Не съм те карала да ме раждаш!
Връзката сред майка и щерка, учредена на взаимна, неразривна и непреходна обич, съществува като свещена истина в публичното схващане. Според нравствените закони тази връзка е неотменна и непрекъсната. А по този начин ли е в живота? Психологът и претендент на медицински науки Елена Верзина дава отговор пред letidor.ru.
Майката е свято нещо, само че това схващане не е по изискване. Чували сте по какъв начин някои младежи дават отговор на майка си в отговор на нейното: „ Аз съм те родила, хранила, възпитавала, а ти… “
„ Не съм те карала да ме раждаш! “ Жестоко е.
Но има и жестоки майки, властни, нервни, пиещи, биещи, майки, които дават децата си в домове, самотни или разведени, които ги лишават от другарство с татко им, егоистични, със собственическо възприятие, за които упоритостта е преди благородното и положително отношение към детето. Или пък такива, които жертват грижата към него в името на разбирателството с втория си брачен партньор. Всякакви майки и деца има.
Бозайниците, към които спада и видът Homo sapiens – лъвици, шимпанзета, делфини, дори птиците – орлици, лебеди и пингвини също хранят, грижат се и образоват своите лъвчета, пингвинчета и маймунки да стартират независим живот. За разлика от дамите, представителките на животинския свят забременяват, раждат и се грижат за своето поколение, тъй като подобен е зовът на природата.
Жените раждат децата си умишлено и вършат това за себе си
Само за себе си! За да удовлетворят биологичния инстинкт за продължение на рода; с цел да се осъществят като майки съгласно цивилизационните обичаи и религиозните постулати; с цел да основат семейство с обичания мъж и да живеят с него и обичните им деца; с цел да има кой да се грижи за тях, когато остареят, поради здравето си…
Тук не преглеждам непланираните деца, които се появяват на този свят единствено, тъй като „ по този начин се случи “. След раждането, дружно с бебето, нормално се ражда и любовта, и потребността да се грижат за него – ражда се майчинският инстинкт.
А какво е любовта на дъщерята към майката? Също инстинкт, заложено в сърцето възприятие още, до момента в който е в утробата, осъзнато възприятие на признателност към дамата, която ѝ е дала живот и се е грижила за нея, докато порасне, осъществяване на дълг?
За страдание, в значително житейски истории дъщерите изпитват негативизъм към своите майки – бездънен, прикрит, дори макар видимо гладките им връзки. Психолозите знаят колко разпространен е той. Дъщери, които го изпитват, доста мъчно признават за него дори пред самите себе си.
Именно болката, че не обичат майките си, е разрушителна за тяхната душeвност. Тази загуба унищожава увереността на девойките в техните морални устои и заплашва образуването на здравословни връзки с техните лични деца.
А може би всички приказки за чистата и святата обич към майката са само мит, основан и обработен в обществото в полза на неговата непоклатимост, възпроизводство, запазване на фамилните връзки?
Дали обичта и привързаността към майката е по рождение?
Извечна ли е тя и прави ли са хората, които дефинират порасналата щерка като " безнравствена ", в случай че вместо: „ Моята майка е най-хубавата на света “, твърди: „ Мама ми разруши живота. Благодарна съм ѝ, че се е грижила за мен, само че не я обичам. “?
Тук не преглеждам детските, добре изучени от психолозите прояви на афектирани младежи, подсъзнателните комплекси (на Електра и Едип), осъзнатите операции на родителите, нито гневните реакции на възрастните членове от фамилията, поради които детето е насила да заеме една от страните.
Разбира се, не можем да пренебрегнем търканията в връзките с майката в детството, само че в пластичната възраст на подрастващите има задоволително тествани психически способи, които при деликатно отношение към детето оказват помощ да се преодолее напрежението по време на прехода от подрастваща възраст към юношество. То настава рано и дружно с него девойките стартират да се усещат възрастни.
Ето ви един образец , с Оксана: 50-годишна, късно дете, вишистка, живяла дружно с майка си и със своя брачен партньор.
Преди две години погребва майка си, която в последните месеци от живота си след инсулт е била на легло. При това Оксана не стопира да повтаря, че поради грижите към майка си, с цел да извърши своя дълг на щерка, се е отказала от своя живот. И след гибелта на майката животът на Оксана е обагрен в мрачните тонове на нещастието. Защо е тази тъга, за какво тя явно иска бъде нещастна?
