Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Средните епохи са време на величави борби, геройства, рицарска героизъм и митове. Облечени в стомана мъже кръстосвали оръжие с цел да защитят своята чест и татковина. В тази ера, няколко страни в Европа си извоюват славата на „ велики сили “. Що се отнася до Западна Европа, няма подозрение, че най-могъщата страна била Франция. Богата, изобилстваща с хора, плодородни земи, проспериращи градове, занаяти и търговия. Френските войски предизвиквали почит у своите врагове. Да ги срещнеш на бойното поле значи да се изправиш против едни от най-силните и добре въоръжени рицари в Европа. Това, неизбежно, основало у французите особена форма на надменност, от която те си патели нееднократно.

През 1285 година, на трона в Париж се възкачва най-могъщия феодален крал на Франция – Филип IV Красивия. Импозантната му осанка и външност обаче му заслужили и различен прякор – Железният крал. Именно стоманена била неговата воля и упоритостта му да господства с твърда ръка над цялата си страна. Френската аристокрация била печално прословута с нежеланието за приемане на кралската власт. Това налагало Филип безусловно да им стъпи на врата, с цел да получи това, което желае.

В тази битка, главен миг е устрема на владетеля за увеличение на кралския домен – т.е. земите под директен надзор на короната, в която властта на монарха е безспорна. Колкото по-голям ставал доменът, толкоз повече благосъстояния отивали непосредствено в хазната на владетеля. Повече благосъстояния значат опция за наемане на по-големи армии, автономия от аристокрацията и късмет за оказване на по-сериозен интернационален напън. В края на XIII в., в рамките на Франция имало две „ златни кокошки “, към които Филип хвърлял алчни погледи.

Едната е Аквитания, богатото херцогство, обхващащо днешна югозападна Франция. Вино, селскостопанска продукция, рудници в Пиренеите, морска търговия – Аквитания предложила обилие. Проблемът бил, че тя била притежание на краля на Англия. Като херцог на Аквитания, британският крал бил васал на Франция, само че в същото време си оставал независим държател с огромни благоприятни условия и мощна войска. Пра-дядото на Филип IV – Филип II съумял да отнеме Нормандия от англичаните, само че войните с тях постоянно криели съществени опасности и Железният крал предпочитал да работи тайно, давайки пари на бунтуващите се шотландци, водени от Робърт Брус и Уилям Уолъс.

Вторият рог на изобилието е Фландрия. За разлика от Аквитания, тя нямала кралски стопанин. Фландрия била полуавтономно графство, номинално част от владенията на френската корона. Графовете й били могъщи войни – двама от тях основали Латинската империя през 1204 година Ала на фона на Франция оставали дребни по мощ. Същевременно, под властта им се намирали някои от най-богатите градове в Европа. Тези градове се радвали на забележителна автономия и привилегии. В тях се развивали занаяти, най-много текстилния. Генерирали големи доходи, за чийто надзор Филип IV мечтаел.

Фламандците постоянно се сближавали с Англия с цел да балансират френското въздействие. В самото начало на XIV век обаче, Англия била затънала в борбата за Шотландия. Същевременно, Свещената римска империя – предшественикът на днешна Германия, била затънала във вътрешни битки. По всичко изглеждало, че няма кой да пречи на Филип да нападна и завземе Фландрия и да я анексира в домена си. Между 1297 и 1302 година, Филип съумява да подчини по-голямата част от Фландрия и наподобява убеден в крайната си победа.

През 1302 година, град Брюж се подвига на протест, настоявайки за самостоятелност от Франция. Бунтът е подсилен от другите свободни градове. Фламандската аристокрация като цяло остава на френска страна, страхувайки се че националния протест ще докара до загуба на техните права и привилегии.  Едва малко на брой по-смели и независими благородници, прегръщат идеята на своите сънародници. Гръбнакът на протеста са градските опълчения. Съставени са от занаятчии, които оформят отрядите, групирайки се по гилдии. За аристократите, тази група бойци са пасмина второразрядни хора, които не знаят от коя страна се държи меча. Именно по този начин и ще подходят към тях в борбата. В реалност обаче, бойците от гилдиите провеждали постоянни тренировки и извършения, в хода на които стиковали добре своята полева тактичност и дисциплинираност. Въпреки това, във фламандската войска съвсем нямало рицари.

Франция събрала каймака на своите войски – елитни рицари, облечени от глава до пети в стомана, наемници, купени с кралското злато, професионални пехотни елементи, така наречен „ мъже под оръжие “ – добре снаряжени пехотинци, разполагащи със обществени привилегии в подмяна на своята работа във войската.  Към тях се прибавя и сериозен контингент стрелци с арбалет – желаните във френската войска. Докато фламандците се командват от техните водачи на гилдиите – месари и шивачи, отпред на френските войски стоят аристократи с години военен опит зад тила си. Числеността на френските войски също е сходна с фламандската – ок. 8500 французи против до 10 000 бунтовници. По всичко наподобява, че силите на Филип IV ще реализиран помитаща победа.

Двете армии се срещат в топлия летен ден на 11 юли, 1302 година в полето край крепостта Кортрайк/Куртре. Фламандците употребяват оптимално терена – копаят изкопи и канали и в допълнение наводняват равнината, с цел да забавят настъплението на френските войски. Въпреки това, командирът на французите – граф Робер д‘Артоа е твърдо решен да ги нападне и разгроми. За него е невероятно да премисли, изправен пред пасмина градски опълченци до момента в който зад него стоят стоманените рицари на Франция.

Първоначално граф Артоа възнамерява да употребява своята пехота, само че бърз оглед на вражеските редици го изненадва неприятно. Оказва се че фламандските опълченци, бидейки част от гилдиите, са съумели да си подсигурят добра екипировка – брони и оръжия. Оказва се, че вражеската пехота напълно няма да е лесна плячка за френските „ мъже под оръжие “. Артоа заповядва разбъркване на войските си и изпраща напред своят „ стоманен пестник “ – 2300 тежки конници, които би трябвало да съкрушат вражеската пехота.

Рицарите развързват знамената. Дадена е заповед „ Напред “. Френските конници – рицари и конни сержанти, минават в галоп. Наближават челните редици на фламандците и чакат гледката на високи по над два метра коне, носещи големи, стоманени фигури с дълги копия в ръка, да прекърши духа на врага. Тропотът на конете и виковете укрепват резултата. Фламандските копиеносци плюят на ръцете си и единствено още по-здраво стискат своите оръжия. Нито тръпка не минава по стегнатите им в увереност лица. Французите доближават на няколко стотин метра от врага и се разколебават. Защо не бягат?

Разколебаният френски взлом се блъсва като вълна в каменист бряг и се разпилява. Фламандците опустошават рицарите от конете им със своите пики, след което в мелето се хвърля втората редица, въоръжена със страховитите „ худедах “ (т.е. „ добър ден “) – прътове със закачени на върха им железни тежести, увенчани с железен шип, с който да се пронизват рицарите в непокритите от ризница елементи. С металната тежест, един здрав човек можел безусловно да набие бронята в тялото на поваления съперник или да му спука черепа, даже през шлем. Рицарите скоро станали жертва на размахващите своите оръжия фламандци, които ги обграждали и безусловно ги пребивали до гибел.

Виждайки погрома на своите сили, граф Артоа вкарва в борбата своя запас, заставайки персонално в челото на офанзивата. Кавалерийският чеп съумява да разбие няколко фламандски отряда, откъснали се от главните сили, само че скоро френските рицари са обградени и избити. Артоа се бие безстрашно, размахвайки меча си с опитност само че най-после, неведнъж ранен е повален и погубен брутално. Според легендата, в последните си мигове се опитвал да се моли за живота си, само че фламандците му споделили, че не приказват френски.

Остатъка от френската войска е изтласкана от бойното поле и изцяло разгромена. Както е записано в Аналите на Гент „ и по този начин, по волята на Бог, който подрежда всички неща, цветът на рицарството,  макар своите блестящи кавалерийски офанзиви, беше победен от тъкачи,  тепавичари и различен елементарен народ, въпреки рицарите да бяха храбри, чудесно въоръжени и командвани от превъзходни водачи. Красотата и мощта на великата френска войска беше превърната в помийна яма, а славата на Франция – сведена до тор и червеи… “.

Победата на фламандците е шокираща за тогавашна Европа. Славата на бунтовниците се разнася из целия континент. Успоредно с успехите на шотландската пехота над британските рицари, триумфът при Кортрайк бележи началото на залеза на западното рицарство. Тази победа потвърждава, че група добре стимулирани и тренирани пехотинци може да окаже ефикасен отпор на славните рицари и да им нанесе смазващо проваляне. Примерът на фламандците въодушевява швейцарските планинци, които 10 години по-късно разгромяват войските на Хабсбургите и печелят своята самостоятелност.

Снимки: Wikipedia