Излезе официалната автобиография на Брус Дикинсън от Iron Maiden
Време е да се приготвите за автобиографията събитие на 2017 година, тъй като рок и метъл легендата Брус Дикинсън ви кани зад кулисите на Iron Maiden. В своята книга " Автобиография. За какво служи този бутон? " вокалистът на " Желязната девственица " ви кани да яхнете стихия, която и най-смелите ви мечти не могат да си показват.
В " Автобиография. За какво служи този бутон? " няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете обичаните вицове на създателя, нито ще откриете пазарски лист от събития в избрана последователност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно премеждие, в което музика и хвърчене вървят ръка за ръка.
" Автобиография - За какво служи този бутон " - в биографичната книга Брус Дикинсън приказва за детството си, за годините с Iron Maiden, концертите и разделите, за своята пристрастеност към фехтовката и към авиацията, за битката си с рака и за редицата случаи, в които едвам не е изгубил живота си.
Книгата излиза с твърди корици и с корицата, с която излиза и на британски език.
В момента е преди всичко в категория рок и хеви метъл музикални биографии. Чудесен метод да се запознаете с живота на Брус Дикинсън преди идния концерт на Iron Maiden на фестивала Hills of Rock в Пловдив на 22 юли. Ето и фрагмент от нея:
Да си в тайфа, която се слуша по целия свят и чийто албум е номер 1, е като да се въртиш на въртележка. Само дето в нашия случай въртележката не спря, нито забави ход през идващите пет години. Бяхме си проправили път напред и в този момент се намирахме на ръба на бездната. Преминахме го и полетяхме право надолу, пищящи, с щръкнали коси и голям прилив на адреналин. Пет години сходен метод на живот може да разклати доста съществено всевъзможни вътрешни жироскопи, на които разчита човек. Засега обаче просто се наслаждавахме на тръпката.
Веднага откакто албумът беше миксиран, сингълът Run to the Hills беше публикуван и продаде съвсем 250 000 копия във Англия. Преди албумът да бъде публично пуснат на пазара, към този момент бяхме почнали английското си турне и преживяхме първите си няколко спречквания, които щяха да узреят с годините.
Графикът ни беше безразсъден: осем участия, почивен ден, седем участия, почивен ден и по този начин нататък. Всеки концерт продължаваше по два часа, а вокалите не бяха измежду най-лесните на света. Разположението ни на сцената незабавно провокира някои търкания. Самият аз бях традиционалист, що се отнасяше до това, а точно, че щом съм артистът, ще бъда начело. Ако свириш соло, ти заставаш начело. Ей такива неща.
Стив Харис имаше други хрумвания. Той искаше да стои пред всички и да бяга по цялата сцена. Не бях склонен. Нямаше да пея зад басиста. Контролните монитори също бяха ситуирани на равни разстояние един от различен, което означаваше, че няма една съществена точка, в която да се съсредоточа, до момента в който пея. Първо правехме саундчек и по-късно излизахме да свирим. Първото, което направих, беше да преместя контролните си монитори начело и в центъра на сцената. Стив измърмори нещо и помощниците ги реалокираха назад. Аз още веднъж ги върнах в центъра.
По време на първата половина на песента бас китарата беше навряна в носа ми. Явно имаше някаква граница, която бях минал. Отвърнах на удара, като сложих ненормално огромни крайници на стойката на микрофона си. Основата й замязя на телевизионна антена. С периферното си зрение забелязах по какъв начин Стив се доближава до мен и я нареждах по този начин, че да играе ролята на антибасистки капан. Все още имам счупени зъби от този момент, защото Стив не се спираше, а ми връхлиташе с всичка мощ.
Чашата преля, когато свирихме в " Нюкасъл Сити Хол ". Пристигнахме там от Единбург в невъобразимо ранен час, тъй като Род смяташе, че е чудесна концепция да снимаме клипа за The Number of the Beast през целия ден, директно преди концерта. Доведохме си и танцьори, на чиито гърбове беше изписано цифрата 666. Май това беше моя концепция. Както и да е, наложи се да държим вратите затворени, тъй като продължихме да снимаме половин час, откакто публиката трябваше да бъде пусната. Разбира се, всички бяхме изтощени. Качихме се на сцената, която беше много дребна, и двамата със Стив прекарахме един под напрежение концерт като два елена, блъскащи рогата си.
Наложи се Род да ни разтървава зад сцената. Двамата нямахме самообладание да навием ръкави, да излезем на открито и да се разберем като мъже. Стив крещеше на мениджъра ни, до момента в който той ни разтърваваше: "Направо да си върви, мамка му! ". Е, не си потеглих, мамка му. "Не можете да се оплачете, че не съм ви предизвестил, момчета - споделих ви, че ще е мъчно. Трябва да свиквате ".
Накрая стигнахме до компромис кой къде да си разполага микрофоните и мониторите, както и кой къде да стои. Добрите маниери завоюваха конкуренцията с безграничния възторг. Това си беше малко достижение, което ни запрати по нови пътища на театралността.
Чухме новината, че албумът е номер 1, до момента в който се отписвахме от един на ниска цена хотел във Винтертур, Швейцария. Радостта ни беше помрачена от потребността да бутаме големия си тур рейс надолу по хълма, с цел да възпламени. Шофьорът ни изясни много в детайли, че спешната спирачка изтощава акумулатора и че това знамение пресушава това знамение... Можеше да заключи с две думи и да си признае, че е не запомнил фаровете включени.
Свирихме във всички страни, за които единствено бях слушал, само че в никакъв случай не бях посещавал. Получих опция да практикувам калпавия си френски, който беше доста по-добре от изчезналия ми испански. На концерта в Мадрид се пробвах да кажа една фраза, която значи: " Вие сте най-хубавите артисти в света ".
Знаех, че " Ел Мундо " е вестник и бях наясно какво значи в превод. Кантанте беше обвързвано с пеенето. Хей, какъв брой мъчно можеше да бъде? Каквото и да изрекох, изрекох го смело и всички завикаха възторжено. Казах нещото още веднъж и хората отново завикаха възторжено, само че не чак толкоз. Помислих си, че не са ме чули първия път, по тази причина го изрекох постепенно и доста смело и ясно. Настъпи тишина.
След концерта попитах какво се е случило.
- Ами, сподели, че си най-хубавият артист в света.
Хмм. Звучно, решително и погрешно.
Напуснахме Европа и триумфално потеглихме към всяка страна, за която си струваше да се приказва. Отидохме в Съединени американски щати - едно толкоз екзотично място, че цяла седмица не можах да дремя от неспокойствие да го посетим.
Кацнахме в Детройт, Мичиган, през лятото. Следващата спирка беше Флинт и още няколко места, които в никакъв случай не бях чувал. Бяхме в сърцето на Града на моторите преди водните кавги и срутва в цената на парцелите. Нашата офанзива можеше да стартира като трети участник в една странна групичка - Rainbow и Special.
Последния път, в който бях на турне с Rainbow, Греъм Бонет беше артист на бандата. Той беше прочут с чудовищно мощния си пресипнал тенор и странния си усет към театралното облекло, в добавка с прическа, която би подхождала повече на Джеймс Дийн, в сравнение с сътрудника на " Мъжа в черно " - Ричи Блекмор.
Бях и към момента съм голям почитател на Блекмор. Разбирам увлечението му да носи заострени вещерски шапки и да облича групата си като менестрели. На това турне обаче нещата не стояха по този начин. Сега артист беше Джо Лин Търнър, американец, с който Ричи се надяваше Rainbow да пробие в Съединени американски щати. Ироничното е, че в случай че Рони Дио беше останал в бандата, може би целият свят щеше да пощурее по нея, само че това са единствено догатки и спекулации.
В " Автобиография. За какво служи този бутон? " няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете обичаните вицове на създателя, нито ще откриете пазарски лист от събития в избрана последователност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно премеждие, в което музика и хвърчене вървят ръка за ръка.
" Автобиография - За какво служи този бутон " - в биографичната книга Брус Дикинсън приказва за детството си, за годините с Iron Maiden, концертите и разделите, за своята пристрастеност към фехтовката и към авиацията, за битката си с рака и за редицата случаи, в които едвам не е изгубил живота си.
Книгата излиза с твърди корици и с корицата, с която излиза и на британски език.
В момента е преди всичко в категория рок и хеви метъл музикални биографии. Чудесен метод да се запознаете с живота на Брус Дикинсън преди идния концерт на Iron Maiden на фестивала Hills of Rock в Пловдив на 22 юли. Ето и фрагмент от нея:
Да си в тайфа, която се слуша по целия свят и чийто албум е номер 1, е като да се въртиш на въртележка. Само дето в нашия случай въртележката не спря, нито забави ход през идващите пет години. Бяхме си проправили път напред и в този момент се намирахме на ръба на бездната. Преминахме го и полетяхме право надолу, пищящи, с щръкнали коси и голям прилив на адреналин. Пет години сходен метод на живот може да разклати доста съществено всевъзможни вътрешни жироскопи, на които разчита човек. Засега обаче просто се наслаждавахме на тръпката.
Веднага откакто албумът беше миксиран, сингълът Run to the Hills беше публикуван и продаде съвсем 250 000 копия във Англия. Преди албумът да бъде публично пуснат на пазара, към този момент бяхме почнали английското си турне и преживяхме първите си няколко спречквания, които щяха да узреят с годините.
Графикът ни беше безразсъден: осем участия, почивен ден, седем участия, почивен ден и по този начин нататък. Всеки концерт продължаваше по два часа, а вокалите не бяха измежду най-лесните на света. Разположението ни на сцената незабавно провокира някои търкания. Самият аз бях традиционалист, що се отнасяше до това, а точно, че щом съм артистът, ще бъда начело. Ако свириш соло, ти заставаш начело. Ей такива неща.
Стив Харис имаше други хрумвания. Той искаше да стои пред всички и да бяга по цялата сцена. Не бях склонен. Нямаше да пея зад басиста. Контролните монитори също бяха ситуирани на равни разстояние един от различен, което означаваше, че няма една съществена точка, в която да се съсредоточа, до момента в който пея. Първо правехме саундчек и по-късно излизахме да свирим. Първото, което направих, беше да преместя контролните си монитори начело и в центъра на сцената. Стив измърмори нещо и помощниците ги реалокираха назад. Аз още веднъж ги върнах в центъра.
По време на първата половина на песента бас китарата беше навряна в носа ми. Явно имаше някаква граница, която бях минал. Отвърнах на удара, като сложих ненормално огромни крайници на стойката на микрофона си. Основата й замязя на телевизионна антена. С периферното си зрение забелязах по какъв начин Стив се доближава до мен и я нареждах по този начин, че да играе ролята на антибасистки капан. Все още имам счупени зъби от този момент, защото Стив не се спираше, а ми връхлиташе с всичка мощ.
Чашата преля, когато свирихме в " Нюкасъл Сити Хол ". Пристигнахме там от Единбург в невъобразимо ранен час, тъй като Род смяташе, че е чудесна концепция да снимаме клипа за The Number of the Beast през целия ден, директно преди концерта. Доведохме си и танцьори, на чиито гърбове беше изписано цифрата 666. Май това беше моя концепция. Както и да е, наложи се да държим вратите затворени, тъй като продължихме да снимаме половин час, откакто публиката трябваше да бъде пусната. Разбира се, всички бяхме изтощени. Качихме се на сцената, която беше много дребна, и двамата със Стив прекарахме един под напрежение концерт като два елена, блъскащи рогата си.
Наложи се Род да ни разтървава зад сцената. Двамата нямахме самообладание да навием ръкави, да излезем на открито и да се разберем като мъже. Стив крещеше на мениджъра ни, до момента в който той ни разтърваваше: "Направо да си върви, мамка му! ". Е, не си потеглих, мамка му. "Не можете да се оплачете, че не съм ви предизвестил, момчета - споделих ви, че ще е мъчно. Трябва да свиквате ".
Накрая стигнахме до компромис кой къде да си разполага микрофоните и мониторите, както и кой къде да стои. Добрите маниери завоюваха конкуренцията с безграничния възторг. Това си беше малко достижение, което ни запрати по нови пътища на театралността.
Чухме новината, че албумът е номер 1, до момента в който се отписвахме от един на ниска цена хотел във Винтертур, Швейцария. Радостта ни беше помрачена от потребността да бутаме големия си тур рейс надолу по хълма, с цел да възпламени. Шофьорът ни изясни много в детайли, че спешната спирачка изтощава акумулатора и че това знамение пресушава това знамение... Можеше да заключи с две думи и да си признае, че е не запомнил фаровете включени.
Свирихме във всички страни, за които единствено бях слушал, само че в никакъв случай не бях посещавал. Получих опция да практикувам калпавия си френски, който беше доста по-добре от изчезналия ми испански. На концерта в Мадрид се пробвах да кажа една фраза, която значи: " Вие сте най-хубавите артисти в света ".
Знаех, че " Ел Мундо " е вестник и бях наясно какво значи в превод. Кантанте беше обвързвано с пеенето. Хей, какъв брой мъчно можеше да бъде? Каквото и да изрекох, изрекох го смело и всички завикаха възторжено. Казах нещото още веднъж и хората отново завикаха възторжено, само че не чак толкоз. Помислих си, че не са ме чули първия път, по тази причина го изрекох постепенно и доста смело и ясно. Настъпи тишина.
След концерта попитах какво се е случило.
- Ами, сподели, че си най-хубавият артист в света.
Хмм. Звучно, решително и погрешно.
Напуснахме Европа и триумфално потеглихме към всяка страна, за която си струваше да се приказва. Отидохме в Съединени американски щати - едно толкоз екзотично място, че цяла седмица не можах да дремя от неспокойствие да го посетим.
Кацнахме в Детройт, Мичиган, през лятото. Следващата спирка беше Флинт и още няколко места, които в никакъв случай не бях чувал. Бяхме в сърцето на Града на моторите преди водните кавги и срутва в цената на парцелите. Нашата офанзива можеше да стартира като трети участник в една странна групичка - Rainbow и Special.
Последния път, в който бях на турне с Rainbow, Греъм Бонет беше артист на бандата. Той беше прочут с чудовищно мощния си пресипнал тенор и странния си усет към театралното облекло, в добавка с прическа, която би подхождала повече на Джеймс Дийн, в сравнение с сътрудника на " Мъжа в черно " - Ричи Блекмор.
Бях и към момента съм голям почитател на Блекмор. Разбирам увлечението му да носи заострени вещерски шапки и да облича групата си като менестрели. На това турне обаче нещата не стояха по този начин. Сега артист беше Джо Лин Търнър, американец, с който Ричи се надяваше Rainbow да пробие в Съединени американски щати. Ироничното е, че в случай че Рони Дио беше останал в бандата, може би целият свят щеше да пощурее по нея, само че това са единствено догатки и спекулации.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ