Петър Стоянов: Не затворихме фабриката за илюзии
Визитка
Петър Стоянов е един от основателите на Съюз на демократичните сили в Пловдив и негов пръв представител. Заместник-председател на Националния съвет на Съюз на демократичните сили от 1994 до 1996 година Заместник-министър на правораздаването /1992-1993 г./. В интервала 1997-2002 година заема най-висшия държавен пост - президент на Република България, като незабавно след встъпването си в служба изиграва основна роля в разрешаването на най-острата политическа рецесия в новата история на страната и открива пътя за нови избори, извоювани от Обединените демократични сили. Първият държавен глава на България след Втората международна война, който не е бил член на Комунистическата партия. Прокарва уверено политиката за участие на България в НАТО и Европейския съюз. Губи президентските избори против водача на Българска социалистическа партия Георги Първанов през 2011 година
В момента е почетен съпредседател на Световния конгрес за право и правдивост във Вашингтон, член на Попечителския съвет на Международния център за приемливост и разговор ”Низами ”, член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека и член на Съвета на водачите на Международната фондация „ Конкордия ” със седалище в Ню Йорк.
- Господин Президент, наближава 4 февруари. На тази дата през 1997 година Вие бяхте основното настоящо лице в разрешаването на най-голямата политическа рецесия в най-новата ни история. По-трудно ли е да си водач през днешния ден, в сравнение с при започване на българския преход?
-Днес България се намира в несравнимо по-добро финансово и икономическо положение. От тази позиция да се ръководи, е доста по-лесно. Откакто страната ни е член на Европейския съюз, са усвоени милиарди европейски пари и с помощта на това се построиха автомагистрали, усъвършенства се значително градската и извънградската среда. Управниците на България преди този интервал не бяха нито по-малко виновни, нито по-глупави, а просто нямаха разполагаем този финансов запас, с който разполагат техните сътрудници през последните 10 години. От друга страна, днешните ръководещи, без значение от коя партия са те, организират политика, която наподобява по-рутинна, по-обикновена спрямо политиката от преди двадесет-двадесет и пет години. Това, несъмнено, е за положително. Но ми.ипсват митингите на хора с одухотворени лица, които излизаха на улиците поради хрумвания и полезности, а освен за отбрана на обществените си права (което, несъмнено, също е важно).
- Защо през днешния ден и в света има рецесия за водачи от мащаба на Маргарет Тачър, Шарл де Гол, Вацлав Хавел, Конрад Аденауер?
-По същата причина. Големите водачи се раждат в моменти на рецесия или на огромни исторически разтърсвания или провокации.
- Времето на Вашето президентство такова ли беше? Има ли разлика с това, което се случва през днешния ден?
-Разликата е голяма. Когато бях определен за президент, комунизмът публично се бе сгромолясал в цяла Източна Европа, само че в България, като се изключи едногодишното ръководство на държавното управление на Филип Димитров, някогашната комунистическа партия продължаваше да господства публичните процеси. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия правеха промени и публично говореха за участие в Европейския съюз и НАТО, а у нас тези, които 45 години бяха борци срещу капитализма и редовно ни отдалечаваха от Европа, се трансфораха внезапно в капиталисти и оповестиха, че са единствените, които могат да ръководят, че и да реформират България.
- Това ли докара до щурма на Народното събрание на 10 януари 1997?
-Непосредствената причина беше ужасяващата финансова и икономическа рецесия, до която ни докара държавното управление на Българска социалистическа партия. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни. Но хората се подвигнаха освен поради хляба си, а и поради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното ръководство на Комунистическата партия. Толкова всеобщи и откровени митинги в България в никакъв случай не е имало! Разбира се, аз бях напълно на страната на протестиращите, само че се опасявах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и вечно от главната цел на моето президентство - участие в НАТО и Европейския съюз. Затова и приканих неколкократно и обществено Българска социалистическа партия да се откаже от мандата, с цел да се реши рецесията. На 4 февруари сутринта отхвърлих да приема досието с имената на новия Министерски съвет, препоръчан от Българска социалистическа партия. Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да предпочитам сред формалното осъществяване на конституционните си отговорности и отговорността си на президент, с цел да предотвратя възможна революция. На всичко от горната страна, по това време президентът бе единствената работеща институция в страната - Народното събрание в действителност не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и на практика изцяло абдикирало.
- И по какъв начин тъкмо разрешихте рецесията на 4 февруари 1997 г?
-След като отхвърлих мандата на Българска социалистическа партия, след няколко часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност. Сградата на Президентството беше обкръжена от хиляди стачкуващи.
Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, в случай че се случи най-лошото, и тогава всички ме поддържаха, че единственото решение е отвод на Българска социалистическа партия от властта. Слава Богу, представителите на Българска социалистическа партия най-накрая се съгласиха и към 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и разгласих пред хората, че пътят към нови избори е към този момент отворен. Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците. Тогава осъзнах, че новата заплаха и пред мен, и пред политиците на България са несъразмерните упования, че оттук насетне България ще се промени единствено за няколко години. Затова споделих, че „ фабриката за илюзии би трябвало да се затвори ”. Разбира се, нямаше кой да чуе това, само че конфликтът сред тези високи и откровени упования и алчността и цинизма на „ търговците на прехода ” се трансфораха в най-големия източник на разочарования.
Но тогава, тогава беше времето на същинските политически тествания, време на очаквания и гражданска взаимност. И Вие ме питате има ли разлика сред днешната политическа обстановка и тогавашната?!
Остава да ме попитате и за „ лимитираните пълномощия на президента ”. Със същите пълномощия и дружно с назначеното от мен служебно държавно управление свършихме още две исторически за България неща: въведохме валутния ръб, удължен сполучливо от държавното управление на Съюз на демократичните сили и Иван Костов и подадохме молбата за участие на страната ни в НАТО.
- Защо българският преход се проточи толкоз дълго? Преодоляхме ли най-накрая резултатите от 45 години комунизъм?
- Вашият въпрос съдържа в огромна степен и отговора. Нашият преход се проточи по-дълго, тъй като обществото ни бе по-комунизирано, в сравнение с обществата в Чехословакия, Унгария, Полша. Даже безумният румънски комунизъм бе дисидентски във връзка с Съветския съюз. България излъчи първата проведена опозиция против комунизма в лицето на горяните, само че тя бе смазана брутално. Един от водачите на „ асеновградската интрига ” - Ячо Калеев - е разпален жив и изгаря като факла в бащината си плевня.
Така че, когато започнаха събитията в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и по-късно в Полша, в България нямаше кой да даде кураж на своя народ.
Българските интелектуалци по това време бяха на лов с Тодор Живков, а същинските борци против комунизма като Илия Минев, Стефан Вълков и други бяха по затвори и лагери. Ето за какво след 10 ноември 1989 година българският народ не можа да припознае своите водачи, както чехите припознаха Вацлав Хавел, а поляците Лех Валенса.
Това е и повода под знамената на българската народна власт дружно с идеалистите и почтените, да се подредят и инцидентни хора, и търсачи на кяр, само че също по този начин и елементарни провокатори и сътрудници на Държавна сигурност.
Това в най-голяма степен направи българския преход изключително непосилен и остави тежкото възприятие за неправда. Където има възприятие за неправда, отсъстват публичната взаимност и съпричастност, а без тях мъчно се излиза от национална рецесия. Но без значение от всичко, следвайки нашите лъкатушения и неточности, България се промени изрично и продължава да се трансформира в позитивна посока.
Петър Стоянов е един от основателите на Съюз на демократичните сили в Пловдив и негов пръв представител. Заместник-председател на Националния съвет на Съюз на демократичните сили от 1994 до 1996 година Заместник-министър на правораздаването /1992-1993 г./. В интервала 1997-2002 година заема най-висшия държавен пост - президент на Република България, като незабавно след встъпването си в служба изиграва основна роля в разрешаването на най-острата политическа рецесия в новата история на страната и открива пътя за нови избори, извоювани от Обединените демократични сили. Първият държавен глава на България след Втората международна война, който не е бил член на Комунистическата партия. Прокарва уверено политиката за участие на България в НАТО и Европейския съюз. Губи президентските избори против водача на Българска социалистическа партия Георги Първанов през 2011 година
В момента е почетен съпредседател на Световния конгрес за право и правдивост във Вашингтон, член на Попечителския съвет на Международния център за приемливост и разговор ”Низами ”, член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека и член на Съвета на водачите на Международната фондация „ Конкордия ” със седалище в Ню Йорк.
- Господин Президент, наближава 4 февруари. На тази дата през 1997 година Вие бяхте основното настоящо лице в разрешаването на най-голямата политическа рецесия в най-новата ни история. По-трудно ли е да си водач през днешния ден, в сравнение с при започване на българския преход?
-Днес България се намира в несравнимо по-добро финансово и икономическо положение. От тази позиция да се ръководи, е доста по-лесно. Откакто страната ни е член на Европейския съюз, са усвоени милиарди европейски пари и с помощта на това се построиха автомагистрали, усъвършенства се значително градската и извънградската среда. Управниците на България преди този интервал не бяха нито по-малко виновни, нито по-глупави, а просто нямаха разполагаем този финансов запас, с който разполагат техните сътрудници през последните 10 години. От друга страна, днешните ръководещи, без значение от коя партия са те, организират политика, която наподобява по-рутинна, по-обикновена спрямо политиката от преди двадесет-двадесет и пет години. Това, несъмнено, е за положително. Но ми.ипсват митингите на хора с одухотворени лица, които излизаха на улиците поради хрумвания и полезности, а освен за отбрана на обществените си права (което, несъмнено, също е важно).
- Защо през днешния ден и в света има рецесия за водачи от мащаба на Маргарет Тачър, Шарл де Гол, Вацлав Хавел, Конрад Аденауер?
-По същата причина. Големите водачи се раждат в моменти на рецесия или на огромни исторически разтърсвания или провокации.
- Времето на Вашето президентство такова ли беше? Има ли разлика с това, което се случва през днешния ден?
-Разликата е голяма. Когато бях определен за президент, комунизмът публично се бе сгромолясал в цяла Източна Европа, само че в България, като се изключи едногодишното ръководство на държавното управление на Филип Димитров, някогашната комунистическа партия продължаваше да господства публичните процеси. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия правеха промени и публично говореха за участие в Европейския съюз и НАТО, а у нас тези, които 45 години бяха борци срещу капитализма и редовно ни отдалечаваха от Европа, се трансфораха внезапно в капиталисти и оповестиха, че са единствените, които могат да ръководят, че и да реформират България.
- Това ли докара до щурма на Народното събрание на 10 януари 1997?
-Непосредствената причина беше ужасяващата финансова и икономическа рецесия, до която ни докара държавното управление на Българска социалистическа партия. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни. Но хората се подвигнаха освен поради хляба си, а и поради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното ръководство на Комунистическата партия. Толкова всеобщи и откровени митинги в България в никакъв случай не е имало! Разбира се, аз бях напълно на страната на протестиращите, само че се опасявах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и вечно от главната цел на моето президентство - участие в НАТО и Европейския съюз. Затова и приканих неколкократно и обществено Българска социалистическа партия да се откаже от мандата, с цел да се реши рецесията. На 4 февруари сутринта отхвърлих да приема досието с имената на новия Министерски съвет, препоръчан от Българска социалистическа партия. Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да предпочитам сред формалното осъществяване на конституционните си отговорности и отговорността си на президент, с цел да предотвратя възможна революция. На всичко от горната страна, по това време президентът бе единствената работеща институция в страната - Народното събрание в действителност не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и на практика изцяло абдикирало.
- И по какъв начин тъкмо разрешихте рецесията на 4 февруари 1997 г?
-След като отхвърлих мандата на Българска социалистическа партия, след няколко часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност. Сградата на Президентството беше обкръжена от хиляди стачкуващи.
Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, в случай че се случи най-лошото, и тогава всички ме поддържаха, че единственото решение е отвод на Българска социалистическа партия от властта. Слава Богу, представителите на Българска социалистическа партия най-накрая се съгласиха и към 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и разгласих пред хората, че пътят към нови избори е към този момент отворен. Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците. Тогава осъзнах, че новата заплаха и пред мен, и пред политиците на България са несъразмерните упования, че оттук насетне България ще се промени единствено за няколко години. Затова споделих, че „ фабриката за илюзии би трябвало да се затвори ”. Разбира се, нямаше кой да чуе това, само че конфликтът сред тези високи и откровени упования и алчността и цинизма на „ търговците на прехода ” се трансфораха в най-големия източник на разочарования.
Но тогава, тогава беше времето на същинските политически тествания, време на очаквания и гражданска взаимност. И Вие ме питате има ли разлика сред днешната политическа обстановка и тогавашната?!
Остава да ме попитате и за „ лимитираните пълномощия на президента ”. Със същите пълномощия и дружно с назначеното от мен служебно държавно управление свършихме още две исторически за България неща: въведохме валутния ръб, удължен сполучливо от държавното управление на Съюз на демократичните сили и Иван Костов и подадохме молбата за участие на страната ни в НАТО.
- Защо българският преход се проточи толкоз дълго? Преодоляхме ли най-накрая резултатите от 45 години комунизъм?
- Вашият въпрос съдържа в огромна степен и отговора. Нашият преход се проточи по-дълго, тъй като обществото ни бе по-комунизирано, в сравнение с обществата в Чехословакия, Унгария, Полша. Даже безумният румънски комунизъм бе дисидентски във връзка с Съветския съюз. България излъчи първата проведена опозиция против комунизма в лицето на горяните, само че тя бе смазана брутално. Един от водачите на „ асеновградската интрига ” - Ячо Калеев - е разпален жив и изгаря като факла в бащината си плевня.
Така че, когато започнаха събитията в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и по-късно в Полша, в България нямаше кой да даде кураж на своя народ.
Българските интелектуалци по това време бяха на лов с Тодор Живков, а същинските борци против комунизма като Илия Минев, Стефан Вълков и други бяха по затвори и лагери. Ето за какво след 10 ноември 1989 година българският народ не можа да припознае своите водачи, както чехите припознаха Вацлав Хавел, а поляците Лех Валенса.
Това е и повода под знамената на българската народна власт дружно с идеалистите и почтените, да се подредят и инцидентни хора, и търсачи на кяр, само че също по този начин и елементарни провокатори и сътрудници на Държавна сигурност.
Това в най-голяма степен направи българския преход изключително непосилен и остави тежкото възприятие за неправда. Където има възприятие за неправда, отсъстват публичната взаимност и съпричастност, а без тях мъчно се излиза от национална рецесия. Но без значение от всичко, следвайки нашите лъкатушения и неточности, България се промени изрично и продължава да се трансформира в позитивна посока.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ