лесната рецензия, само че не и строгата себекритика. Обикновено се съпоставяме с най-лошите. Аморалните приказват за морал, а непомирисалите тамян за ликвидиране на Църквата. Моралистични ритори крещят дразнещо от телевизионния екран, говорейки за покварата, с цел да се разтоварят и одобряват поздравления за това какъв брой хубаво са говорили.

Покварата е залегнала надълбоко в душата на индивида. Там би трябвало да се локализира казусът. Нека не търсим надалеч от нас нещо, което е в нас. Христос упорства върху вътрешното трезвение, себекритика, себевглеждането, себепознанието, себеукоряването и себеобвиняването. Свободата значи най-много ти да правиш каквото искаш с твоето аз, а не то (с теб). Доблестта е да победиш твоите пристрастености. Днес индивидът, позволете ми да го кажа, е мислено свободен. Той си мисли, че е добре, до момента в който въобще не е добре. Това е извънредно злощастие. Този многознаещ, свободен и значим човек постоянно се самозаблуждава и самоиронизира. Той се увлича от суеверия, има вяра в шанса, ориста, предопределението, магиите, хороскопите, предсказанията на звездите.

Материалистите от дълго време са отхвърлили всякаква набожност и, както казахме преди, са обожествили плътта и парите. Човекът през днешния ден не желае да има отговорности и задължения. Той желае да има единствено права. Права, за които ужасно страда. Единствената и непрекъсната обич към материята в никакъв случай не може да създаде непокварим човек. Човекът придобива етос, когато обича духа. Ако Христос не участва измежду човешките връзки,  тези връзки са подготвени да рухнат. Ако индивидът не премине от коравото „ его ” в човеколюбивото „ ти ” и няма персонална среща с живия Бог, той ще се бори на вятъра. Ако не се доверим на Бога и близък, ще страдаме от самотата. Въпреки всички старания животът няма да се промени. Той ежедневно ще потъва измежду досадата. Сред духовната празнина се развива лицемерието. Бидейки повлиян от западния метод на живот, актуалният човек се отдаде безгранично на свръхконсумацията. За страдание в нашия свят ръководят фарисеите.

Автономизирането в един пъклен индивидуализъм с единствена визия щастието и охолния живот основава диаметрално противопоставен климат и задълбочава рецесията. За това способства и малкия екран. Успял, както казахме, е единствено младият, красивият, мощният, богатият. Нито дума за  образование, религия, идеали, етос и темперамент.  По домовете се е нараснал броят на тв приемниците и е намалял броят на диалозите. Трябва да се разсъни съвестта, да си напомним детската непорочност, още веднъж да се сгрее вярата, да се развие богатства паника за смирение, видоизменение и извисяване. Трябва да преоткрием божественият боязън, дълбокият смисъл на съществуването на индивида, сакралността на неповторимата човешка персона. Струва си да се открие непорочната набожност, взаимното почитание, взаимното схващане, взаимната помощ. Съвестта не може да понася повече признаването на злото. Тя е призвана да въстане, да се опълчи, да проповядва словото на истината.

Не би трябвало да се ограничаваме единствено до  описание, което води до обезсърчение. Необходима е оптимистична битка. Всеки в съществуващия мрак дано възпламени своята свещ и последователно ще разсее мрака, който ни изморява. Инструментът за преобразяването на света е в ръцете на всеки един от нас. Кризата не би трябвало да ни остави в монотонна, ропотна и голословна рецензия. Нека стартираме от себекритиката. Оттам ще стартира повторното възобновяване. Нека сълзите измият нашите беззакония.

Словото на Христовата Църква не е свършило, нито се е увредило.  Нека бъде чуто наново и на първо време от нас, които го проповядваме. В един свят на безнравственост, машинация, недоверчивост, неистина, хвалебствие и безсърдечност би трябвало да бъдат чути Христовите блаженства, словата на светците, мъдростта на пустинните старци. Нека не ни попречва никакъв боязън, леност, бягство от болката и отсрочване. С помощта на святото любочестие, за което приказва дъртак Паисий, сме призвани към самоуверен героизъм на персонално опълчване и загадъчен протест към  постоянно изрязване на пристрастеностите и  жънене на добродетелите. Човекът е предназначен свободно да избере богатството, красивото, свещеното, безконечното, подвизавайки се мощно и смирено, а не авансово да се предава и да бяга от  болката.

Плутокрацията и материализмът са противоположни и оковават индивида, който им служи. Животът, който е лишен от независимост и нравствени правила, създава досада, боязън, скука, болежка. Целта в никакъв случай не освещава средствата. Доброто ще пристигна единствено по добър метод. Заради някакво общо положително не може да се отстрани личностното измерение. Достоевски умно е споделил: „ Не можем да имаме международен мир, който ще се основава върху пролятата кръв на едно почтено дете! ” Човекът е цел, а не средство.

В своите известните слова за любовта св. Максим Изповедник споделя, че според от това по какъв начин използваме движимостите ставаме порочни или добродетелни. Съществува приложимост и корист, неправилна приложимост, излишество, уталожване и разсипничество. Св. Йоан Златоуст споделя, че грях не е виното, а пиянството. Отхвърлянето на всяка граница не е същинска независимост. Светският човек, бидейки дразнен от наличието на Бога в света, Го отдалечи от себе си, мислейки, че по този метод необезпокоявано ще се радва на  своята цялостна независимост. Това, което през днешния ден интересува индивида, е да завоюва доста пари, да живее пищно, никой да не го безпокои. Така той заглушава своята съвест. Стигнахме до такава степен да имаме висша технология и извънредно низша човечност.

В последна сметка, множеството „ удобства ” затрудниха живота и огромният комфорт сътвори щедро досада. Често се приказва за „ качество на живота ”, „ повишение на виталното ниво ” „ повишаването на прихода на глава от популацията ”, само че не и за намаляването на духовните полезности, отхвърлянето на свещените закони, отричането на живоносните истини. Чувствителните, срамежливите, честните, благородните хора нямат място в един индивидуалистичен, нечовечен, горд,  съпернически и господарски свят. Липсата на основна наслада в живота на мнозина обаче ще повдигне любопитния въпрос за това накъде вървим. Настоящият живот е мястото за изпити за нашия банкет във безконечния живот. Никога не би трябвало да забравяме това.  Ние не сме безсмъртни на земята.  Ние сме посетители и  временно пребиваващи на земята. Пред килията на един светогорски духовник написа „ Днес моя, на следващия ден на различен, и в никакъв случай на който и да е. ” Ние съществуваме на този свят, с цел да познаем Бога. Крахът на това същностно запознаване с Бога е най-голямата покруса на индивида. Срещата на индивида с Бога ще го възпълни и ще му подари цялостна наслада.

Източник (със съкращения):
Снимки: pravoslaven-sviat.org