Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Средата на 1870-те години е парещ интервал от политическата история на Балканите. Масови въстания заливат земите на юг от р. Дунав. Малки локални страни се подвигат на война против вековната империя-потисник. Погледът на Европа е притеглен от пролятата кръв и жестоките изстъпления на османските управляващи. Русия точи сабите за война, която ще промени хода на историята на целия район и на Европа като цяло.

Свикнали сме в тези съдбоносни времена от историята на района да търсим героичното място на българите в тези бурни събития. Това неизбежно води до ориентиране на вниманието на обществото към въпроса за Априлското въстание. В личната ни история, този драматичен и прочут епизод заема справедливо място измежду героичните, макар  обречени епизоди от историята ни. Най-борбените, пламенни и отдадени на националната концепция герои, жертват своя живот в името на една светла идея, на един ненарушим блян.

Свикнали сме да преглеждаме Априлското въстание като вдъхновяваща, национална покруса. Нека бъдем почтени – няма сърце, което да не трепва пред църквата в Батак. Няма душа, която да не е потресена от описанията, достигнали до нас с помощта на американския сътрудник Дженуариъс Макгахан. Но тази трагична и героична страна, е единствено едно от лицата на Априлското въстание.

Отбраната на Перущица и Батак, подпалването на Подбалкана и отбраната на Дряновския манастир, блестят със своя храбър искра. Но повода за този искра е цялостният здрач, който тегне над българските земи и българщината. Кочо, Бенковски, Волов и поп Харитон се извисяват като славни имена, великани на своето време – но това се дължи и на обстоятелството, че няма с кого толкоз да съпоставяме техният растеж, тъй като са единици. Когато гората се състои от хвойни, единичните вековни борове и секвои елементарно изпъкват на общия декор.

Следващите редове нямат за цел да отхвърлят Априлската епопея и нейните герои. Те имат за цел да покажат въстанието от друга вероятност. През Април, 1876 година, на протест се подвигат към 4000 българи. Общото българско население на Османската империя по същото време се прави оценка на ок. 4 000 000 души. Реално, в Априлското въстание вземат участие ок. 0,1% от популацията на българските земи. Задачата на актуалният текст е да изясни за какво това е по този начин.

Според необятно застъпената в обществото ни визия, към началото на 1870-те години, в българските земи всички се възприемат като българи. Това, че към 30% от популацията на тези земи са мюсюлмани с очебийно не-българско съзнание някак остава на назад във времето. Освен тях би трябвало да преброим хилядите гърци, сърби, албанци и власи, които обитават същите тези земи. С други думи, популацията на българските земи е доста по-пъстро, нееднородно и смесено, в сравнение с националната ни еднаквост би желала да одобри. В този миш-маш от етноси, в който българите несъмнено преобладават, концепцията за национална принадлежност е към момента много нежна и неразбираема, изключително измежду по-малограмотното население на селата – ок. 80-85% от всички българи по това време.

Големите градове са пъстри по своя етнически темперамент, разграничени на махали – всеки то тях е смален модел на самата Османска империя, изключително по-космополитните като Пловдив да вземем за пример. В такава конюнктура организирането на едно всеобщо, общобългарско въстание, което някак си да остане изолирано от забележителния брой други етноси, е обречено на неуспех. Васил Левски схваща това, заявявайки концепцията си за „ чиста и свята република за българи, турци, гърци и всеки, който желае да живее в нея “, само че Левски е персона, чийто хрумвания са прекомерно напредничави даже за нас през днешния ден, пък какво остава за българите от Старо време. При състояние, че революционното ни придвижване се остракизира от останалите етнически групи, които прочее си имат своя лична  адженда (да си послужим със модерна дума – б.а.), не е чудно, че опитите за образуване на необятна мрежа от комитети и секрети революционни кафези пропада в огромна част от българските земи.

Остава и казусът със самите българи. Те са разграничени на обществени прослойки, постоянно подозрителни и враждебни една към друга. Старите чорбаджии, привикнали с османския порядък. Младото потомство наследници на богаташите, увлечени от концепциите на либерализма и анархизма. Българското селячество – капсулирано в своите локални общности и родово общество. Три разнообразни вселени, които постоянно приказват на разнообразни езици и в чийто глави бушуват радикално противоположни страсти, отзиви и мисли. Всеки мисли себе си за прав, а другите за калпави.

В самия завършек на 1860-те години, в Букурещ се основава Българският Революционен Централен Комитет. Слава Богу, той не е кръстен „ Таен “, тъй като в него, както демонстрират последните проучвания на сътрудници, е имало малко секрети, изключително за османските управляващи. Също както политическата ни система през днешния ден, българското революционно дело в интервала 1865-1875 година съставлява едно фрагментирано крушение. Смъртта на Раковски лишава българите от обединителна фигура, харизматичният лидер, който може със своят сразяващ престиж да озапти лудите глави на хъшове, хайдути и млади авантюристи. От сянката на Раковски изплува Апостола на Свободата, само че дано не се лъжем – Васил Левски, въпреки и почитан от съвременниците си, остава повече или по-малко неразбираем от тях. Както към този момент стана дума, причина за това е, че концепциите на Левски просто са несъвместими с действителностите в българските земи и в българските глави.

Без стабилен водач, който да сплотява дисидентите и декадентите на българската революционна емиграция, нещата бързо се разсъхват. Това проличава изключително ясно в делата и неуспехите на БРЦК под управлението на Каравелов, и в лутането в търсене на съответни, дейни дейности, когато кормилото е поето от Ботев. Мантрата „ тоя ли пък ще ми каже на мене “ като че ли разказва цялото това потомство революционери. Именно с тази мантра на разум, Димитър Общи прави съдбовното крушение в Арабаконак, обричайки на неуспех Вътрешната революционна организация, а нейният водач – на бесило. Да, гибелта на Левски е героична, само че още по-героично и велико щеше да бъде, в случай че не беше умирал, най-малко не и в оня съдбоносен миг. Печалната истина е, че цялото ни революционно придвижване съставлява един огромен неуспех, който историографията ни и националната ни горделивост се пробва да маскира зад паравана на трагичността. 

Това за жалост основава у народа ни едно чувство, че трагичният неуспех е храбър. Истината е, че неуспехът е неуспех. Той не трябва да бъде издиган в фетиш и да бъде превръщан в обект на поклонение. Провалът би трябвало да се употребява за наставление – с цел да се учат неверните стъпки и в никакъв случай към този момент да не се повтарят. Идеалите и правилата на мнозина възрожденци заслужават нашето поклонение. Начинът, по който българите развиват своите революционни пориви – в кавги, злоба, изменничества и злословия, заслужава нашето внимание и блян в никакъв случай повече да не се връщаме към тези моменти. Уви, получило се  е противоположното. Идеите на революционерите остават неразбрани, а техните провали – непрекъснато повтаряни и потретвани.

Големият проблем на Априлското въстание, е че то е опит за улавяне на последният „ Ориент експрес “ в посока вниманието на Великите сили. През цялата 1875 година Балканите горят. Причината е едно същински всеобщо и всеобхватно въстание – това на босненските християни. Това е така наречен Херцеговско въстание, за което приказва Вазов в уводните фрази на Под игото, там измежду асмите и гологлавият господар по халат с челядта си, които вечерят. Цяла Босна пламва, локалните османски войски са бити и прогонени, а Портата се вижда принудена да активизира цели армии, с цел да потуши протеста. Не че нямат башибозуци, които да пратят – просто няма да са задоволителни.

На фона на тези събития, българските революционери, обезверени от гибелта на Левски (която към този момент две години не могат да преживеят – б.а.), вършат вял опит за въстание, който довежда до следващото крушение в Старозагорско – въстание действително няма, единствено арести и доубиване на локалните комитети, градени с труд и неизменност от Апостола. Това е и лебедовата ария на БРЦК. Също както гласът на лебеда, този фрапантен заключителен фалцет по никакъв начин не подхожда на красивата осанка, с която сме привикнали да свързваме родната революционна битка. Рухването на БРЦК основава вакуум. Принципно, природата не търпи празни пространства и на напред във времето излиза новото потомство революционни дейци – така наречен Млади, които дават обещание да продължат смяната.

На небрежно призован съвет в Гюргево (Джурджу) през ноември, 1875 година, дейците на така наречен Гюргевски комитет вземат решение, че моментът за въстание е настанал – би трябвало да се притегли вниманието на Европа към българите като се употребява резултата от протичащото се в Херцеговина. Гюргевци са прави за едно – свърши ли херцеговското въстание, Балканите ще излязат от новинарските излъчвания в тогавашна Западна Европа като съдбовен случай на домашно принуждение от информативен поток в днешна България. Това, за което тотално не са прави, е че могат да се оправят със задачата да провеждат всеобщо въстание за 3 месеца, в случай че две генерации революционери към този момент са похабили близо 20 години в тази посока без никакви забележими резултати.

Този простоват факт се потвърждава на дело сред януари и март, 1876 година, когато организирането на Априлското въстание в българските земи се изражда в една откровена подигравка. Единствените съответни и фактически героични дейности се разиграват в Панагюрския революционен окръг (който трябваше да е Пловдивски, само че в Пловдив няма кой да въстане – б.а.) Бенковски, Волов и съдебна икономическа експертиза дават всичко от себе си. Те демонстрират на дело, че българите са способни на велики неща, стига да са обединени и целеустремени. Уви, една птичка не прави пролет, а една пукнала пушка не води до сполучливо въстание. Особено когато цялата подготовка е непрестанно донасяна на османските управляващи от будни жители на султана, поискали анонимност и получили я от историята.

За разлика от протичащото се в Панагюрско, събитията в останалите три окръга са в стилистиката „ Грамофон свири, майка плаче “. В Търново, младият Стамболов, който занапред ще би трябвало да усвоява изкуството да респектираш останалите, се пробва да заформи нещо като организация. Въртят се едни пари, вършат се едни обещания, провеждат се едни чети. Уви, когато настъпва време за кръв и стомана, Стамболов изчезва, с цел да се появи внезапно в Румъния месеци по-късно. Обясненията му за този биографичен хиатус са като в ария на Ъпсут feat. Галя и Милен Цветков – „ Питай ме некое друго въпросче “. Все отново, в Търовско се подвигат няколко въоръжени групи с обща бройка ок. 600 души.

Нещата са много по-тъжни в Сливенско. Там, революционерите отхвърлят да основават революционна мрежа. Те на процедура не желаят да подвигат въстание в градовете и селата, а считат да изведат желаещото население в укрепени лагери в планината и там да се бранят от османците докато…май и на тях не им е било ясно до момента в който какво тъкмо. В последна сметка, популацията се провежда в една чета, с размер от към 100-тина души, която след няколко на ден блуждаене из Балкана е застигната от потеря и разрушена.

Но даже и този епизод не може да засенчи протичащото се в Дивия Северозапад. Тук ситуацията е цялостен амок. Стоян Заимов, Георги Апостолов и Никола Обретенов в действителност не вършат нищо. Абсолютно нищо. Вялите опити за съставяне на каквато и да е конструкция удрят на камък – локалните комитаджии са прекомерно северозападни по дух, с цел да одобряват някакви пристигнали от кой знае къде революционерчета да им кажат на тях. Цялата организация е авансово предадена от услужливи жители. Следват бягства и арести. В резултат, когато въстанието би трябвало да избухне във Враца, в града се събират ок. 500 души, движат се на групички по улиците, виждат че нищо няма да стане и се разотиват като почитатели на анулиран концерт – с много псувни и чувството че някой ги е изпързалял хубавичко. Официално, неуспехът на въстанието във Врачанско се приписва на огромния брой османски бойци, които се намирали в района в очакване на война против Сърбия.

В интерес на истината обаче, най-голямата издънка в цялата история е реакцията на Османската империя. Параноята, която тресе Портата поради протичащото се в Босна и напрежението по границата със Сърбия, замъглява трезвата преценка за протичащото се по българските земи. Вероятно първите известия за въстанието и неговия мащаб са били пресилени. Във всеки случай, османските управляващи концентрират десетки хиляди бойци и башибозуци за потушаването на едно много непретенциозно и не изключително съответно координирано начинание.

Резултатът е драматичен за българския народ – ок. 15 000 избити (по Б. Йелавич), още няколко хиляди разселени или оставени без домове. Десетки, в случай че не и стотици селища са наранени. От позиция на самата Османска империя, преодоляването на въстанието е цялостно крушение. Вместо да се оправят с няколкото местни надигания, които елементарно могат да бъдат изолирани и смазани без непотребен звук, османските управляващи реагират като актуален диктаторски режим – кървави репресии, хиляди жертви и непропорционална приложимост на принуждение. Резултатът, също както и през днешния ден, е намеса на Велика мощ в отбрана на поруганото локално население, чийто права са потъпкани от дивия тиранин.

Според свидетелствата на Захари Стоянов, Георги Бенковски декларирал, че с дейностите си отворил в сърцето на тиранина такава рана, която в никакъв случай няма да зарасне. Ако би трябвало да сме почтени, не Бенковски, а османските военни и паравоенни елементи си вършат едно прекомерно грандиозно харакири, разпилявайки своите вътрешни дефекти по лицето на Европа. Кървищата, зверствата и погромът са напълно на сметката на османците. Чекът ще бъде осребрен от Русия през 1877 година, само че крайната цена ще бъде платена с българска кръв – над 40 000 българи намират гибелта си сред 20 април 1876 и 3 март, 1878 година

Типично в духа на грандиозното крушение идва и сетния път на две чети – Ботевата (за която всички знаем) и тази на Таньо челник (за която 9 от 10 българи или не са чували, или не биха се сетили веднага). И двете извървяват своя военен път. И двете закъсняват с по един месец – когато идват, представлението към този момент е завършило, а кървавата завеса на историята е хвърлила мрака си върху българските земи. Съдбата им е обречена и трагична – по остарял български бит. Реалистичната оценка още веднъж е крушение – и в разузнаването, и в избора на маршрут, и в метода на взаимоотношение с локалното население.

На измежду толкоз доста провали, нещастието и героизма оставят да блестят като ярки звезди. За страдание, техният искра ни пречи да си дадем ясна преценка за измените, завистта, разединението, недоверието и себичността, които съставляват мрака, заобикалящ тези ярки отражения на националното ни великолепие.