Проф. Даниела Колева: Докато говорим, изниква поне още една нова професия
ВизиткаПроф. Даниела Колева е измежду най-посветените изследователки на културната памет. Сред научните й ползи са празниците, устните истории, обществената история на социализма и постсоциализма.Авторка е на книгата, събрала на едно място резултатите от най-мащабната теренна работа в Белене от последните години, " Белене - място наизуст? ", където споделя: " Миналото е прекомерно комплицирано, с цел да бъде разказано простичко. Но прекомерно значимо, с цел да се мълчи за него. " През 2020 година излезе най-новата й книга " Памет и правдивост. Лични мемоари и обществени разкази за комунизма ", като опит за разширение на подтекста, в който мислим наследството си от интервала сред 1944 година и 1989 година Проф. Колева е гост-преподавателка в редица университети в Швейцария, Германия, Швеция, Бразилия, Чехия.
През 2021 година се навършват 40 години от основаването на Центъра по културознание в СУ " Св. Климент Охридски " и 30 години от обособяването на културологичното обучение у нас в независима катедра и компетентност. Досега дипломираните културолози са към 1500, а сега 170 студенти се образоват в програмата. Сред ръководителите на катедрата " История и доктрина на културата " през годините са проф. Николай Генчев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев, доцент Георги Вълчев, а през днешния ден тази служба заема проф. Даниела Колева. С нея беседваме за българското общество и младежите, за знанието и възприятието да си общественост в една обществено и интелектуално дистанцирана действителност, чиито явления ни провокират всекидневно. Как помагате на студентите по културология да схващат по-добре днешния ден? Смятате ли, че съумявате да се справите с това предизвикателство? Много бих желала да мога уверено да кажа, че оказваме помощ, и да посоча резултати. Но в областта на висшето обучение резултатите не стават незабавно забележими и еднопосочни. Един от методите за схващане на актуалните феномени като хомофобия, миграция, постистини, тайните теории и така нататък е да сложим под въпрос тези очевидности, с които нашите студенти идват тук. Днес има една, бих споделила, скрита стратегия или несъзнателен резултат от междинното обучение в България, което постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Те възприемат нещата еднопосочно, изключително що се отнася до нацията, историята, идентичността.
Средното обучение в България постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм.
Разбира се, ние почитаме студентите си и разбираме по какъв начин са се формирали някои от техните убеждения, по тази причина с диалози, с подчертаване на разнообразни гледни точки се опитваме да сложим такива убеждения под въпрос и да ги насърчим да мислят сериозно. Важно за нас е точно да ги научим да слагат под въпрос, да им създадем инстикт за едно картезианско подозрение в модерни условия. Да се ориентират измежду другите източници на информация, която отвред ни залива, да имат съзнанието, че в случай че нещо го има в интернет, това безусловно нищо не споделя за достоверността му.
От друга страна обаче, ние всички живеем във време на " постоптимизъм ". В такова време е доста мъчно да се предават положителни послания, а нашите послания би трябвало да бъдат и положителни, тъй като подозрението не е източник на сигурност. Хората през днешния ден търсят сигурност - освен студентите, а всички ние желаеме и нещо твърдо измежду преносимите пясъци на съвременността, в това число на полезностите. И във времето на постоптимизма това твърдо и устойчиво нещо най-лесно се намира в национализма - в убеждението за великолепие и в това, че сме жертва. Едно разбиране, с което неотдавна се срещнах, е victimhood nationalism, национализма на жертвата, което характеризира нации, научили се да мислят за себе си през облика на жертвата и осъществена неправда по отношение на тях от страна на другите - страни съседки, Велики сили и така нататък Авторът на тази теза е Джи-Хюм Лим от Южна Корея. Тоест в далечна Източна Азия е същото като на Балканите. На този декор повече пожелателни или повече нужни ще са ни науките за обществата и културите в бъдеще? И през днешния ден, и по-рано от позицията ми на зам.-деканка на Философски факултет и представителка на България в Шестата и Седмата рамкова стратегия, в програмните комитети по социално-икономически и филантропични науки мога да кажа, че дебатът на европейско равнище за ролята на културата и обществата става все по-интензивен. Наред с тематики за климата, здравето, енергийните източници, сигурността, превоза за вземащите решения на европейско равнище става все по-ясно, че всичко, което се прави, се прави от хора. И тези хора би трябвало да живеят дружно и да се схващат. Затова точно са нужни резултатите, които създават обществените и филантропичните науки. И последните рецесии, включително Брекзит, миграцията, радикализацията, възходът на популизма и така нататък, демонстрират, че на Европа ù би трябвало това познание - нужно е да го развива и опазва. В този смисъл във връзка с хуманитаристиката и обществените науки аз съм по-скоро умерена оптимистка. Предвид публичните процеси на национално и европейско равнище, за които споменахте, съгласно вас какво е бъдещето пред филантропичното обучение у нас? Нека илюстрирам с един образец потребността и изгодата от филантропично познание. В първи курс на първи учебен срок имаме тематика за стандартите. Едно от домашните на студентите е да помислят за вицове, в които се артикулират или подриват стандарти - всеки студент би трябвало да опише анекдот и след това да го проучваме. Другото им домашно е, движейки се в града, да откриват стандарти в рекламите. И мисля, че на първокурсниците това им харесва освен тъй като е елементарно и занимателно, само че и тъй като те стартират да се усещат като че ли привилегировани, че виждат оттатък повърхността. Все едно тя е едно огледало, само че дружно съумяваме да забележим през него. Хуманитарните науки култивират тъкмо това - да виждаш през огледалото на действителността. Затова филантропичното познание е незаменимо, без него човечеството не може.
Най-ценното, което филантропичните и обществените науки дават, е умеенето на хората да учат.
Как се ползва това умеене в света на специалностите? Видно е, че светът се развива, трансформират се производства, бизнеси, общности, менталности и за тях се търсят хора, които са се научили да се учат. А най-ценното, което филантропичните и обществените науки дават, е не просто някакво познание, а умеенето на хората да учат. Защото това, което студентите в този момент знаят и е най-ново и настоящо, към този момент няма да е такова, когато завършат и стартират работа. Важно е хората, излизайки от университета, да осъзнават, че не са приключили образованието си и че занапред ще го развиват в разнообразни направления.
Хуманитарните специалности и обществените науки даваме така наречен хоризонтални, трансверсални умения. Има лавина от нови специалности, някои от които още даже не сме превели на български език, само че има хора у нас, които ги работят. Например user experience officer, т.е. човек, който прави оценка опита на потребителя и го превежда по метод, наличен за програмистите. Това работи наша студентка културоложка. Вероятно, до момента в който тече актуалният диалог, изниква най-малко още една нова специалност. И бих позволила обосновано, че тя би била подобаваща за културолог таман поради адаптивността и настройката за учене, която се стремим да развиваме. Ако се върнем към генезата на културознанието у нас, каква е повода да се сътвори Център по културознание през 1981 година и след това да се обособи като независима компетентност? Как се разполага тя сред Изтока и Запада, сред съветското културознание и англосаксонските Cultural Studies? Много се гордея с нашата културология, защото за разлика от множеството културологии в Източна Европа и страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, които в огромната си част са трансформирани катедри по Исторически материализъм след 1989 година, у нас тя поражда като специализация през 1981 година с помощта на настойчивостта, въздействието и ексцентричното мислене на проф. Николай Генчев, един от видните български историци. Тя е замислена като пространство за междудисциплинарен разговор, което е едно интелектуално дисидентство на фона на тогавашния Исторически факултет и даже на тогавашното висше обучение у нас. Дисидентство в това да не пропуща едни доста необятни кръгове от феномени и пластове от живота на хората за сметка на политическата и военната история.
Българската културология е замислена като пространство за междудисциплинарен разговор, което е интелектуално дисидентство през 80-те. Капитал - брой 41
Но за основаването на центъра сигурно не може да се пренебрегне и един различен претекст, а точно удоволствието да общуваш с разнообразни по специалност хора, които са ти съидейници като настройка и като чувство за задача във връзка с висшето обучение. В Центъра по културознание проф. Генчев основава една констелация от ярки персони, звезди от първа големина като проф. Димитър Аврамов, проф. Атанас Натев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Иван Стефанов, проф. Александър Фол и други. В началото на 90-те години пък, в оня взрив на очаквания и начинания, става допустимо тази специализация, потвърдила се в предходните 10 години, да се трансформира в независима компетентност " Културология " към Философския факултет.
Действително в Западния свят съществуват така наречен Cultural Studies. Tерминологично ние също превеждаме културология по този метод на британски език, само че нашият модел е по-различен. Англосаксонският модел, който е доста авторитетен и експортиран на доста места, произлиза по-скоро от литературната просвета. Той е и интелектуално ляв, а от време на време и политически ляв, т.е. тази сериозна настройка, върху която е издигнат, постоянно има политическа обагреност. За разлика от него нашата културология идва от това друго виждане за историята като културна история и обществена история. Донякъде може би има сходства с Kulturwissenschaft, науката за културата, развивана в немскоезичните страни. Тя обаче е фокусирана повече върху " високата просвета ", до момента в който нашата концепция за просвета е по-обхватна. Как се трансформираха студентите във времето? Често чуваме отзиви, че през годините студентите стават по-слаби, само че аз не мисля по този начин. Смятам, че нараства ножицата сред тези, които са най-мотивирани и готови, и тези, които инцидентно попадат в университета. Последните нормално не стигат до дипломиране. Разбира се, част от тях пък съумяват да наваксат, в случай че им стане забавно това, с което се занимаваме.
Наред с това през днешния ден студентите доста по-добре владеят непознати езици още от първи курс и са извънредно насочени към цифрови източници. Те чакат всички запаси да са им обезпечени и на един клик разстояние, което подтиква и нас, преподавателите, да се развиваме в тази посока. За съпоставяне - първите випуски културолози четяха спомагателни материали най-вече на съветски език и непрекъснато се самоорганизираха да вършат ксерокопия на разнообразни текстове от библиотеките на университета. Разкажете за някои от достиженията им? Много наши студенти към този момент са преподаватели в разнообразни университети по света или работят в интернационалните компании, държавни институции, медии, неправителствени организации. Но наред с тях има и други мотиви за горделивост. Понякога идват групи първокурсници от по-отдалечени от София обитаеми места и ни споделят: нашата учителка в гимназията е културоложка и тя ни описа за специалността, по тази причина сме тук. С такива хора също се гордея. Те са намерили мястото си там, където са. По време на огромната коронавирус вълна предходната година разбрах за наша студентка, която приключи през 2003-2004 година: откакто е преболедувала заболяването, е станала доброволка в " Пирогов ". Не знам дали културологията има значение за това, може и да няма, обаче се почувствах доста горда с нея. Какво смятате, че липсва в образованието по културология - нещо, за което специалността не смогва? Разбира се, каквото и да вършим, постоянно ще има неща, които да догонваме. Една от последните насоки, с развиването на която сме се захванали, е цифровата хуманитаристика.
Знаем, че културологията и университетът сигурно не дават всичко. Всяка година с сътрудници от компетентност " Социология " вършим анкети с първокурсници, в които питаме за това какви други цели имат с изключение на образованието си в университета. Оказва се, че за доста хора университетът не е единствен приоритет и даже не е първи приоритет. Още от първи курс доста студенти работят, други учат в допълнение, в частни курсове и школи, за трети са значими танцови и фитнес занимания. Тоест доста от тях имат занимания, които желаят да развиват. И дано, тъй като хората не са едноизмерни, студентите, а и преподавателите, не се мерят единствено със своите университетски достижения. В този смисъл сигурно не съумяваме да дадем всичко, от което студентите имат потребност. Но от време на време си мисля, че е най-важно да успеем да създадем чувство за общественост - сигурност, която да не е обвързвана единствено със знанието или реализацията, а с чувството за поддръжка от съидейници. Каква е фантазията ви за специалността? Да имаме стимулирани студенти и ученици, които да се връщат и да поддържат връзка между тях.
Интервюто взеха: Кремена Христова и Ина Дублекова
ВизиткаПроф. Даниела Колева е измежду най-посветените изследователки на културната памет. Сред научните й ползи са празниците, устните истории, обществената история на социализма и постсоциализма.Авторка е на книгата, събрала на едно място резултатите от най-мащабната теренна работа в Белене от последните години, " Белене - място наизуст? ", където споделя: " Миналото е прекомерно комплицирано, с цел да бъде разказано простичко. Но прекомерно значимо, с цел да се мълчи за него. " През 2020 година излезе най-новата й книга " Памет и правдивост. Лични мемоари и обществени разкази за комунизма ", като опит за разширение на подтекста, в който мислим наследството си от интервала сред 1944 година и 1989 година Проф. Колева е гост-преподавателка в редица университети в Швейцария, Германия, Швеция, Бразилия, Чехия.
През 2021 година се навършват 40 години от основаването на Центъра по културознание в СУ " Св. Климент Охридски " и 30 години от обособяването на културологичното обучение у нас в независима катедра и компетентност. Досега дипломираните културолози са към 1500, а сега 170 студенти се образоват в програмата. Сред ръководителите на катедрата " История и доктрина на културата " през годините са проф. Николай Генчев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев, доцент Георги Вълчев, а през днешния ден тази служба заема проф. Даниела Колева. С нея беседваме за българското общество и младежите, за знанието и възприятието да си общественост в една обществено и интелектуално дистанцирана действителност, чиито явления ни провокират всекидневно. Как помагате на студентите по културология да схващат по-добре днешния ден? Смятате ли, че съумявате да се справите с това предизвикателство? Много бих желала да мога уверено да кажа, че оказваме помощ, и да посоча резултати. Но в областта на висшето обучение резултатите не стават незабавно забележими и еднопосочни. Един от методите за схващане на актуалните феномени като хомофобия, миграция, постистини, тайните теории и така нататък е да сложим под въпрос тези очевидности, с които нашите студенти идват тук. Днес има една, бих споделила, скрита стратегия или несъзнателен резултат от междинното обучение в България, което постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Те възприемат нещата еднопосочно, изключително що се отнася до нацията, историята, идентичността.
Средното обучение в България постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Благодарим ви, че четете Капитал!
Вие употребявате конфиденциален режим на интернет браузъра си. За да прочетете публикацията, би трябвало да влезете в профила си.
Всеки консуматор може да чете до 5 публикации месечно без да има абонамент за Капитал.
Етикети Персонализация
Ако обявата Ви е харесала, можете да последвате тематиката или създателя. Статиите можете да откриете в секцията
Тема Лица
През 2021 година се навършват 40 години от основаването на Центъра по културознание в СУ " Св. Климент Охридски " и 30 години от обособяването на културологичното обучение у нас в независима катедра и компетентност. Досега дипломираните културолози са към 1500, а сега 170 студенти се образоват в програмата. Сред ръководителите на катедрата " История и доктрина на културата " през годините са проф. Николай Генчев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев, доцент Георги Вълчев, а през днешния ден тази служба заема проф. Даниела Колева. С нея беседваме за българското общество и младежите, за знанието и възприятието да си общественост в една обществено и интелектуално дистанцирана действителност, чиито явления ни провокират всекидневно. Как помагате на студентите по културология да схващат по-добре днешния ден? Смятате ли, че съумявате да се справите с това предизвикателство? Много бих желала да мога уверено да кажа, че оказваме помощ, и да посоча резултати. Но в областта на висшето обучение резултатите не стават незабавно забележими и еднопосочни. Един от методите за схващане на актуалните феномени като хомофобия, миграция, постистини, тайните теории и така нататък е да сложим под въпрос тези очевидности, с които нашите студенти идват тук. Днес има една, бих споделила, скрита стратегия или несъзнателен резултат от междинното обучение в България, което постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Те възприемат нещата еднопосочно, изключително що се отнася до нацията, историята, идентичността.
Средното обучение в България постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм.
Разбира се, ние почитаме студентите си и разбираме по какъв начин са се формирали някои от техните убеждения, по тази причина с диалози, с подчертаване на разнообразни гледни точки се опитваме да сложим такива убеждения под въпрос и да ги насърчим да мислят сериозно. Важно за нас е точно да ги научим да слагат под въпрос, да им създадем инстикт за едно картезианско подозрение в модерни условия. Да се ориентират измежду другите източници на информация, която отвред ни залива, да имат съзнанието, че в случай че нещо го има в интернет, това безусловно нищо не споделя за достоверността му.
От друга страна обаче, ние всички живеем във време на " постоптимизъм ". В такова време е доста мъчно да се предават положителни послания, а нашите послания би трябвало да бъдат и положителни, тъй като подозрението не е източник на сигурност. Хората през днешния ден търсят сигурност - освен студентите, а всички ние желаеме и нещо твърдо измежду преносимите пясъци на съвременността, в това число на полезностите. И във времето на постоптимизма това твърдо и устойчиво нещо най-лесно се намира в национализма - в убеждението за великолепие и в това, че сме жертва. Едно разбиране, с което неотдавна се срещнах, е victimhood nationalism, национализма на жертвата, което характеризира нации, научили се да мислят за себе си през облика на жертвата и осъществена неправда по отношение на тях от страна на другите - страни съседки, Велики сили и така нататък Авторът на тази теза е Джи-Хюм Лим от Южна Корея. Тоест в далечна Източна Азия е същото като на Балканите. На този декор повече пожелателни или повече нужни ще са ни науките за обществата и културите в бъдеще? И през днешния ден, и по-рано от позицията ми на зам.-деканка на Философски факултет и представителка на България в Шестата и Седмата рамкова стратегия, в програмните комитети по социално-икономически и филантропични науки мога да кажа, че дебатът на европейско равнище за ролята на културата и обществата става все по-интензивен. Наред с тематики за климата, здравето, енергийните източници, сигурността, превоза за вземащите решения на европейско равнище става все по-ясно, че всичко, което се прави, се прави от хора. И тези хора би трябвало да живеят дружно и да се схващат. Затова точно са нужни резултатите, които създават обществените и филантропичните науки. И последните рецесии, включително Брекзит, миграцията, радикализацията, възходът на популизма и така нататък, демонстрират, че на Европа ù би трябвало това познание - нужно е да го развива и опазва. В този смисъл във връзка с хуманитаристиката и обществените науки аз съм по-скоро умерена оптимистка. Предвид публичните процеси на национално и европейско равнище, за които споменахте, съгласно вас какво е бъдещето пред филантропичното обучение у нас? Нека илюстрирам с един образец потребността и изгодата от филантропично познание. В първи курс на първи учебен срок имаме тематика за стандартите. Едно от домашните на студентите е да помислят за вицове, в които се артикулират или подриват стандарти - всеки студент би трябвало да опише анекдот и след това да го проучваме. Другото им домашно е, движейки се в града, да откриват стандарти в рекламите. И мисля, че на първокурсниците това им харесва освен тъй като е елементарно и занимателно, само че и тъй като те стартират да се усещат като че ли привилегировани, че виждат оттатък повърхността. Все едно тя е едно огледало, само че дружно съумяваме да забележим през него. Хуманитарните науки култивират тъкмо това - да виждаш през огледалото на действителността. Затова филантропичното познание е незаменимо, без него човечеството не може.
Най-ценното, което филантропичните и обществените науки дават, е умеенето на хората да учат.
Как се ползва това умеене в света на специалностите? Видно е, че светът се развива, трансформират се производства, бизнеси, общности, менталности и за тях се търсят хора, които са се научили да се учат. А най-ценното, което филантропичните и обществените науки дават, е не просто някакво познание, а умеенето на хората да учат. Защото това, което студентите в този момент знаят и е най-ново и настоящо, към този момент няма да е такова, когато завършат и стартират работа. Важно е хората, излизайки от университета, да осъзнават, че не са приключили образованието си и че занапред ще го развиват в разнообразни направления.
Хуманитарните специалности и обществените науки даваме така наречен хоризонтални, трансверсални умения. Има лавина от нови специалности, някои от които още даже не сме превели на български език, само че има хора у нас, които ги работят. Например user experience officer, т.е. човек, който прави оценка опита на потребителя и го превежда по метод, наличен за програмистите. Това работи наша студентка културоложка. Вероятно, до момента в който тече актуалният диалог, изниква най-малко още една нова специалност. И бих позволила обосновано, че тя би била подобаваща за културолог таман поради адаптивността и настройката за учене, която се стремим да развиваме. Ако се върнем към генезата на културознанието у нас, каква е повода да се сътвори Център по културознание през 1981 година и след това да се обособи като независима компетентност? Как се разполага тя сред Изтока и Запада, сред съветското културознание и англосаксонските Cultural Studies? Много се гордея с нашата културология, защото за разлика от множеството културологии в Източна Европа и страните от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, които в огромната си част са трансформирани катедри по Исторически материализъм след 1989 година, у нас тя поражда като специализация през 1981 година с помощта на настойчивостта, въздействието и ексцентричното мислене на проф. Николай Генчев, един от видните български историци. Тя е замислена като пространство за междудисциплинарен разговор, което е едно интелектуално дисидентство на фона на тогавашния Исторически факултет и даже на тогавашното висше обучение у нас. Дисидентство в това да не пропуща едни доста необятни кръгове от феномени и пластове от живота на хората за сметка на политическата и военната история.
Българската културология е замислена като пространство за междудисциплинарен разговор, което е интелектуално дисидентство през 80-те. Капитал - брой 41
Но за основаването на центъра сигурно не може да се пренебрегне и един различен претекст, а точно удоволствието да общуваш с разнообразни по специалност хора, които са ти съидейници като настройка и като чувство за задача във връзка с висшето обучение. В Центъра по културознание проф. Генчев основава една констелация от ярки персони, звезди от първа големина като проф. Димитър Аврамов, проф. Атанас Натев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Иван Стефанов, проф. Александър Фол и други. В началото на 90-те години пък, в оня взрив на очаквания и начинания, става допустимо тази специализация, потвърдила се в предходните 10 години, да се трансформира в независима компетентност " Културология " към Философския факултет.
Действително в Западния свят съществуват така наречен Cultural Studies. Tерминологично ние също превеждаме културология по този метод на британски език, само че нашият модел е по-различен. Англосаксонският модел, който е доста авторитетен и експортиран на доста места, произлиза по-скоро от литературната просвета. Той е и интелектуално ляв, а от време на време и политически ляв, т.е. тази сериозна настройка, върху която е издигнат, постоянно има политическа обагреност. За разлика от него нашата културология идва от това друго виждане за историята като културна история и обществена история. Донякъде може би има сходства с Kulturwissenschaft, науката за културата, развивана в немскоезичните страни. Тя обаче е фокусирана повече върху " високата просвета ", до момента в който нашата концепция за просвета е по-обхватна. Как се трансформираха студентите във времето? Често чуваме отзиви, че през годините студентите стават по-слаби, само че аз не мисля по този начин. Смятам, че нараства ножицата сред тези, които са най-мотивирани и готови, и тези, които инцидентно попадат в университета. Последните нормално не стигат до дипломиране. Разбира се, част от тях пък съумяват да наваксат, в случай че им стане забавно това, с което се занимаваме.
Наред с това през днешния ден студентите доста по-добре владеят непознати езици още от първи курс и са извънредно насочени към цифрови източници. Те чакат всички запаси да са им обезпечени и на един клик разстояние, което подтиква и нас, преподавателите, да се развиваме в тази посока. За съпоставяне - първите випуски културолози четяха спомагателни материали най-вече на съветски език и непрекъснато се самоорганизираха да вършат ксерокопия на разнообразни текстове от библиотеките на университета. Разкажете за някои от достиженията им? Много наши студенти към този момент са преподаватели в разнообразни университети по света или работят в интернационалните компании, държавни институции, медии, неправителствени организации. Но наред с тях има и други мотиви за горделивост. Понякога идват групи първокурсници от по-отдалечени от София обитаеми места и ни споделят: нашата учителка в гимназията е културоложка и тя ни описа за специалността, по тази причина сме тук. С такива хора също се гордея. Те са намерили мястото си там, където са. По време на огромната коронавирус вълна предходната година разбрах за наша студентка, която приключи през 2003-2004 година: откакто е преболедувала заболяването, е станала доброволка в " Пирогов ". Не знам дали културологията има значение за това, може и да няма, обаче се почувствах доста горда с нея. Какво смятате, че липсва в образованието по културология - нещо, за което специалността не смогва? Разбира се, каквото и да вършим, постоянно ще има неща, които да догонваме. Една от последните насоки, с развиването на която сме се захванали, е цифровата хуманитаристика.
Знаем, че културологията и университетът сигурно не дават всичко. Всяка година с сътрудници от компетентност " Социология " вършим анкети с първокурсници, в които питаме за това какви други цели имат с изключение на образованието си в университета. Оказва се, че за доста хора университетът не е единствен приоритет и даже не е първи приоритет. Още от първи курс доста студенти работят, други учат в допълнение, в частни курсове и школи, за трети са значими танцови и фитнес занимания. Тоест доста от тях имат занимания, които желаят да развиват. И дано, тъй като хората не са едноизмерни, студентите, а и преподавателите, не се мерят единствено със своите университетски достижения. В този смисъл сигурно не съумяваме да дадем всичко, от което студентите имат потребност. Но от време на време си мисля, че е най-важно да успеем да създадем чувство за общественост - сигурност, която да не е обвързвана единствено със знанието или реализацията, а с чувството за поддръжка от съидейници. Каква е фантазията ви за специалността? Да имаме стимулирани студенти и ученици, които да се връщат и да поддържат връзка между тях.
Интервюто взеха: Кремена Христова и Ина Дублекова
ВизиткаПроф. Даниела Колева е измежду най-посветените изследователки на културната памет. Сред научните й ползи са празниците, устните истории, обществената история на социализма и постсоциализма.Авторка е на книгата, събрала на едно място резултатите от най-мащабната теренна работа в Белене от последните години, " Белене - място наизуст? ", където споделя: " Миналото е прекомерно комплицирано, с цел да бъде разказано простичко. Но прекомерно значимо, с цел да се мълчи за него. " През 2020 година излезе най-новата й книга " Памет и правдивост. Лични мемоари и обществени разкази за комунизма ", като опит за разширение на подтекста, в който мислим наследството си от интервала сред 1944 година и 1989 година Проф. Колева е гост-преподавателка в редица университети в Швейцария, Германия, Швеция, Бразилия, Чехия.
През 2021 година се навършват 40 години от основаването на Центъра по културознание в СУ " Св. Климент Охридски " и 30 години от обособяването на културологичното обучение у нас в независима катедра и компетентност. Досега дипломираните културолози са към 1500, а сега 170 студенти се образоват в програмата. Сред ръководителите на катедрата " История и доктрина на културата " през годините са проф. Николай Генчев, проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Кьосев, проф. Владимир Градев, доцент Георги Вълчев, а през днешния ден тази служба заема проф. Даниела Колева. С нея беседваме за българското общество и младежите, за знанието и възприятието да си общественост в една обществено и интелектуално дистанцирана действителност, чиито явления ни провокират всекидневно. Как помагате на студентите по културология да схващат по-добре днешния ден? Смятате ли, че съумявате да се справите с това предизвикателство? Много бих желала да мога уверено да кажа, че оказваме помощ, и да посоча резултати. Но в областта на висшето обучение резултатите не стават незабавно забележими и еднопосочни. Един от методите за схващане на актуалните феномени като хомофобия, миграция, постистини, тайните теории и така нататък е да сложим под въпрос тези очевидности, с които нашите студенти идват тук. Днес има една, бих споделила, скрита стратегия или несъзнателен резултат от междинното обучение в България, което постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Те възприемат нещата еднопосочно, изключително що се отнася до нацията, историята, идентичността.
Средното обучение в България постоянно ни изпраща хора, възпитани в дух не толкоз на национализъм, колкото на шовинизъм. Благодарим ви, че четете Капитал!
Вие употребявате конфиденциален режим на интернет браузъра си. За да прочетете публикацията, би трябвало да влезете в профила си.
Всеки консуматор може да чете до 5 публикации месечно без да има абонамент за Капитал.
Етикети Персонализация
Ако обявата Ви е харесала, можете да последвате тематиката или създателя. Статиите можете да откриете в секцията
Тема Лица
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ