Председателят Си и как Китай ще решава проблемите си с автокрация
Владимир Шопов,
Пътят към неговия едноличен режим е забележим от няколко години насам. През уикенда Си Дзинпин предстоящо беше одобрен от Китайската комунистическа партия като най-влиятелната политическа фигура в страната след Мао Дзедун. Владимир Шопов проучва по какъв начин се стигна дотук и какво следва.
Градчето Панджихуа е малко известно и в самия Китай. С население над един милион, локалните управляващи привлякоха национално и интернационално внимание с един собствен обществен опит. За първи път страната започва заплащането на обществен
бонус за раждане на второ и трето дете, до навършване на три години.
От повече от година месечната сума от 500 юана (77 долара) се изплаща на фамилии с локално поданство, а новината даже краткотрайно раздвижи акциите на производители на детски артикули и млека на Шанхайската фондова борса.
Градските управляващи одобриха и други ограничения за стимулиране на раждаемостта като безвъзмездни раждания в избрани лечебни заведения. Това управническо предприемачество стана допустимо едвам след решението на комунистическата партия през май предходната година да смени политиката на две деца с нова, тази на три деца. Подобна бърза смяна не е в политическата традиция на елита в Пекин. Предходното решение за прекратяване на възбраната за раждане на повече от едно дете беше взето едвам през 2015 година
Всъщност терзанието към този момент граничи с суматоха откакто през 2021 година бяха родени едвам 10,6 милиона бебета като в миналата 2020-та техният брой беше 12 милиона. Последните демографски данни на Организация на обединените нации са стряскащи за страната, а стартът на третия мандат на президента Си Дзинпин съответствува с противен, знаков миг, в който китайското население стартира да понижава.
Утвърждаване на едноличния режим
Пътят към неговия едноличен режим е забележим от няколко години, реализира се на стадии и не е изключително аналитично изобретение.
Почти незабавно откакто стана общоприет секретар на комунистическата партия и президент на страната, надлежно през 2012 и 2013 година, Си инициира анти-корупционна акция, ориентирано към " тигрите " (лидери на партийни и държавни позиции) и " мухите " (по-нисши чиновници). Той я употребява, с цел да може по едно и също време да си разчисти политическия път и да укрепи поразклатената легитимност на системата.
Само пет години по-късно, през 2017 година, партията гласоподава неговите политически разсъждения да станат част от конституцията на страната, дружно с тези на Мао и Дън Сяопин. След това " мисълта на Си Дзинпин за социализма с китайски характерности за една нова ера " се трансформира в цифрова апликация, която се чака елементарните китайци постоянно да четат.
През 2018 година пък отпадна ограничаването от два мандата за позицията на президент, въведено през 90-те години на предишния век, за бъде избегнато повтаряне на едноличното ръководство на " ръководителя Мао ".
За да отпаднат всевъзможни подозрения, че посоката на придвижване е еднопосочно ясна, единствено преди няколко седмици съдилищата издадоха смъртни присъди за корупция на трима високопоставени функционери на партията. Един от тях даже беше министър на правораздаването неотдавна. Междувременно, комисията за дисциплинираност започва десетки нови следствия против хора на високи позиции. Някои от тях бяха непосредствено упрекнати от държавните медии в присъединяване в " политически клики ".
Планове е провокации
Очаквано, конгресът утвърди и легитимира едноличната власт на Си, трансформирайки го в най-силната политическа фигура след Мао. Той остава ръководител на партията, началник на на централната военна комисия и господства в останалите управителни звена на партията и страната. Напролет ще бъде избран отново за президент и е към този момент публично приет за " ядро на цялата партия ".
Преходът към автокрация беше и показно, и нагледно облечен в политическа сценография със свалянето от подиума на неговия предходник Ху Дзинтао. Си удостовери с някои дребни нюанси главните параметри на неговата управническа философия - повече страна, повече идеология, повече самодостатъчност (технологична и стопанска), повече надзор върху обществото и стопанската система, повече преразпределение.
" Нулевият COVID-19 ", който удря тежко стопанството, остава с вероятност за известно и селективно разхлабване на ограниченията. Ще забележим повече и от политиката на " общ разцвет ", която е код за частични преразпределения на приходи и запаси в едно от най-неравните общества в света.
Председателят Си обаче е изправен пред от ден на ден и все по-трудни за разрешаване провокации. Те също имат все по-ясни контури. Забавянето на икономическия напредък подкопава базовия механизъм за легитимация на партията и нейното ръководство. Социалният контракт по линията – разцвет против несвобода, ще се разклати в още по-голяма степен.
Задълбочава се казусът със спадащата работливост, който е решителен, в случай че страната желае да излезе от " клопката на средно-развитите страни ". Частният бранш е под все по-голям надзор, а генерира съвсем целия напредък.
През идните години под необикновен напън ще бъде салдото сред централна власт и провинциите, център – външна страна. Пекин по едно и също време им трансферира от ден на ден функционалности, отговорности и разноски, а в това време ползва политики, които ги лишават от запаси и изискват ограничение на балона на недвижимостите и стесняване на задлъжнялостта. Към 2021 година тяхната обща задлъжнялост е равна на съвсем половината Брутният вътрешен продукт на страната, до момента в който приходите им от пласиране на земя се свиват фрапантно.
Геополитически упоритости
Отвъд вътрешните каузи Си употребява този конгрес, с цел да съобщи ясно възходящи геополитически упоритости. Проектът за " национално възобновление " е все по-обвързан с превръщането на страната в суперсила, която трансформира световните правила и институции.
Наследникът на Мао еднопосочно разгласи, че възходът на страната е " към този момент необратим развой ", а " Китай предлага на човечеството нов път за неговата рационализация ". За да няма подозрения, добави, че " силата на страната да моделира света се усилва ".
На процедура Си надгражда върху неговата отколешна увереност за необратимост на историята в вярната, китайска посока, във възхода на Изтока и залеза на Запада. Сега той стартира нейната по-цялостна външнополитическа инструментализация.
Конкретните изяви на това държание също добиват контури. Натискът върху перифериите на страната ще се ускорява. Както вътрешните – най-много Хонконг, Синдзян, вътрешна Монголия, по този начин и външните – най-много Тайван, Индия, Централна Азия, Югоизточна Азия.
Инвестициите във военни качества щe се ускорят още повече, равнището им би трябвало да разрешава реален сюжет за навлизане в Тайван към 2027 година Ще забележим и по-активна дипломация, да вземем за пример по сходство на интернационалните начинания, които основават други възможности на сегашните институции (глобалната самодейност за сигурност).
Страната ще се нарежда все по-трайно в разнообразни целеви страни, към които има стратегически интерес, да вземем за пример – Пакистан, Шри Ланка, Джибути и други. Ще се усилят и опитите за дефиниране и налагане на стандарти в технологиите, връзките, данните, сигурността, космоса. Това все по-често се изисква от Пекин в двустранните връзки с доста страни.
В по-широк подтекст, геополитическото съревнование със Запада е просто продължение на тази настройка. Погледнато по-общо, в действителност сме очевидци на противоположен преход към легитимност, обърната към мощ и шовинизъм. Много повече вкоренена във възобновяване на качествата на страната и императива на удържане на партийния монопол, от ден на ден облечена в разказа за вековното национално оскърбление, в сравнение с в баналния политически речник на комунизма.
Всъщност превръщането на Китай в автокрация се случва на фона на зацикляща историческа наклонност, както е видно от имплозията на доста от настоящите страни в тази категория – Русия, Турция, Бразилия, Иран. Подобна историческа подигравка надали се долавя в Пекин, който от десетилетия непрестанно чете предишното, с цел да моделира бъдещето.
Това е видно в историческото отнемане и свръхинтерпретация на рухването на " Берлинската стена ", на изискванията и динамичността на срутва на комунистическата система. Напълно допустимо е автократичният завой от последния конгрес на компартията да се окаже точка на изкривяване.
Отвъд догатките обаче, Китай е изправен пред два фундаментални риска. Единият е, че страната занапред би трябвало да откри нов работещ модел, с цел да продължи развиването си. Вторият е, че този избор към този момент зависи главно от един човек. 
