Виктория Атанасова е на 22 г. и е треньор по

Виктория Атанасова е на 22 година и е треньор по художествена гимнастика. В клуба й упражняват 70 деца. Виктория е приключила Гимназията по туризъм, а сега е 4-ти курс „ Спортна педагогика ” в Пловдивския университет. Тя е един от на-младите претенденти на общински съветници в листата на „ Браво, Пловдив ” и в града.

- Защо момиче на 22 години желае да стане общински консултант? Да не би да ти е било детска фантазия?

Не тъкмо. Всъщност желаех да стана балерина, само че огромна част от детството ми мина в залата по художествена гимнастика. 12 години се състезавах, бях в олимпийското звено, само че след контузии трябваше да спра дейна спортна активност и станах треньор. Мисля, че в ръководството на града липсват ентусиазма и другия взор, който могат да дадат младежите. В последна сметка всички приказват за нашето бъдеще и в по тази причина е добре да знаят какво тъкмо желаеме.  

Част от моето потомство е някакси изгубено, те нямат упоритости. Или пък са на двата полюса – едните са свръхамбициозни и други, които я карат ден да мине, различен да пристигна. Но вторите май са повече. Като спортист  аз постоянно съм се състезавала, желала съм най- положителното, желала съм да надвивам. А в този момент децата даже не знаят какво е съревнование. Те не знаят какво е борба. Липсва им мотивация.  Мързи ги, разконцентрирани са, прекарват съвсем цялото си време в обществените мрежи, а по-късно на 25 години се сещат, че животът си върви, стартират да търсят високо платена работа без да имат задоволително познания и опит и чакат нещата да им се случат без да поставят старания. Само че, това е невероятно.

- Какво ти носи връзката с децата?

За мен е доста значимо да предам всичко, което съм научила на децата. Работата с деца е по едно и също време изтощаваща и зареждаща. Има дни,в които безусловно съм смазана душевен, само че когато няколко дни съм надалеч от залата, всичко стартира да ми липсва ужасно доста.

- В каква кондиция са малчуганите?

В доста неприятна – мързеливи, затлъстели. Основната виновност е на родителите. За по-лесно множеството от тях им хвърлят телефоните  и да ги оставят да се избавят. В момента огромна част от дребните не споделят обикновено. Само си пишат. Нямат табиет да желаят да вършат нещо. Просто  са мързеливи.  Не схващат, че сме там да ги научим, което допуска, че би трябвало да им вършим забележки, а считат, че им се караме.  Готови са да се откажат при най- дребната компликация. Но съм си намерила метод  да вляза по отношение на тях и да ги образовам. Аз съм намерила метод за връзка с тях.

- В учебно заведение има ли задоволително спорт?

-Не, не мисля. Докато аз бях ученичка, заниманията по физическо бяха цялостна реплика на спорт. Това да изкараш 20 деца на двора и да им дадеш топка, не е физическо образование.  Но в последно време виждам някакъв ярък лъч- преподавателите, които са приключили през последните години,  работят по нови методики и са окуражени да трансформират нещата.

Бих желала аз също да мога да приложа наученото  на процедура. Защото доста неща зависят от учителя, от треньора.

Родителите  са другия значим фактор. За да имат децата почит към учителя и треньора, родителите също би трябвало да го почитат.  В моята работа аз постоянно съм намирала общ език и не съм влизала в спорове с родители. Спортът възпитава.

- Защо реши да се присъединиш към „ Браво, Пловдив ”?

Това е първата доброволческа организация, в която се включвам. Възпитана съм да се отнасям с грижа и внимание към всички, само че когато си в организация дружно с други хора, имаме надалеч по-големи благоприятни условия. Резултатите от акциите на „ Браво, Пловдив ”  го демонстрират. 

- С какво би била потребна като общински консултант на Пловдив?

Тъй като моята мощ е в спорта и работата с деца, бих насочила напъните си в тази посока. Ще работя да има повече детски и спортни площадки. А също по този начин бленувам да организирам  непрекъснат състезателен лагер, в който малчуганите да усвояват значими умения, които ще им оказват помощ в бъдеще. Място, в което да прекарат известно време без телефони и обществени мрежи и да усетят ритъма на същинския живот. Свободата, които  някои родители дават на децата си, не мисля, че е в тяхна изгода. Аз също желаех да вървя да играя с децата в махалата, вместо да вървя в залата, само че майка ми ме водеше с плач всеки ден. И в този момент съм й безпределно признателна.

Част от моето потомство е някакси изгубено, те нямат упоритости. Или пък са на двата полюса – едните са свръхамбициозни и други, които я карат ден да мине, различен да пристигна. Но вторите май са повече. Като спортист  аз постоянно съм се състезавала, желала съм най- положителното, желала съм да надвивам. А в този момент децата даже не знаят какво е съревнование. Те не знаят какво е борба. Липсва им мотивация. Мързи ги, разконцентрирани са, прекарват съвсем цялото си време в обществените мрежи, а по-късно на 25 години се сещат, че животът си върви, стартират да търсят високо платена работа без да имат задоволително познания и опит и чакат нещата да им се случат без да поставят старания. Само че, това е невероятно.

Виктория Атанасова се явява с №119 в листата на " Браво, Пловдив ".