Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1877 година, всички средства за решение на Източния въпрос по кротичък път са изчерпани – Великите сили са се постарали това да се случи, всяка по свои лични аргументи. Османската империя, движена от революционните пориви на Младотурците, също е неотстъпчива и непреклонна. В тази конюнктура, войната остава последното средство на владетелите. Печалната истина обаче, е че нито Русия, нито Османската империя са подготвени за този спор. Той се появява малко от нищото и за двете, и ръководещите кръгове в армията са заглушени от напористите декламаторски изяви на дипломати и политици.

Османската войска се намира в положение на безтегловност. Кримската война е извоювана, само че единствено с помощта на помощта на Англия и Франция. Османското държавно управление тегли нови и нови заеми за превъоръжаване, само че скъпото оръжие не коства доста без задоволително готови бойци, които да го употребяват. Макар Портата да е съумяла да се отърве от еничарите при започване на XIX век, османската военна система остава извънредно тромава и подвластна на корупцията, която тегне по всички етажи на империята. Да, през 1876 година, войските на султана потвърждават, че превъзхождат по качество локалните балкански сили, печелейки войната със Сърбия и Черна гора и потушавайки въстанията в Босна и България. Подобни победи обаче звучат като гръмко фукане над натрупа на отчаян и смачкан от проблеми конкурент. За да се опълчват на международна мощ от първа големина, каквато е Русия, османците ще би трябвало да напънат силите си до краен лимит. Същевременно, броженията в офицерския корпус и битката сред новото потомство идеалисти и затъналото в предишното остаряло потомство, унищожават морала на командния състав – мощно разлъчен и поляризиран. В османската войска работят и много западни военни специалисти, само че тяхната християнска религия и презрението им към локалните бойци, ги трансформира в чуждоземни тирани в очите на редовия войник, а не в образци за подражателство.

Кримската война, Обсадата на Севастопол

Русия също има цяла камара проблеми. Нейната войска е претърпяла унизително проваляне в Кримската война. Руската военна техника се е потвърдила като материално и морално остаряла и непригодна за водене на съвременна (по тогавашните стандарти – б.а.) война. Пушките, с които разполагат съветските войски, са много по-ненадеждни и не по този начин далекобойни, колкото османските. Зареждат се по-бавно и не са толкоз точни. Оръдията, с които е въоръжена царската войска, също отстъпват по качество на модерното османско въоръжение. Единственото преимущество е в по-доброто качество на самите бойци – по-добра строева подготовка, по-добри войнски умения, по-голяма мотивация и по-стабилен морал. Но дали тези неща са задоволителни? Русия също по този начин страда от съществени логистични проблеми. Предстоящата война би трябвало да се води на османска територия, надалеч от на-близките снабдителни бази на съветската войска в Украйна. Това значи, че би трябвало да се разчита на румънска поддръжка, а тя, както се е видяло в предходните няколко руско-турски войни, е извънредно ненадеждна. Румънците нямат нито пътната, нито железопътната инфраструктури, нужни за съответното превозване и съсредоточаване на съветските войски по поречието на р, Дунав. Друг огромен проблем, е информацията, която е налична за размера и боеспособността на османските сили. Руското военно разузнаване е в трагично положение – данните, с които разполагат за Балканите са остарели, непроверени и извънредно съмнителни. Получава се обстановка, в която руснаците правят оценка противниковите сили като двойно по-малки от действителния им размер. Подобно е и ситуацията в Кавказ, където съветското доставяне би трябвало да разчита на кошмарна пътна мрежа, никакъв съответен жп превоз и много съмнителна поддръжка от страна на локалното население, изключително на кавказките мюсюлмански племена, които Портата би могла да насъска против съветските им господари. Русия няма право да поддържа съответен флот в Черно море, което значи че не могат да се правят десантни интервенции по бреговете, нито да се обезпечава материална поддръжка за сухопътните сили. Един от най-важните проблеми, е че османската войска се подценява тотално. Руснаците възнамеряват бърза разходка из Мизия, вихрен взлом през Балкана и бърз завършек на войната в средата на есента, с нахлуване на съветски елементи в Одрин. Тази тактика звучи като положително благопожелание, което да изпревари допустима намеса на останалите популярен сили, само че няма допир с действителността.

Десантът при Свищов

Руско-турската война от 1877-78 година, стартира обещаващо за Православната империя. Десантът при Свищов е осъществен по учебник, османската защита се дъни по всички параграфи и съветските войни, възползвайки се от първата огромна военна изцепка за войната, съумяват да основат плацдарм за разгръщан на нахлуване в Мизия. Тук лъсват първите недоглеждания от съветска страна. Планът изисква бързо заемане на Мизия и изпращане на ударен отряд през Стара планина преди настъпването на зимата. Чудесно, само че се оказва че в Мизия има повече османски, в сравнение с съветски войски. Срещу ок. 117 000 руснаци, Портата разполага с 250 000 души на Балканите, от които 100 000 към този момент са в Мизия, дружно с още толкоз, ситуирани в гарнизони. Голяма част от силите на Полумесеца, са съсредоточени по нормалната посока на нахлуване на руснаците – Добруджа. Османците по никакъв метод не са разузнали съответно съветските проекти и надлежно ядрото на армията им е съсредоточено на неверно място, давайки опция на съветските войски да се вклинят сред двете съществени османски групировки в Мизия – силите съсредоточени ок. Видин и тези, ситуирани при Шумен. По всичко проличава, че Портата чака Русия да повтори своето нахлуване от предходните войни, нападайки с една част от армията в посока Силистра-Шумен-Стара Загора, а с друга да нахлуе от северозапад, заемайки Видин и нахлувайки на юг към София.  Оказва се, че руснаците са решили, след 4-5 войни водени по този обичай, най-сетне да трансформират схемата. 

Дори при сбърканото съответствие на силите, руснаците към момента имат късмет за бърза победа. Войските им би трябвало да създадат две неща – да завладеят Плевен и да изолират османските войски във видинско, и допустимо най-бързо да форсират Балкана с задоволителна ударна мощ, с цел да извадят Портата от войната. За страдание, нито едно от двете не се случва. За форсиране на Стара Планина е заделен прекомерно нищожен като мощ отряд от ок. 12 000 души, отпред с ген. Гурко. Подобно поделение с размер на дивизия, няма никакъв действителен късмет да напредне и реализира решителен удар към Одрин – даже единствено одринския гарнизон е задоволителен, с цел да задържи сходна мощ. Същевременно, войските, пратени към Плевен напредват прекомерно мудно, губейки време в ненужно заемане на към този момент опразнени от османците села и градчета. Парадоксално, съветски разследващи елементи доближават покрайнините на Плевен дни преди османците, само че нямат задоволително сили с цел да заемат града и се отдръпват. Това дава време на Осман паша да трансферира войските си от Видин към Плевен и да трансформира града в сложна за завладяване цитадела, която стартира да притегля османски елементи от целия Северозапад. На изток, съветските войски, отпред с престолонаследника Александър Александрович, заемат отбранителна линия против превъзхождащите ги османски сили в укрепения четириъгълник – Русе-Варна-Шумен-Силистра. В тази обстановка, османците биха могли да употребяват превъзходството си с цел да нападат разтеглените съветски линии. Нещо повече, от Истанбул могат да бъдат трансферирани свободно подкрепления към Добруджа – руснаците няма по какъв начин да блокират черноморския път. Нищо от това не се случва.

Силите на Гурко навлизат в Горнотракийската равнина, само че скоро на пътя им се изправя нов проблем – войските на пристигналия от Албания Сюлейман паша, който води със себе си общо 40 000 души. Замисълът на османското командване е кардинално верен – разтрошаване на силите на Гурко и нахлуване в Мизия, където Сюлейман може или да удари източния или западния съветски отряд в тил. Кошмарната съветска логистика към момента не разрешава съответното прекачване на нови сили от Румъния към Мизия. За османците се отваря това, което военните теоретици назовават „ прозорец на опцията “ – основен откъслек от време, в който постигането на победа, може да донесе поврат в цялата война. Всичко зависи от Сюлейман паша. Неговите сили разрушават руснаци и българи при Стара Загора. Вместо да ги преследва, османския пълководец оставя войските си да безчинстват и малтретират локалното население във време, в  което е нужна експедитивност и увереност. Забавянето дава време на руско-българските елементи да се укрепят в Шипченския проход, въпреки позициите да са надалеч от съвършени заради дефицита на хора и време. В последвалите трагични боеве, османците не съумяват да се възползват съответно от численото си предимство, по-добрата си артилерия и контрола над няколко основни височини. Това, съчетано с непредвидения и величествен подвиг на бранителите, обръща хода на сражението. Ниският морал на османските сили не им разрешава да се окопитят съответно след първичния крах и обстановката на Шипка остава патова.

Вместо да побързат с подсилването на добруджанския си отряд, който да опита пробив в русите линии, османците изпращат сили към Осман паша в Плевен, където съветската блокада се точи към този момент седмица след седмица. Да, тези бойци се оказват потребни за Осман паша, само че протакането на военните дейности, което Портата инициира, в действителност работи в интерес на Русия. В края на август, 1877 година, прозорецът на опцията се затваря вечно пред османците. Руската войска най-накрая излива забележителния си човешки запас в Мизия, а и румънските войски също се причисляват към обсадата на Плевен. Османците евентуално се надяват на чудодейна интервенция на Англия, само че такава на този стадий не се обрисува. 

Паметникът на Свободата на връх Свети Никола

Докато двете страни се дебнат над закрепените позиции, зимата идва със страшна мощ на Балканите и безусловно затрупва под двуметрови преспи вярата за завършек на войната през същата година. Проточването на военните дейности единствено налива масло в огъня на междудържавните връзки. Англия и Австро-Унгария стартират да се ослушват за възможна интервенция, а станалите Велики сили също са неспокойни. Русия бърза да завоюва войната, само че не помни, че войските й не са екипирани за зимни условия. Прехвърлянето на Стара планина в зимни условия се оказва логистичен призрачен сън. Преходът е отчасти избавен със себеотрицателната поддръжка на локалното, българско население, което оказва помощ с храна, облекла, почистване на пътища и изтегляне на оръдията на ръка през планината. След фиаското, оставило хиляди трупове в преспите, съветската войска излиза в Софийското поле при започване на 1878 година

От тук на сетне, османците колабират тотално във връзка с военна организация, морал и логистика. Армията им се дезинтегрира при всяко прикосновение с съветските войски, а последния по-организиран опит за опозиция е грохнал по време на боевете за Шипка и Шейново. Руските войски влизат триумфално в Пловдив и Одрин, а по-късно не престават и към Цариград. Рязката интервенция на Англия и Австро-Унгария, е явен сигнал, че в османската столица няма да влизат съветски войски. Войната на слепият против едноокият приключва, идва време на договарянията и на съветският гамбит – граф Николай Игнатиев.