Митът за Дядо Иван и братската любов
Виолета Радева, особено за Faktor.bg
В българското национално схващане стабилно съжителстват два облика: на митичния Дядо Иван, който ще пристигна, ще се сбие с турския султан и ще ни освободи; на Сибирската мечка, която, сграбчи ли те с хищните си лапи, ще те раздра и изяде до костица.
И двата облика разказват една и съща действителност – съветската самодържавна, болшевишка, или путинова империя. Метафори на една единствена същина, Дядо Иван и Сибирската мечка са в непрестанно противоборство от три века. От това в кой от двата облика ще припознаят Русия, българите се разделят на фили и фоби, които непримиримо враждуват не от възкръсването на актуалната българска страна, а отчетливо още от втората половина на 18 век.
Тази омраза не е спряла до през днешния ден и нейните последствия са надълбоко разединеното ни общество, спорните сигнали, които страната България изпраща към света, неспособността ни да се сплотим към обща цел, към която да се стремим с обединени старания. В последно време проруско-съветските импулси измежду подвластните на мита за Дядо Иван се изявяват в недъгав и прекомерно обезпокоителен тип. Из осеяната с съветски и руски монументи България, смазали нейната снага и душeвността на народа й, през днешния ден, четвърт век след излизането ни от орбитата на Съюз на съветските социалистически републики /Съвета за икономическа взаимопомощ – Съвет за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор/, след скъсването ни сякаш с комунизма и болшевишките мечти за международна пролетарска тирания, един след различен, като плевели след дъжд, никнат монументи на руски генерали, донесли болшевишко-руското подчиняване на България – Жуков, Толбухин. Появяват се бюстове на сатрапа Сталин – фрапантен факт за ресталинизацията на путинова Русия, по която се прехласват сътрудниците на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) у нас. Към уродливите Альошковци в най-големите ни градове и хилядите още по-нескопосни монументи на руската окупация, които кой знае за какво сякаш антитоталитарното ни общество малодушно търпи, се прибавят нови и нови знаци на продължаващата към този момент великоруска окупация. Като че ли е дребен срам най-голямата черква на Балканския полуостров и катедрален храм на София да носи името на съветски бандит. Като че ли не е подигравка над сякаш европейска и демократична България, в центъра на нейната столица да се издига най-високият български монумент на руския окупатор, размахал заканително шпагин, та към този срам и тази подигравка непрестанно се прибавят нови и нови знаци за несвършващото се московско очевидно или тайно владичество! И дано да спрат лъжите, че ни били „ освободили ” от „ фашизма ”, какъвто в България не е имало! Или че били си пролели кръвта поради „ братята ” славяни!
Обвиненията във „ филство ” или „ фобство ” съвсем постоянно минават в ругателства. Заради обективната истина ще отбележа, че гласът на „ дядоиванфилите ” е гръмък, враждебен и нетърпящ възражения. Обикновените им оръжия са голословните обвинявания и приковаването на позорния дирек с надпис „ непризнателност ” /когато са най-миролюбиво настроени, другояче прочистват българската земя от „ фобите ” с патрони, бомби, камъни, колове, мотики и свине/.
„ Дядоиванфилите ” владеят съвсем всички средства за влияние
върху средностатистическия български жител: малките екрани, вестници, списания, учебни заведения, висши образователни заведения, Българска академия на науките, както и материалните благосъстояния на България. Те са в политиката. Обсебили са с доста малко изключения науката. Владеят сферата на изкуствата. Големите издателства са в техни ръце. Техни са фондовете за подкрепяне на културата. Контролират фондациите. Оглавяват журитата на всевъзможни състезания. Те са създателите на учебници и пособия. Те раздават награди, насърчават, облагодетелстват. Определят стратегическите насоки на развиване. Държат банките и всички лостове за влияние върху стопанската система. Пазят по всякакъв начин ползите не на България и на българите, а на Русия и на православно-великоруския национализъм. Целенасочено развращават подрастващите генерации с ерзаци във всичко и с откровени неистини и дезинформация.
Тъй наречените „ фоби ”, които не получават от Русия нито пари, нито заповеди са шепа хора, разпръснати на места, чийто глас бива непрекъснато заглушаван, задушаван, подменян от майсторите на мимикрията и техните клакьори. Опитите да се дискутира с обстоятелства и документи „ дядоиванфилите ” подменят с истерично блеене за поруганите „ светини ”, за „ ревизионизъм ”, за замяна на „ полезностите ”. Дори когато в очите на такива хора завреш голите обстоятелства и цитираш достоверното слово на някой техен идол, те не разискват тези обстоятелства и думи, а те назовават „ ненормалник ”, „ простак ”, „ крава ”, „ сульо и пульо ”, „ парцал ”. Защото за тях не Истината е полезност, а Лъжата!
За тези хора няма нищо смущаващо да вземем за пример в един факт със седемгодишна отминалост - не толкоз надалеч във времето, с цел да са го не запомнили, а той е, че 2008 година, когато се навършиха 130 години от края на руско-турската война от 1877-1878 година, вследствие на която българите се оказаха раздрани на пет елементи и с обособени две административни единици –Княжество България и Източна Румелия, беше под знака на съветската просвета. В плътната сянка на целогодишно шумно рекламирани и скъпи прояви по този мотив отмина съвсем незабелязана стогодишнината от оповестяването на независимостта на България – събитие, което по своята значителност и стойност трябваше да бъде в центъра на публичното внимание и нему да бъде отдадена цялата 2008 година!
На русофилите, получаващи ерекция единствено при споменаването на думата Кремъл, не им стигнаха триста шейсет и петте дни на 2008 година, само че и празничния новогодишен концерт на 1 януари 2009 година беше още веднъж отдаден на Русия.
Малкото изброени всекидневни обстоятелства, очертаващи рамката на политическите, стопански и духовни процеси, формиращи сегашното и бъдещето на България, са задоволително обезпокоителен сигнал, коства ми се, налагащ нуждата от непрекъснат публичен спор за измеренията и за последствията на така наречен славянофилство, на родното „ дядоиванфилство ”, както и да се коментира същността на така наречената „ съветска концепция ”, от чието реализиране Кремъл в никакъв случай не се е отказвал, не се отхвърля и няма изгледи скоро да се откаже.
Има непреодоляна наклонност в най-широки пластове да се загърбва предишното, очебийно отвращение то да се анализра и осмисля. Растат генерации от лотофаги, за които е без значение какво са претърпели предците им и затова не могат да знаят какви са поуките от историческия им опит. По тази причина те са наказани да повтарят старите неточности, да се въртят в обаян кръг и да живеят в едно несвършващо минало.
Цял век съветските болшевици и българските им епигони се кълняха във честност на Маркс и съратника му Енгелс. Произведенията им се превеждаха, печатаха, допечатваха, издаваха и преиздаваха пет, 10, петдесет, 100 пъти в джобен формат, в първокласни томове, като „ определено ” и като „ събрано ” на десетки езици и наречия, в милионни тиражи. Планини от „ писания ”, Еверест от книги.
Но...тълмачите на класиците бяха на първо място руски жители. Марксистите от останалите лагерни територии усърдно повтаряха казаното от руските „ братя ”. А те подхождаха изборно към наследството на „ класиците ”. Звучи кощунствено. Прилича на долна клюка, на небивалица. Но не е!
Ленин и Сталин построяват болшевишката империя Съюз на съветските социалистически републики върху основите на Руската империя
и не престават вековната традиция завладените с принуждение и безкрайни изтребителни войни нации да бъдат русифицирани. Следователно Русия и всичко съветско се трансформира в непреходна полезност освен за етническия руснак, а за всеки болшевик, без значение от етническия му генезис. Добре известни са ни образците със руските жители Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Павлов, Димитър Станишев и стотици други.
За неволя обаче класиците имат отрицателно отношение към Русия. Нещо повече, за тях Русия е „ най-главната цитадела ” на европейската реакция. Истинският агресор, непрекъснатият подпалвач на войни в Европа съгласно Маркс и Енгелс е Русия, чиято цел е завоюването на все нови и нови земи, агресия във всички направления, отявлен вкус за завземане на Босфора и Дарданелите. По тази причина маркс-ленинците се правеха на слепи и глухи по повод мнението на учителите си за „ родината на международния социализъм ”. Така за публикацията на Фридрих Енгелс „ Външната политика на Руското царство ”, писана през 1889 година, никой не обелваше зъб.
Когато руският ботуш стъпи в България, окупира я и сложи посредством воененпреврат марионетно държавно управление от свои сътрудници и руски жители, Съюз на съветските социалистически републики към този момент е прегърнал намерено задачите, начертани още от Иван Грозни. Сталин се разпознава с царя-убиец. По негова заръка и с негова благословия историци и писатели стартират да възвеличават и популяризират завоевателната политика на Петър Първи и на Екатерина Втора. Защото, както безапелационно потвърди в книгите си Виктор Суворов, Сталин се готви за огромна война, след която цяла Европа да се трансформира в съветска провинция, в европейски ГУЛАГ. Партийните учени пренаписват историята на Русия. Така след 9 септември 1944 година измежду българските болшевици настава известно комплициране, само че то скоро бива преодоляно. А объркването идва от обстоятелството, че с изключение на Маркс и Енгелс, против експанзионистичната, нападателна съветска политика са писали неведнъж и аргументирано самите вождове и „ учители ” на родните маркс-ленинци – Димитър Благоев, Васил Коларов, Кръстю Раковски. Техните филипики против Русия бяха забравени, книгите, където разобличават завоевателната и асимилационна политика на северната империя бяха покрити в всякакви специфични и недостъпни за елементарните читатели фондове на библиотеките и настъпи епохата на подправяне и изкривяване на истината. Освен историята на руско-съветската империя, преправена в духа на новата теория за световната пролетарска гражданска война и налагането на болшевишката тирания в международен мащаб с команден център Кремъл, беше преправена, преиначена и пренаписана и историята на България.
За да осъзнаем трезво както нашето минало, по този начин и своето бъдеще, ще би трябвало не да повтаряме до погнуса банализираните версии на българската история, постоянно фрапантно разминаващи се с обстоятелствата и историческите извори, а
да се върнем с безпристрастен взор обратно към корените на националната орис,
образувана от кръстосаното въздействие на външни и вътрешни фактори. Една от отправните точки за изясняване на българското историческо съществуване, изключително от Възраждането до през днешния ден, е посочената публикация на Енгелс, представяща всъщност трети, външен на връзките Русия – България взор върху образуването и характера на съветската политика в Европа и в Азия.
Какъв е патосът на упомената публикация от 1889 година?
Още в увода Енгелс отбелязва: „...царска Русия с непрекъснатата си интервенция в западните работи стопира и изкривява естествения ход на развиване и прави това за да се снабди с такова безкрайно състояние, което би ѝ осигурила господството над Европа... ”
За него е явна цялостната несръчност на царското съветско държавно управление да направи нещо потребно, нещо рационално за народа си. Същото обаче не може да се каже за съветските дипломати, които той дефинира като нов езуитски медал, „ задоволително всесилен, с цел да може да се наложи, да отстрани от пътя си дори царските прищевки ”. Парадоксалната специфичност на този злокобен медал е, че набира членове най-вече измежду продажни чужденци, да вземем за пример като германците Неселроде и Ливен, и корсиканеца Поцо ди Борго. Чужденка е и самата му основателка – немската принцеса София Августа Анхалт-Цербст, наречена в Русия Екатерина. Честолюбиви и безскрупулни авантюристи и въжеиграчи, те вършат вероятното империята да „ придвижи съветските граници от Днепър и Двина зад Висла, към Прут, Дунав и Черно море; от Дон и Волга зад Кавказ, към изворите на Оксус и Яксарт ”. Оръжията на тази безсъвестна, само че „ даровита тайфа ” /по определението на Енгелс/, са тайните убийства, подкупите, всевъзможни низости, измените.
За да владее повишената като туморно образувание страна, шайкаджиите се възползват от един неоспорен от никого факт: популацията на чудовищната империя се намира в положение на „ най-пълен мисловен застой ” /Енгелс/ и му липсва всякаква самодейност. Този необикновен биологичен материал е толкоз обуздан и толерантен, че понася всевъзможни издевателства. При това, акцентира Енгелс, империята е „ заради неналичието на пътища, заради голямата си повърхност и заради бедността си съвсем напълно неуязвима за който и да е външен съперник ”.
От друга страна, петербургската дипломация избира да предизвика несъгласията сред европейските страни,
да ги насъсква една против друга и като експлоатира враждата им,
обезпечава триумфа на съветската завоевателна политика. Отслабването на Османската империя, изключително очевидно през втората половина на 18 век, разпалва неутолимия вкус на Русия към наследството на турските султани. Започналите безредици на християнското население на Балканския полуостров са добре пристигнал мотив за нея да протръби, че тя, единствено тя може да пази „ угнетеното православие и поробеното славянство ”. Истинският претекст, обаче, е прекомерно надалеч от всякаква „ безкористност ” и няма нищо общо с милозливите и щедро парфюмирани вопли на скучаещите придворни дами, които гъделичкат раздразнените си нерви с разкази за ужаса на османското владичество.
„ На юг от Кавказ под турско господство се намираха Армения и други дребни християнски земи, които даваха на Русия прелестен претекст да се яви и тук като „ освободителка ” – обобщава Енгелс и прибавя, че завладяването на Цариград от руснаците ще им обезпечи владичество над Черно море, Мала Азия и Балканския полуостров.
Всичките си войни срещу Турция Русия афишира във време, когато западната ѝ граница е мирна, а Европа е ангажирана с някакви дребни свои свади. Безскрупулната Екатерина Втора води две такива войни и при първата завоюва Азовско море и печели сякаш „ независимостта ” на Крим, който единствено четири години по-късно към този момент е съветска провинция. Втората война отмества границите на Русия от река Буг до Днестър. Двата пъти съветски сътрудници подтикват гърците да въстанат, само че, постигайки задачите си, северната империя ги изоставя на произвола на ориста, т.е. на турския произвол.
Другата неизменима плячка за усвояване е Полша, систематично разорявана и превръщана в кървави парчета още от времето на Петър Първи. А зад Полша благосъстоянията на немските князе и на бюргерските градове неустоимо притеглят съветските велможи и самодържци. Като наблюдава интригите на съветската дипломация и подпалваните от нея войни, Енгелс обрисува характера и коварството на Руската империя, прикривани с благовидни изречения и лозунги. Анализът му не подминава и войната от 1877-1878 година. Враждата сред Франция и Германия поради Елзас и Лотарингия разрешава на Русия да ги държи според и благоприятства за нов неин поход към Цариград. За мотив е употребявано Априлското въстание от 1876 година в България.
„ След продължителни боеве – написа Енгелс, - през януари 1878 година русите пристигнаха чак до вратите на турската столица, само че неочакваната поява в Босфора на четири британски броненосеца принуди спечелилите да се спрат пред кубетата на „ Света София ” и да показват за корекции Сан-Стефанския си контракт пред европейския конгрес ”. Въпреки това оттегляне от прага на съвсем завоюванияЦариград, по преценка на Енгелс Русия завършва войната с голям триумф. Румъния, Сърбия и Черна гора стават нейни длъжници поради уголемяването на териториите си и фактическото освобождение от турска взаимозависимост. Балканите са отнети от ръцете на Османската империя. Княжество България и Източна Румелия, останали официално васални на Турция, в реалност стават васали на Русия. Тя си е върнала изгубената през 1856 година част от Бесарабия и е спечелила нови територии в Армения. На Турция са наложени баснословни контрибуции, а териториално е съвсем изтикана от Европа. Обезкръвена и материално изтощена, тя изпада, както акцентира Енгелс, „ в такава цялостна взаимозависимост, че стана, съгласно напълно вярната съветска забележка, единствено краткотрайна пазителка на Босфора и Дарданелите за Русия ”. След края на войната от 1877-1878 година наподобява е единствено въпрос на време преялата с територии и нации империя да посегне към Цариград.
Анализът на Енгелс не може да подмине обаче един факт, към който и той, и приятелят му Маркс имат пристрастно отношение – европейските нации все по-активно се намесват в съдбините си. Либералните и социалдемократически хрумвания намират почва за развиване. По тази причина той има вяра, че на дневен ред е съветска гражданска война, която ще отстрани царския максимализъм. Тук е мястото да се означи, че съгласно него тази гражданска война никога няма да е пролетарска, а съгласно теорията, която са развили дружно с Маркс, буржоазно-демократична. Защото двамата са уверени, че пролетарска гражданска война и определяне на комунизъм може да има САМО в най-напредналите и богати буржоазен страни, изчерпали ресурса за своето по-нататъшно развиване по буржоазен път. Къде са можели да предположат, че ще се яви в дебрите на тъмната Русия един дявол с азиатски дръпнати оченца и сифилистичен мозък, който с шайката си ще опустоши едвам стъпилата на конституционни релси демократична съветска буржоазия.
Три десетилетия по-рано Енгелс не може да планува това бъдеще. Свидетел е обаче на различен феномен:
„ Освободените българи, които изпитаха всички прелести на изпратените им царски сътрудници – написа той, - се наситиха до гуша от такова избавление. Още не са отрезвели единствено сърбите и изключително гърците, които не се намират на директния път към Константинопол ”. /Sic!/
Важна фраза! Точен извод. Добре е да го запомним. Събитията в южната ни съседка, изключително в последните две години, са доказателство за неговата правота. Енгелс прави още един извод, настоящ и през днешния ден, а той е, че Русия постоянно е прикривала „ проектите си за всемирно владичество с изречения за тяхното избавление ” /на народите, ситуирани сред Карпатите и Егейско море – бел. моя/. За миналите повече от 125 години след написването на тази публикация какъв брой още необорими обстоятелства се натрупаха, разкриващи неизменимия темперамент на съветската външна политика и нейната несекваща настъпателност. Но завързаните на Кремълската ясла български жители с съветско съзнание запушват ушите си и затварят очите си, с цел да не чуват гласа на истината и да не виждат очевадните обстоятелства.
В българското национално схващане стабилно съжителстват два облика: на митичния Дядо Иван, който ще пристигна, ще се сбие с турския султан и ще ни освободи; на Сибирската мечка, която, сграбчи ли те с хищните си лапи, ще те раздра и изяде до костица.
И двата облика разказват една и съща действителност – съветската самодържавна, болшевишка, или путинова империя. Метафори на една единствена същина, Дядо Иван и Сибирската мечка са в непрестанно противоборство от три века. От това в кой от двата облика ще припознаят Русия, българите се разделят на фили и фоби, които непримиримо враждуват не от възкръсването на актуалната българска страна, а отчетливо още от втората половина на 18 век.
Тази омраза не е спряла до през днешния ден и нейните последствия са надълбоко разединеното ни общество, спорните сигнали, които страната България изпраща към света, неспособността ни да се сплотим към обща цел, към която да се стремим с обединени старания. В последно време проруско-съветските импулси измежду подвластните на мита за Дядо Иван се изявяват в недъгав и прекомерно обезпокоителен тип. Из осеяната с съветски и руски монументи България, смазали нейната снага и душeвността на народа й, през днешния ден, четвърт век след излизането ни от орбитата на Съюз на съветските социалистически републики /Съвета за икономическа взаимопомощ – Съвет за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор/, след скъсването ни сякаш с комунизма и болшевишките мечти за международна пролетарска тирания, един след различен, като плевели след дъжд, никнат монументи на руски генерали, донесли болшевишко-руското подчиняване на България – Жуков, Толбухин. Появяват се бюстове на сатрапа Сталин – фрапантен факт за ресталинизацията на путинова Русия, по която се прехласват сътрудниците на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) у нас. Към уродливите Альошковци в най-големите ни градове и хилядите още по-нескопосни монументи на руската окупация, които кой знае за какво сякаш антитоталитарното ни общество малодушно търпи, се прибавят нови и нови знаци на продължаващата към този момент великоруска окупация. Като че ли е дребен срам най-голямата черква на Балканския полуостров и катедрален храм на София да носи името на съветски бандит. Като че ли не е подигравка над сякаш европейска и демократична България, в центъра на нейната столица да се издига най-високият български монумент на руския окупатор, размахал заканително шпагин, та към този срам и тази подигравка непрестанно се прибавят нови и нови знаци за несвършващото се московско очевидно или тайно владичество! И дано да спрат лъжите, че ни били „ освободили ” от „ фашизма ”, какъвто в България не е имало! Или че били си пролели кръвта поради „ братята ” славяни!
Обвиненията във „ филство ” или „ фобство ” съвсем постоянно минават в ругателства. Заради обективната истина ще отбележа, че гласът на „ дядоиванфилите ” е гръмък, враждебен и нетърпящ възражения. Обикновените им оръжия са голословните обвинявания и приковаването на позорния дирек с надпис „ непризнателност ” /когато са най-миролюбиво настроени, другояче прочистват българската земя от „ фобите ” с патрони, бомби, камъни, колове, мотики и свине/.
„ Дядоиванфилите ” владеят съвсем всички средства за влияние
върху средностатистическия български жител: малките екрани, вестници, списания, учебни заведения, висши образователни заведения, Българска академия на науките, както и материалните благосъстояния на България. Те са в политиката. Обсебили са с доста малко изключения науката. Владеят сферата на изкуствата. Големите издателства са в техни ръце. Техни са фондовете за подкрепяне на културата. Контролират фондациите. Оглавяват журитата на всевъзможни състезания. Те са създателите на учебници и пособия. Те раздават награди, насърчават, облагодетелстват. Определят стратегическите насоки на развиване. Държат банките и всички лостове за влияние върху стопанската система. Пазят по всякакъв начин ползите не на България и на българите, а на Русия и на православно-великоруския национализъм. Целенасочено развращават подрастващите генерации с ерзаци във всичко и с откровени неистини и дезинформация.
Тъй наречените „ фоби ”, които не получават от Русия нито пари, нито заповеди са шепа хора, разпръснати на места, чийто глас бива непрекъснато заглушаван, задушаван, подменян от майсторите на мимикрията и техните клакьори. Опитите да се дискутира с обстоятелства и документи „ дядоиванфилите ” подменят с истерично блеене за поруганите „ светини ”, за „ ревизионизъм ”, за замяна на „ полезностите ”. Дори когато в очите на такива хора завреш голите обстоятелства и цитираш достоверното слово на някой техен идол, те не разискват тези обстоятелства и думи, а те назовават „ ненормалник ”, „ простак ”, „ крава ”, „ сульо и пульо ”, „ парцал ”. Защото за тях не Истината е полезност, а Лъжата!
За тези хора няма нищо смущаващо да вземем за пример в един факт със седемгодишна отминалост - не толкоз надалеч във времето, с цел да са го не запомнили, а той е, че 2008 година, когато се навършиха 130 години от края на руско-турската война от 1877-1878 година, вследствие на която българите се оказаха раздрани на пет елементи и с обособени две административни единици –Княжество България и Източна Румелия, беше под знака на съветската просвета. В плътната сянка на целогодишно шумно рекламирани и скъпи прояви по този мотив отмина съвсем незабелязана стогодишнината от оповестяването на независимостта на България – събитие, което по своята значителност и стойност трябваше да бъде в центъра на публичното внимание и нему да бъде отдадена цялата 2008 година!
На русофилите, получаващи ерекция единствено при споменаването на думата Кремъл, не им стигнаха триста шейсет и петте дни на 2008 година, само че и празничния новогодишен концерт на 1 януари 2009 година беше още веднъж отдаден на Русия.
Малкото изброени всекидневни обстоятелства, очертаващи рамката на политическите, стопански и духовни процеси, формиращи сегашното и бъдещето на България, са задоволително обезпокоителен сигнал, коства ми се, налагащ нуждата от непрекъснат публичен спор за измеренията и за последствията на така наречен славянофилство, на родното „ дядоиванфилство ”, както и да се коментира същността на така наречената „ съветска концепция ”, от чието реализиране Кремъл в никакъв случай не се е отказвал, не се отхвърля и няма изгледи скоро да се откаже.
Има непреодоляна наклонност в най-широки пластове да се загърбва предишното, очебийно отвращение то да се анализра и осмисля. Растат генерации от лотофаги, за които е без значение какво са претърпели предците им и затова не могат да знаят какви са поуките от историческия им опит. По тази причина те са наказани да повтарят старите неточности, да се въртят в обаян кръг и да живеят в едно несвършващо минало.
Цял век съветските болшевици и българските им епигони се кълняха във честност на Маркс и съратника му Енгелс. Произведенията им се превеждаха, печатаха, допечатваха, издаваха и преиздаваха пет, 10, петдесет, 100 пъти в джобен формат, в първокласни томове, като „ определено ” и като „ събрано ” на десетки езици и наречия, в милионни тиражи. Планини от „ писания ”, Еверест от книги.
Но...тълмачите на класиците бяха на първо място руски жители. Марксистите от останалите лагерни територии усърдно повтаряха казаното от руските „ братя ”. А те подхождаха изборно към наследството на „ класиците ”. Звучи кощунствено. Прилича на долна клюка, на небивалица. Но не е!
Ленин и Сталин построяват болшевишката империя Съюз на съветските социалистически републики върху основите на Руската империя
и не престават вековната традиция завладените с принуждение и безкрайни изтребителни войни нации да бъдат русифицирани. Следователно Русия и всичко съветско се трансформира в непреходна полезност освен за етническия руснак, а за всеки болшевик, без значение от етническия му генезис. Добре известни са ни образците със руските жители Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Павлов, Димитър Станишев и стотици други.
За неволя обаче класиците имат отрицателно отношение към Русия. Нещо повече, за тях Русия е „ най-главната цитадела ” на европейската реакция. Истинският агресор, непрекъснатият подпалвач на войни в Европа съгласно Маркс и Енгелс е Русия, чиято цел е завоюването на все нови и нови земи, агресия във всички направления, отявлен вкус за завземане на Босфора и Дарданелите. По тази причина маркс-ленинците се правеха на слепи и глухи по повод мнението на учителите си за „ родината на международния социализъм ”. Така за публикацията на Фридрих Енгелс „ Външната политика на Руското царство ”, писана през 1889 година, никой не обелваше зъб.
Когато руският ботуш стъпи в България, окупира я и сложи посредством воененпреврат марионетно държавно управление от свои сътрудници и руски жители, Съюз на съветските социалистически републики към този момент е прегърнал намерено задачите, начертани още от Иван Грозни. Сталин се разпознава с царя-убиец. По негова заръка и с негова благословия историци и писатели стартират да възвеличават и популяризират завоевателната политика на Петър Първи и на Екатерина Втора. Защото, както безапелационно потвърди в книгите си Виктор Суворов, Сталин се готви за огромна война, след която цяла Европа да се трансформира в съветска провинция, в европейски ГУЛАГ. Партийните учени пренаписват историята на Русия. Така след 9 септември 1944 година измежду българските болшевици настава известно комплициране, само че то скоро бива преодоляно. А объркването идва от обстоятелството, че с изключение на Маркс и Енгелс, против експанзионистичната, нападателна съветска политика са писали неведнъж и аргументирано самите вождове и „ учители ” на родните маркс-ленинци – Димитър Благоев, Васил Коларов, Кръстю Раковски. Техните филипики против Русия бяха забравени, книгите, където разобличават завоевателната и асимилационна политика на северната империя бяха покрити в всякакви специфични и недостъпни за елементарните читатели фондове на библиотеките и настъпи епохата на подправяне и изкривяване на истината. Освен историята на руско-съветската империя, преправена в духа на новата теория за световната пролетарска гражданска война и налагането на болшевишката тирания в международен мащаб с команден център Кремъл, беше преправена, преиначена и пренаписана и историята на България.
За да осъзнаем трезво както нашето минало, по този начин и своето бъдеще, ще би трябвало не да повтаряме до погнуса банализираните версии на българската история, постоянно фрапантно разминаващи се с обстоятелствата и историческите извори, а
да се върнем с безпристрастен взор обратно към корените на националната орис,
образувана от кръстосаното въздействие на външни и вътрешни фактори. Една от отправните точки за изясняване на българското историческо съществуване, изключително от Възраждането до през днешния ден, е посочената публикация на Енгелс, представяща всъщност трети, външен на връзките Русия – България взор върху образуването и характера на съветската политика в Европа и в Азия.
Какъв е патосът на упомената публикация от 1889 година?
Още в увода Енгелс отбелязва: „...царска Русия с непрекъснатата си интервенция в западните работи стопира и изкривява естествения ход на развиване и прави това за да се снабди с такова безкрайно състояние, което би ѝ осигурила господството над Европа... ”
За него е явна цялостната несръчност на царското съветско държавно управление да направи нещо потребно, нещо рационално за народа си. Същото обаче не може да се каже за съветските дипломати, които той дефинира като нов езуитски медал, „ задоволително всесилен, с цел да може да се наложи, да отстрани от пътя си дори царските прищевки ”. Парадоксалната специфичност на този злокобен медал е, че набира членове най-вече измежду продажни чужденци, да вземем за пример като германците Неселроде и Ливен, и корсиканеца Поцо ди Борго. Чужденка е и самата му основателка – немската принцеса София Августа Анхалт-Цербст, наречена в Русия Екатерина. Честолюбиви и безскрупулни авантюристи и въжеиграчи, те вършат вероятното империята да „ придвижи съветските граници от Днепър и Двина зад Висла, към Прут, Дунав и Черно море; от Дон и Волга зад Кавказ, към изворите на Оксус и Яксарт ”. Оръжията на тази безсъвестна, само че „ даровита тайфа ” /по определението на Енгелс/, са тайните убийства, подкупите, всевъзможни низости, измените.
За да владее повишената като туморно образувание страна, шайкаджиите се възползват от един неоспорен от никого факт: популацията на чудовищната империя се намира в положение на „ най-пълен мисловен застой ” /Енгелс/ и му липсва всякаква самодейност. Този необикновен биологичен материал е толкоз обуздан и толерантен, че понася всевъзможни издевателства. При това, акцентира Енгелс, империята е „ заради неналичието на пътища, заради голямата си повърхност и заради бедността си съвсем напълно неуязвима за който и да е външен съперник ”.
От друга страна, петербургската дипломация избира да предизвика несъгласията сред европейските страни,
да ги насъсква една против друга и като експлоатира враждата им,
обезпечава триумфа на съветската завоевателна политика. Отслабването на Османската империя, изключително очевидно през втората половина на 18 век, разпалва неутолимия вкус на Русия към наследството на турските султани. Започналите безредици на християнското население на Балканския полуостров са добре пристигнал мотив за нея да протръби, че тя, единствено тя може да пази „ угнетеното православие и поробеното славянство ”. Истинският претекст, обаче, е прекомерно надалеч от всякаква „ безкористност ” и няма нищо общо с милозливите и щедро парфюмирани вопли на скучаещите придворни дами, които гъделичкат раздразнените си нерви с разкази за ужаса на османското владичество.
„ На юг от Кавказ под турско господство се намираха Армения и други дребни християнски земи, които даваха на Русия прелестен претекст да се яви и тук като „ освободителка ” – обобщава Енгелс и прибавя, че завладяването на Цариград от руснаците ще им обезпечи владичество над Черно море, Мала Азия и Балканския полуостров.
Всичките си войни срещу Турция Русия афишира във време, когато западната ѝ граница е мирна, а Европа е ангажирана с някакви дребни свои свади. Безскрупулната Екатерина Втора води две такива войни и при първата завоюва Азовско море и печели сякаш „ независимостта ” на Крим, който единствено четири години по-късно към този момент е съветска провинция. Втората война отмества границите на Русия от река Буг до Днестър. Двата пъти съветски сътрудници подтикват гърците да въстанат, само че, постигайки задачите си, северната империя ги изоставя на произвола на ориста, т.е. на турския произвол.
Другата неизменима плячка за усвояване е Полша, систематично разорявана и превръщана в кървави парчета още от времето на Петър Първи. А зад Полша благосъстоянията на немските князе и на бюргерските градове неустоимо притеглят съветските велможи и самодържци. Като наблюдава интригите на съветската дипломация и подпалваните от нея войни, Енгелс обрисува характера и коварството на Руската империя, прикривани с благовидни изречения и лозунги. Анализът му не подминава и войната от 1877-1878 година. Враждата сред Франция и Германия поради Елзас и Лотарингия разрешава на Русия да ги държи според и благоприятства за нов неин поход към Цариград. За мотив е употребявано Априлското въстание от 1876 година в България.
„ След продължителни боеве – написа Енгелс, - през януари 1878 година русите пристигнаха чак до вратите на турската столица, само че неочакваната поява в Босфора на четири британски броненосеца принуди спечелилите да се спрат пред кубетата на „ Света София ” и да показват за корекции Сан-Стефанския си контракт пред европейския конгрес ”. Въпреки това оттегляне от прага на съвсем завоюванияЦариград, по преценка на Енгелс Русия завършва войната с голям триумф. Румъния, Сърбия и Черна гора стават нейни длъжници поради уголемяването на териториите си и фактическото освобождение от турска взаимозависимост. Балканите са отнети от ръцете на Османската империя. Княжество България и Източна Румелия, останали официално васални на Турция, в реалност стават васали на Русия. Тя си е върнала изгубената през 1856 година част от Бесарабия и е спечелила нови територии в Армения. На Турция са наложени баснословни контрибуции, а териториално е съвсем изтикана от Европа. Обезкръвена и материално изтощена, тя изпада, както акцентира Енгелс, „ в такава цялостна взаимозависимост, че стана, съгласно напълно вярната съветска забележка, единствено краткотрайна пазителка на Босфора и Дарданелите за Русия ”. След края на войната от 1877-1878 година наподобява е единствено въпрос на време преялата с територии и нации империя да посегне към Цариград.
Анализът на Енгелс не може да подмине обаче един факт, към който и той, и приятелят му Маркс имат пристрастно отношение – европейските нации все по-активно се намесват в съдбините си. Либералните и социалдемократически хрумвания намират почва за развиване. По тази причина той има вяра, че на дневен ред е съветска гражданска война, която ще отстрани царския максимализъм. Тук е мястото да се означи, че съгласно него тази гражданска война никога няма да е пролетарска, а съгласно теорията, която са развили дружно с Маркс, буржоазно-демократична. Защото двамата са уверени, че пролетарска гражданска война и определяне на комунизъм може да има САМО в най-напредналите и богати буржоазен страни, изчерпали ресурса за своето по-нататъшно развиване по буржоазен път. Къде са можели да предположат, че ще се яви в дебрите на тъмната Русия един дявол с азиатски дръпнати оченца и сифилистичен мозък, който с шайката си ще опустоши едвам стъпилата на конституционни релси демократична съветска буржоазия.
Три десетилетия по-рано Енгелс не може да планува това бъдеще. Свидетел е обаче на различен феномен:
„ Освободените българи, които изпитаха всички прелести на изпратените им царски сътрудници – написа той, - се наситиха до гуша от такова избавление. Още не са отрезвели единствено сърбите и изключително гърците, които не се намират на директния път към Константинопол ”. /Sic!/
Важна фраза! Точен извод. Добре е да го запомним. Събитията в южната ни съседка, изключително в последните две години, са доказателство за неговата правота. Енгелс прави още един извод, настоящ и през днешния ден, а той е, че Русия постоянно е прикривала „ проектите си за всемирно владичество с изречения за тяхното избавление ” /на народите, ситуирани сред Карпатите и Егейско море – бел. моя/. За миналите повече от 125 години след написването на тази публикация какъв брой още необорими обстоятелства се натрупаха, разкриващи неизменимия темперамент на съветската външна политика и нейната несекваща настъпателност. Но завързаните на Кремълската ясла български жители с съветско съзнание запушват ушите си и затварят очите си, с цел да не чуват гласа на истината и да не виждат очевадните обстоятелства.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ