Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

„ Могат да лишават живота ни, само че не и нашата независимост! “ – този фамозен зов на Уилям Уолъс, изречен от Мел Гибсън в „ Смело Сърце “ е евентуално най-честата асоциация, която човек си показва, когато чуе фразата „ Средновековна Шотландия “. Легендата за Уилям Уолъс, претворена в холивудската лента, съставлява най-близкото допиране до историята на Шотландия за генерации хора по света. При цялата си епичност, възторг и добра актьорска игра, „ Смело сърце “ е извънредно неистински от историческа позиция. Въпреки това, Мел Гибсън съумява да построи сантименталния облик на един от най-славните шотландски герои – сър Уилям Уолъс.

Разбира се, историческият Уолъс има малко общо с филмовия. На първо място, не е носил пола. Този известен мит, натрапен от „ Смело сърце “, в действителност разминава киното с действителността с към 200 години. Килтът става детайл от шотландската мода едвам през XV век. До тогава дръзките келти се обличат както всички останали в Европа с панталони. Това, естествено, скапва целия резултат от оня паметен миг, в който шотландците развяват голите си задни елементи в лицата на британските си врагове. Но, какво да се прави, от време на време историята е по-праволинейна, в сравнение с ни се желае. Героят на легендата обаче е напълно същински и по пътя си към величие, Уолъс съумява да нанесе едно от най-унизителните провали на англичаните в средновековната им история. Ето по какъв начин се случва това.

Средновековна Шотландия е мъгливо и усойно място, изпълнено с планински кланове от горди войни, ръководени от поземлена аристокрация, живееща в крепости. Въпреки своите кланови специфики, наследени от античните келти, шотландците се вписват напълно обикновено в европейското средновековно общество, сходни и надалеч по-цивилизовани от доста други планински нации от онази ера. Като независима страна.

Шотландия се появява на политическата сцена през 843 година, когато Малкъм МакАлпин сплотява пиктските кланове. Неговият внук Константин дефинитивно консолидира кралската власт и вкарва християнството като публична вяра. От там на сетне, Шотландия стартира своето битие като обединено кралство, въвлечено в хронични военни и политически разногласия със своя южен комшия Англия, която се оформя по същото време.

Проблемите сред двете кралства не престават с епохи. Обикновено англичаните – по-богати и многочислени, имат превес. Въпреки това, границата сред двете кралства, която се открива още през X век остава общо взето непроменена и до ден сегашен, което демонстрира какъв брой упорити и твърди са планинците в опазването на своите земи. Историята на Уилям Уолъс и неговата славна (е, не и в случай че питате англичаните – б.а.) победа, се вписва в следващия спешен миг в връзките на двата народа.

През 1286 година, крал Александър III (1249-1286 г.) умира ненадейно, след безразсъден случай по време на езда. Негов единствен правоприемник е внучка му Маргарет, която израства при фамилията на своя татко – краля на Норвегия. По време на връщането си с цел да заеме трона на Шотландия, седемгодишното момиче умира от неочаквана болест до момента в който е на островите Оркни. Така, шотландския престол остава овакантен, а измежду аристократите стартира яростна битка за това кой да го заеме. 

В тази конюнктура, британският крал Едуард I (1272-1307 г.) взема решение да се намеси и да откри надзор над шотландските земи. Използвайки войска, подкупи и обещания за власт, той съумява да склони шотландските магнати да го изберат за протектор на Шотландия и да го назначат за посредник и поръчител при избора на нов крал. Едуард сполучливо саботира изборите, а през 1296 година изпраща войска, която разрушава шотландските лордове в борбата при замъка Дънбар.

Победата развързва ръцете на Едуард да изпрати свои хора и войски, които да заемат основни замъци в Южна Шотландия. Англичаните постановат спомагателни налози, които, естествено, би трябвало да дойдат от джобовете на елементарното население – лордовете остават с незасегнати привилегии. Именно тук изгрява звездата на Уолъс. Син на Малкълм Уолъс – малък благородник, васал на клана Стюард, Уилям добива военен опит в своята младост, служейки под знамената на крал Александър III.

През май, 1297 година, Уолъс оглавява отряд от 30 души, които нападат британския гарнизон на замъка Ланарк и го избиват, дружно с техния лидер – шериф Уилям Хеселринг. Действията на Уолъс му печелят известност измежду народа и той бързо набира още по-голям отряд, с който стартира да нападна британските позиции в Южна Шотландия.  През лятото, към силите на Уолъс се причислява и авторитетния благородник лорд Уилям Дъглас, именуван „ Харди “ (Храбрия). Двамата щурмуват крепостта Скон и избиват британския й гарнизон, както и няколко други отряда от силите на Едуард I.

Действията на бунтовниците притеглят вниманието на британския крал и Едуард I изпраща заповед до своя наместник в Шотландия – граф Джон дьо Уорън, да се разправи с Уолъс и Дъглас. Варен на губи време и провежда забележителна по мярка войска – 2000 рицари и конни сержанти и още ок. 8000 други бойци, с които счита да разбие изцяло шотландците. Предимството несъмнено е на британска страна. Освен тежките рицари и опитните стрелци, англичаните разполагат с добре снаряжена пехота. Силите им имат военен опит и към този момент са разгромили главните шотландски войски при Дънбар.

Няма причина Варен да се тревожи от тайфа разбойници и бунтовници, измежду които липсват най-изтъкнатите и богато войни от шотландската аристокрация. Нещо повече, на 7 юни, 1297 година, край град Ирвин, граф Съри съумява да сплаши събрялите се войски на няколко клана, които избират да не влизат в открита борба с англичаните. В резултат, шотландците подписват така наречен „ капитулация от Ирвин “, съгласно която се съгласяват да съблюдават мира с Едуард I.

През август, 1297 година Уилям Уолъс повежда част от наличните си сили към замъка Стърлинг, където го чака различен разбунтувал се шотландски аристократ – Андрю Мъри. Двамата, отпред на ок. 6000 души, от които едвам 300 конници, обсаждат замъка, когато научават за идването на британските войски, отпред с графът на Съри, Джон дьо Уорън. Предпазливите дейности на англичаните, дават време на Уолъс и Мъри да заемат комфортна за защита позиция на север от р. Форт, разполагайки лагера си на стратегическия рид Кариг, където се намира и едноименното абатство.

Несигурен в размера на шотландците, граф Съри придвижва войските си към южния бряг на р. Форт и изпраща отряди, които да разузнаят региона. Това забавя настъплението на британските войски, които доближават основния мост над река Форт край Стърлинг на 10 септември, 1297г. Джон дьо Уорън прави опит да договаря с Уолъс, само че гордият шотландец дава отговор „ Не сме пристигнали тук да се сдобряваме, а да защитим земите си  да освободим своето кралство – дано англичаните дойдат и лице в лице да изпитат нашата увереност. “

Един от шотландските благородници, подписал капитулацията от Ирвин и съпътстващ силите на Съри, предлага да поведе свои хора и да потърси различен брод през р. Форт, с оглед тесният мост край Стърлинг, който би забавил настъплението на войските. Англичаните избират да не се доверят на шотландския си съдружник. Джон дьо Уорън заповядва на войските си да преминат моста в утрото на 11 септември, 1297 година Мостът е задоволително необятен единствено за двама рицари, само че Съри се надява, че шотландците няма да съумеят да се провеждат преди задоволително британски бойци да се намират от северната страна на р. Форт. Освен това, графът е уверен, че против него стои само една бунтовническа сбирщина, а не същинска войска, от която да се бои.

Към обяд, оттатък реката към този момент са минали ок. 2000 англичани, водени от сър Мармадюк Туенг. Именно в този миг Мъри и Уолъс провеждат вихрена офанзива с всички налични сили. Шотландските войски се хвърлят в гневен взлом, употребявайки инерцията, набрана от по-високата си позиция. Техните копиеносци съумяват да отбият офанзивата на британската кавалерия, след което употребявайки численото си предимство, шотландците съумяват да се вклинят сред силите на Туенг и мостът Стърлинг, прекъсвайки връзките сред британския авангард и главните сили. Опитът на граф Съри да изпрати подкрепления е провален, а обкръжените на северния бряг британски войски са избити съвсем до крайник.

В тази обстановка, Уорън към момента разполага с задоволително войски че да задържи моста Стърлинг и да опази крепостта – силите му към момента превъзхождат шотландците с ок. 2000 души. Тук обаче личи неналичието на убеденост и нюх у граф Съри. Той заповядва армията му да изостави замъка Стърлинг и да се изтегли на юг. В този основен миг, шотландския контингент лордове, които дотогава са част от войските на дьо Уорън, напущат редиците му и в следствие устройват засада на оттеглящите се британски сили. Цялостната акция приключва с цялостно крушение за правилните на Едуард I войски. Победата на Уолъс принуждава шотландските лордове да премислят позициите си, а бойното поле край Стърлинг остава застлано с труповете на злочестите британски войски.

За страдание на шотландците, борбата при Стърлинг се оказва добър тактически, само че не и стратегически триумф. Няколко месеца по-късно, нова британска войска, водена персонално от крал Едуард I ще разбие Уолъс при Фолкърк, откакто шотландските лордове за следващ път сменят страната, която поддържат. Въпреки това, успеха при Стърлинг остава един от най-паметните и обичани от шотландците епизоди от тяхната история. Бойната популярност на Уолъс и холивудската магия на Гибсън, трансформират борбата при Стърлинг във една безконечна легенда от историята на Британските острови.