Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Великите военни изцепки: Падането на Сингапур (1942 г.)

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В края на 1941 година, целият свят е хвърлен във война. Силите на Нацистка Германия доближават до предградията на Москва, Западна Европа е покорена, а в Африка пясъците се обагрят с кръвта на английски и италиански бойци. В тази конюнктура, към началото на декември, 1941 година, единствената Велика мощ, която към момента не е влезнала в спора е Япония. Нейната позиция е особена, а упоритостите й – безкрайни.

Японците са претърпели крах в късата война със Съюз на съветските социалистически републики през 1938 година Същевременно, войските им, които се пробват да окупират Китай от 1937 година, са забавени от упоритата китайска опозиция, както и от голямата територия, която би трябвало да се покрие. В тази обстановка, нападателната военна партия, която господства японската политика, търси средство за продобиване на авторитет и подсилване на своите позиции. Вътре във военната партия има сериозен разкол сред сухопътни войски, които водят борбата за Китай и имперския флот, който упорства за по-агресивна тактика по море.

Политическата позиция на Япония се въздейства и от редица външни фактори. След 1938 година, тя е обвързана в съюз с Германия и Италия – така наречен ос Рим-Берлин-Токио. Това прави взаимоотношенията на Япония с останалите европейски сили много проблематични. Притеснени от разрастващия се империализъм на Токио, Съединени американски щати, Англия и Франция се пробват да задържат Страната на Изгряващото слънце посредством налагане на прецизно комерсиално ембарго.

В резултат, Япония стартира да изпитва остра потребност от редица стратегически първични материали, които не може да си набави на база личните си владения, нито може да получи от своите сътрудници в Оста. Пред Токи има две други възможности – да преклонят глава пред Съюзниците и да излязат от съюза си с Германия или да хвърлят заровете и да преминат Тихоокеанския Рубикон в гонене на своята имперска фантазия. Всеки, който познава духа на японците знае, че те в никакъв случай не прекланят глава непринудено.

Да мечтаеш е едно, само че да може да постигнеш своята упоритост – напълно друго. На пътя на Япония стоят най-големите морски сили в историята – Англия и Съединени американски щати. Те управляват всички стратегически пътища от крайбрежията на Източна Азия към Пасифика и Индийския океан – Малайския проток, Филипините и тихоокеанските острови северно от Австралия (т. нар. Океания).

Съединени американски щати и Британия разполагат с грамадни флоти, снабдени с първокласни кораби, огромни експедиционни корпуси и добре построена мрежа от военни бази и замъци, с които да управляват морските пътища. Същевременно, Лондон и Вашингтон оказват непрекъсната материална поддръжка на китайската опозиция, което подрива японските опити за доминация в Континентална Азия. Уповавайки се на своите големи запаси, двете англосаксонски империи нямат подозрение, че японците ще предпочетат да избегнат челния конфликт.

В тази посока ги насочва и скорошната война на Япония със Съюз на съветските социалистически републики, приключила безславно за империята след борбата при Халкин Гол, в която Червената войска разгромява японските войски на Манчукуо. След като не могат да се оправят със Съюза, по какъв начин биха посмели да атакуван Съединени американски щати и Британия?

Както гласи античната китайска стратегема, представена от Сун Дзъ, „ Никога не притискай врага си до стената, без да му дадеш някакъв път за бягство “. Изправени пред неспособност да продължат досегашната си политика, японците избират войната. На 7-ми декември стартира офанзивата против Пърл Харбър, последвана от пълномащабна атака, ориентирана против всички Съюзнически позиции в Източна Азия. Времето на Войната в Пасифика стартира.

Успоредно с офанзивата против Пърл Харбър, японците започват атака против британските позиции в днешна Малайзия. За задачата, силите на империята са изпратени първо да окупират Тайланд след комбинирана офанзива по суша и море (японците окупират френските Виетнам и Лаос през 1940 година – б.а.). Съпротивата, която Тайланд оказва е алегорична – страната капитулира след осем часа боеве, след което публично се причислява към Оста и афишира война на Англия и Съединени американски щати. Въпреки този бърз триумф, британците нямат особени терзания.

Те имат вяра, че японците са неспособни да правят стратегически офанзиви в дълбочина – провалили са се и в Китай и в Съюз на съветските социалистически републики. Уверени в непроходимостта на малайската джунгла и във второто качество на японците като човешки запас (кой е споделил че единствено нацистите са били расисти – б.а.), англичаните се осланят на небрежно проведени отбранителни линии и на своята Сингапурска тактика. Тя се корени в контрола над морските пътища и активизирането на мощен флот от Индийския океан, който да се концентрира в Малайско море и да нанесе победен удар върху японските Военноморски сили, идващи от север.

Оказва се, че сметките на англичаните не излизат точни. Японските сили (най-вече 25-та армия), правят вирен марш от тайландската граница по продължение на Малайския полуостров, помитайки по пътя си небрежно скалъпените английски отбранителни линии. Японците са изумени. През ноември, 1941 година (месец и половина преди офанзивата), немското разузнаване предава на японците конфиденциален английски отчет, покорен от немски транспортен съд.

В него, комендантът на Сингапур разказва в детайли тежкото положение, в което се намира основния гарнизон – минусите в защитата, неналичието на модерна авиация, несъответстващото доставяне с муниции и неналичието на умел гарнизон – бойците са в огромната си част новобранци или хора със подозрителен опит. Японските разузнавачи от начало не имат вяра, че един офицер би си разрешил по този начин намерено да разказва минусите на своята позиция и имат вяра, че отчета е имитация, чиято цел е да заблуди генералите в Токио за действителните благоприятни условия на британците. Колкото по-напред отиват войските им, толкоз повече отчетът се оказва равнозначен с действителността.

При всяко състояние обаче, наличните сили са неравни. Британците разполагат за защита на Сингапур с над 85 000 бойци, над 550 оръдия и огромен брой моторизирани средства, които биха разрешили подвижност и опция за прекачване на части сред другите браншове. От своя страна, атакуващите японски сили, отпред с военачалник Томоюки Ямашита разполагат с ок. 36 000 бойци, 440 оръдия и няколко стотин камиона за напредване.

Най-голямото преимущество на японците се оказва постигнатото предимство на Военновъздушни сили, защото японския имперски флот концентрира някой от най-хубавите си екипажи. Британците от своя страна разполагат с остарели морално машини, командвани от новобранци от новозеландския корпус. Ямашита вярно преценя, че превъзхождащите го противникови сили могат да разгромят японците (общо в Малайската акция са ангажирани 140 000 английски бойци против 70 000 японци – б.а.) в случай че се концентрират.

Поради тази причина, той разпростира скоростна атака, чиято цел е да разрушава всяка вражеска централизация и да не разрешава на британците да трансферират елементи към зоната на вражеско нахлуване. Вихрените удари на японската 25-та войска хващат британците изцяло неподготвени и на 1-ви февруари, по-малко от два месеца след началото на нашествието в Малая (8.XII.1941 г.), японските войски доближават до покрайнините на Сингапур.

Единственият в действителност сполучлив ход на британците досега е взривяването на пътния насип, свързващ остров Сингапур с материка. Прекъсването на директния маршрут за офанзива забавя японците с към седмица. Това закъснение изиграва неприятна смешка на британците. Командирът им – военачалник Артър Пърсивал взема решение, че японците, откакто са се забавили няколко дни, възнамеряват да отделят най-малко две седмици на артилерийска подготовка, преди да опитат десант.

Междувременно, японската артилерия е фокусирана върху един единствен бранш от английската защита, само че това не провокира съществени съмнения в британското командване. Няма дадена заповед за ответен огън против вероятни предни позиции, от които японците да опитат десант против изумения английски бранш.

Към 20:30 на 8-ми февруари, 1942 година, японските десанти стартират с цялостна мощ. Изминала е по-малко от седмица от идването на японските сили -разчетите на Пърсивал са се оказали съдбовно неточни. Само в границите на няколко часа, японците съумяват да трансферират на 20 000 бойци през протока Джохор.

Срещу тях се борят едвам 3000 австралийски бойци (основно новобранци), които не получават никаква съответна поддръжка. Междувременно, към 23:00 японската артилерия стартира да обстрелва прилежащите английски позиции, изсипвайки над 88 000 снаряда в границите на идващите основни часове – приблизително по 200 изстрела на оръдие.

Японците съумяват да се възползват оптимално от терена – блата и дребни насаждения, с цел да обкръжат и подминат лимитираните австралийски сили, които последователно са разгромени или принудени да се изтеглят с пердах от обкръжението. До изгрева на 9-ти февруари, японците основават постоянен плацдарм.

За това оказва помощ и нерешителността на Пърсивал, който си мисли, че Ямашита възнамерява да провежда десанти и в други браншове и не смее да изпрати подкрепления против вражеското предмостие. Вместо това, японците съумяват да обезпечат две цялостни дивизии в своето предмостие, след което възползвайки се че една река – Кранджи разделя английските отбранителни линии, съумяват да се вклинят сред враговете си, следвайки нейното течение.

На 10-ти февруари, възползвайки се от предмостието, основано към р. Каранджи, японците съумяват да трансферират артилерия и танкове, част от гвардейската дивизия в състава на 25-та войска. Танковете, въпреки и да отстъпват по качество на европейските, се оказват решаващо преимущество, защото британците не разполагат с никакви свои танкове в Сингапур. Пърсивал хвърля разнообразни батальони от разнообразни дивизии в безреден опит да укрепи фронтовата линия.

Британци, индийци и австралийци нападат безуспешно добре укрепените японски позиции. Междувременно, вражеската артилерия и авиация унищожават линиите за връзка сред английските елементи. За страдание на Пърсивал, големите 380мм оръдия на Сингапур не съумяват да нанесат нужното проваляне на врага, защото главните снаряди, с които са снабдени, са бронебойни за офанзива по кораби, а не нужните високо избухливи, които да поразяват вражеската пехота. Причината за това е елементарна – британците не чакат Сингапур да бъде атакуван през джунглата по суша, а от японския флот по море.

Основният проблем на Пърсивал е, че той няма никаква концепция за действителният брой на японците. Подозирайки съществуването ан грамадна армия, английският пълководец заповядва евакуиране на предните елементи от крайбрежията ан остров Сингапур и прегрупиране в нова отбранителна линия към града. Това се оказва съдбовна неточност, защото дава късмет на японските инженерни елементи да поправят пътния насип и да трансферират всичката си бронирана техника на острова.

Ямашита декларира по време на разпитите против него след войната, че цялата интервенция е била един колосален блъф и той от самото начало се е страхувал, че врага ще разбере какъв брой малко бойци е имал под свое командване и че ресурсите им – снаряди и гориво, са били на привършване. Единственият късмет е бил да се водят непрекъснати, дръзки офанзиви и британците да капитулират без боевете да стават улични.

За задачата японският пълководец заповядва да се удрят предпочитано станциите за предпазване на гориво, складовете с боеприпаси и водоснабдителната система на града. Освен за своите бойци, Пърсивал би трябвало да мисили и за към 1 000 000 цивилни, които се скупчват в сърцето на Сингапур. На 14-ти против 15-ти февруари, след извършен боен съвет, Пърсивал взема решение да одобри предлагането на японците и да капитулира.

На 15-ти февруари, 1942 година, британците публично предават своите позиции на японските войски, а примирието влиза в действие от 20:30 същата вечер. С цената на ок. 1800 убити и ок. 3800 ранени, Ямашита завладява Сингапур. Британците губят над 5000 убити, а общо 80 000 души попадат в плен.

Превземането на Сингапур е считано от мнозина за най-голямото военно оскърбление в цялата английска история. Съдбата на английските военнопленници е тежка и доста от епизодите в нея служат за ентусиазъм на романа на Джеймс Клавел „ Цар Плъх “.

Междувременно, японските войски подчиняват цялостен Индокитай и Индонезия, а до август, 1942 година доближават до днешните граници на Индия. По мотив рухването на Сингапур, един японски военачалник възкликва – „ Няма по какъв начин да се съпоставя народ, който има вяра че произлиза от богинята на Слънцето с народ, който има вяра, че произлиза от маймуната “.