Вината управлява живота на много хора. Причинява истинско страдание, дори

Вината ръководи живота на доста хора. Причинява същинско страдалчество, даже на физическо равнище - посредством заболявания, някои от които са смъртоносни. Човекът, обладан от възприятие за виновност, губи качеството си на живот, постоянно боледува хронично и битието му е пъкъл. Но без значение какво се е случило в предишното, би трябвало да спрете да се обвинявате. В противоположен случай съществува риск да предизвикате още по-големи неприятности и този път съществено да навредите на здравето си. За това споделя в издадената преди повече от 30 година книга „ Слушай своето тяло - твоя максимален другар на земята " Лиз Бурбо.
Прието е да се счита, че ние сме отговорни всякога, когато нараняваме другите или себе си. Всеки човек има премного такива мотиви и колкото по-възрастни сме, толкоз повече аргументи да бъдем в клопката на виновността се натрупват. Неуспехи в персоналния живот и връзките с деца и родственици, неточности в работата и безконечното неодобрение на другите - не са ли все основателни причина да се чувствате отговорни?
Но помислете малко и си пробвайте да си спомните: по кое време за финален път направихте нещо със съзнателното желание да нараните някого? Ако е имало подобен случай, то най-вероятно се е случило много от дълго време, е мнението на Бурбо.
Известната канадска психоложка и специалист по психосоматика, стига до извода, че извънредно рядко сме отговорни за нещо в реалност, а съгласно духовните закони - в реалност в никакъв случай не сме отговорни. Бурбо проповядва да се отървем от възприятието за виновност, приемайки себе си и света, и сами, със личните си старания на мисълта и волята - да се освободим от бремето на хроничните болежки.

Не се самообвинявайте

На всеки се е случвало в разгара на спор или свада да изрече думи, които нараняват обичан човек. Веднага започваме да се самообвиняваме: „ Трябваше да кажа нещо друго или да замълча! “. Но в този миг Лиз поучава да спрете и да се запитате: в действителност ли сте отговорни? Искахте да обидите и го направихте преднамерено ли? Ако не, виновността не е ваша. Не е нужно да се извинявате или да се чувствате отговорни. (Но и не забравяйте главния космополитен закон, че каквото посеете - това ще пожънете.)
Вместо самооценка и терзания, по-добре насочете силата си към осъзнаване на обстановки, в които се чувствате отговорни. Помислете дали имате табиет да се обвинявате, да се самоосъждате, да вземем за пример, че сте не запомнили нещо? Ако е по този начин, значимо е да запомните, че всичко, което вършиме, вършиме съгласно най-хубавите си познания и качества към този миг. Обвинявайте се за нищо. 
Задачата е друга: научете се да обичате себе си и близък, както и по-леко да приемате човешките недостатъци и дефекти - както своите, по този начин и на близките. Никой не е идеален. За да разберем аргументите за непрекъснатото възприятие на виновност, е значимо да разберем, че упрекваме другите в същата степен за това, за което упрекваме и себе си. Ще се дразните ли, в случай че някой различен счупи обичаната ви чаша? Ако е по този начин, вие също ще се ядосате на себе си за тази дреболия.

Постоянната виновност

От детството си имаме вяра, че виновността е симптом на разкайване и по тази причина би трябвало да е присъща на всеки добър човек. Но това не е правилно и е значимо да го осъзнаем непременно.
Колкото повече се упрекваме, толкоз повече трансформираме този табиет в метод на живот, привикваме със сърдечната болежка и самобичуването, с непрекъснатия дискомфорт. Имаме премного аргументи да се самообвиняваме всеки ден. Нямаме силата на волята да стартираме да ставаме рано заран, ядем прекалено много, не знаем по какъв начин да направляваме страстите си, а всички, които имат деца, не са задоволително положителни родители по дифолт, обобщава Лиз Бурбо.
Това възприятие е като обаян кръг и когато се опитаме да излезем от него, като да вземем за пример твърдо си обещаем да не ядем след шест вечерта или да стартираме да приказваме с майка си, без да й крещим, става още по-трудно да се сдържим. Въвлечени сме във въртоп от самооценка и самобичуване, а това не вещае нищо положително.

Как се самонаказваме

Навикът да се самообвиняваш не остава неусетен. Често напомняйки си за нещо неприятно, подсъзнателно предизвикваме злополуки – от рухване на хлъзгав под до автомобилна злополука. Така нашият свръхсъзнателен разум отстранява непотребния капацитет и предизвестява, че вредим на себе си. Тежестта на случая ще бъде съизмерима с възприятието ни за виновност. Колкото по-дълго живее в нас тя - толкоз по-болезнени ще са за нас следствията.
Лиз Бурбо написа, че случаят може да се преглежда като наказване, което изкупва себе си. След изкуплението острата душевна болежка изчезва, тъй като подсъзнателно имаме вяра, че сме платили за стореното. На това са ни учили в детството. Но има и друга страна на монетата. Попадайки да вземем за пример в акцидент, човек изпитва толкоз мощен стрес, че даже най-болезненото възприятие за виновност се отдръпва и избледнява пред обстоятелството, че преди момент животът е могъл да свърши.
Излизането от положение на стрес след случай също не е елементарно. Има интензивно самосъжаление и лечебна емпатия. Вече не можем да бъдем безмилостно строги към себе си. Стига се до осъзнаването, че не сме отговорни за нищо. Ние сме просто хора с нашите страхове и недостатъци.

Да се ​​извиниш значи да обвиняваш себе си

Слушайте речта си. Колко постоянно се извинявате? Ако човек успее да изиска амнистия няколко пъти дневно, това е сигурен признак, че страда от възприятие за виновност. Защото да се извиниш постоянно значи да се обвиняваш, счита Бурбо.
Ако имате подобен табиет – отървете се от него! И тогава тези, които са привикнали да ви манипулират, да ви постановат възприятие за виновност, ще ви оставят на мира. Усмихвайте се на грешките си и последователно те ще стават все по-малко. Първо, приемете, че не е нужно да сте съвършени. Просто не дължите нищо на никого.
По книгата на Лиз Бурбо „ Слушай своето тяло – твоя най-хубав другар на земята “Източник