Виетнамската война е може би един от най-големите военни позори

Виетнамската война е може би един от най-големите военни позори на Съединени американски щати. Липсата на каквито и да било умения, както и фактът, че съперникът владее до съвършенство изкуството на партизанската война, се оказват и най-голямото проклинание на света. Ще открием, че в този спор, армията не е осведомена против какво се изправя, само че и предоставените принадлежности не дават отговор на условията. Още по-смешното е, че Северен Виетнам освен потвърждава своето предимство, само че и съумява да се оправи с техника, която всеки различен би отказал  да употребява. Един добър образец е МиГ-17, който освен се оказва доста прокълнат съперник, само че и работи повече от добре в ниските полети, елиминирайки възможностите на американците да пренесат сражението високо в небето.

Говорейки за авиация, би трябвало да признаем, че никой не е свалил повече американски водачи, в сравнение с самите американци. Тази опция се дава благодарение на дефектни бомби, които се детонират непосредствено във въздуха, освен това доста надалеч от задачата. Необходимо е време, с цел да стане ясно какво в действителност се е случило, откакто полетът просто завършва и никой не знае за какво. Първият прочут случай се демонстрира на 12 ноември 1965 година Капитан Уилям Милър пилотира F-105D в посока Северен Виетнам. В ескадрила от още 4 самолета, над небето на Тайланд, неговите 6 бомби M117 би трябвало да са обезопасени и преведени в подготвеност. Пред погледа на останалите летци, самолетът не просто се взривява, не остава даже диря и липсват парчета, които да покажат, че в миналото е имало 5-и член на ескадрилата.

От Милър остава единствено военния картон и нищо друго. Инцидентът се случва, до момента в който неговият изтребител захожда, с цел да презареди във въздуха благодарение на самолет-цистерна. Така наречения таймер на бомбата би трябвало да се задейства едвам след стартирането ѝ и до този миг, технологията от Втората Световна война освен работи безупречно, само че и в никакъв случай не е давала недостатъци. Какво се случва в реалност? Докато неговият аероплан се доближава до цистерната и водачът се пробва да се закачи, една от бомбите се задейства от радарния сигнал и взема решение, че към този момент лети към задачата. След този полет и след разкриването на дефекта, бомбите се връщат назад за проучване и инспекция. 425-та бригада е натоварена с следствието и установяването на казуса. Водещ контрольор е капитан Джон Морис и един бърз взор разкрива истината.

Оказва се, че датчикът за придвижване и непосредственост не е обновяван от последната световна война и инженерите взимат детонарите, които остават от B-17 и B-24. А още по-забавното е, че последните мемоари и промени са направени през 1940 година Защо не са се взривявали в другите самолети? Оказва се, че даже това е разказано – съгласно инженерите, които ги създават, всяка една бомба, която се носи в закритото тяло на бомбардировача – какъвто е случият при старите самолети, няма никакви проблеми с далекобойни полети и нахлуване. От друга страна, в случай че са навън, те би трябвало да се придвижват със скорост от почти 400 км/ч. При F-105 междинната скорост е към 850 км/ч.

Дори това е разказано в отчетите, само че никой не е обърнал внимание. В този интервал военната промишленост на Съединени американски щати работи върху атомната бомба и отклонява доста количество запаси в тази посока. За всички останали планове има задоволително военно завещание, което да свърши работата. Проверката на Били Спаркс от военната полиция също потвърждава това, той открива, че остарялата техника освен е рискова за самите водачи, само че и в никакъв случай няма да се детонира в вярната точка. Детонаторът работи като машинален часовник и когато бомбата лети във въздуха, механиката се движи и при контакт с твърда повърхнина би трябвало да последва детонация, някои бомби също по този начин би трябвало да се взривят на вярната височина и да нанесат още провали.

Поставеният радар в самите бомби, при улавянето на непознат сигнал, може да се детонират мигновено, а откакто точно в този интервал радарите стават използваеми за съвсем всевъзможен тип техника в авиацията, резултатът е повече от явен. И въпреки и американският конгрес да пази тайната, огромните количества от този детонатор се оказват сложени и върху M117 бомбите. Именно затова огромна партида от въпросният запас се изтегля назад, военната промишленост стартира фрапантна смяна, а запасът, който се пази за отбрана на Съединени американски щати, отпътува за Виетнам и до лятото на 1966 година, всички бомби са изчерпани. Стига се до там, че Съединени американски щати закупува бомби от други страни, с цел да има с какво да летят нейните бомбардировачи.  Противникът не спи и продължава да брани ревниво въздушното си пространство.

Свалените американски самолети по никакъв начин не са малко, само че против ракети земя-въздух, 20-милиметровите оръдия не могат да създадат нищо. Проблемът е, че при висока скорост, комбинацията от въздушната бликам върху откритите бомби се отразява на защитната жица, която стопира зареждащия пропелер на бомбата. При такова натоварване, жицата се освобождава и бомбата е дейна. Това е казусът на М188. За страдание, тази обикновена неточност значи повече животи. През 1967 година няколко самолета избухват във въздуха още през първата седмица, а след още една, тоталната численост е 8 самолета и 16 души екипаж. Първите произшествия се преписват на щастливи изстрел от Противовъздушна отбрана, което вероятно може да уцели откритите бомби. В следствие щастливите удари зачествят прекалено много, с цел да се приказва за шанс.

Черната статистика принуждава водачите да отхвърлят задачи, а полковник Фредерик Блес стартира да проверява случая, само че на земята, всичко наподобява изрядно и безупречно, затова няма причина да се спрат дейностите. Правят тест, като в мъгливо време употребяват самолетните радари, с цел да пуснат бомбите над дадена цел, въпреки и всички да освобождават товара изцяло умерено, попаденията се оказват доста надалеч от задачата, а това подсказва съществуването на проблем. Една от бомбите даже се детонира единствено на метри от самолета, само че за благополучие без да има потърпевши.

След като самолети се връщат от задача, инженерите стартират да преглеждат бомбите и най-много електрониката, във Виетнам някои от механиците считат, че грешката е в новите FMU-35 бушони, които би трябвало да забавят детонацията, само че съгласно тях, напрежението и атмосферните условия указват въздействие и никой не може да подсигурява по кое време ще настъпи гърмежа. Показанията са изпратени незабавно в Съединени американски щати, само че високите редове на йерархията са уверени, че това не е проблем и дори е невероятно новата техника да се проваля. Единственото, което Блес прави за своите водачи, е да товари бомбите без въпросният бушон, като внезапно случаите спадат до безспорна нула. И ефикасността доближава съвсем същият еквивалент.

Едва през 1968 година Военновъздушни сили заменя дефектния детайл с ново потомство FMU-72. Кой би подозирал, че тази електроника, която би трябвало да попречи на радарите да засичат бомбардировачите, на практика ще се трансформира в екзекутор на водачите. Армията има незабавна потребност от преправка, а откакто се доставят 36 детайла от новото потомство, никой няма време, да ги тества по разпоредбите. По това време Морис съумява да пусне дузина живи бомби над задачата без усложнение, до момента в който не получава ново предопределение, а за него заместител е определен майор Робърт Частън. През декември 1968 година идва време за последния тест и два самолета ще би трябвало да излетят от самолетоносач, носейки 6 броя М117 бомби с новите датчици.

След излитането, водачите би трябвало да се насочат към задачата, само че с цел да бъдат в сигурност от точката на удара, всеки един водач би трябвало да има време и да прелети самостоятелно, с цел да хвърли товара си. 6-те бомби са настроени за 6-секундно закъснение. Прототипите са сложени и инспектирани от експерт по мунициите преди полета, а по-късно и от Майор Ролинс, както и от разработчика на новия модел. Изискването е всеки аероплан да се гмурне към задачата, спазвайки надолнище от 30 градуса и на височина от 200 метра да пусне своя товар със скорост от 1000-1200 км/ч. Ролинс захожда първи и хвърля всичките си бомби без никакъв проблем. Те поразяват задачата, само че една от тях се взривява при пряк контакт със земята, вместо да се детонира малко по-рано. Вторият водач прави заход, само че не съумява да хвърли товара си на един път и затова се приготвя за втора маневра.

При второто втурване, камерите улавят единствено по какъв начин самолетът се гмурка и се взривява във въздуха. Когато военна полиция прави следствието, открива тялото към момента закопчано на седалката. Пристигат още 36 прототипа, които да се тестват, само че Морис и останалите водачи изразявяват доста съществени подозрения и отхвърлят да летят. Поканени са даже в Масачузец, където се създават и там всеки един летец споделя своите терзания. Никой не им обръща толкоз внимание и пишат тъжба до Военновъздушни сили. Единственият отговор, който получават е: „ Оставете мисленето на нас, вие би трябвало единствено да хвърляте бомбите. “

Звучи прелестно, само че товарът би трябвало да се детонират надалеч от самолета, което принуждава доста от водачите даже да летят до задачата и да се връщат назад с него и да споделят, че са имали засечка, спасявайки живота си. По протокол, когато бомбата се отдели, тя би трябвало да се задейства малко след освобождението си, до момента в който лети към задачата. В полет, защитната корда би трябвало да освободи контакта с батерията и тогава автоматизирано се зарежда във въздуха, летейки към задачата си. Така би трябвало да работят всички FMU на доктрина. С други думи, при стартирането, товарът не е още задействан и някъде към средата ще се преведе независимо в бойна подготвеност, но от въздушната бликам и напрежението по открития товар, отбраната се обезврежда сама и още при освобождението взема решение, че е достигнала точката за детонация.

Според някои проучвания, когато технологията даде недостатък, от време на време фабричен, а различен път става още при зареждането на самолета, вътрешната батерия е дейна, гарантирайки изтезанието на водача. Отказите на Частън не престават и най-сетне, откакто се разкриват всички възможни дизайнерски неточности, които могат да настъпят, неговите знания по геофизика стартират да демонстрират какво изисква армията от него. В отчаянието си, водачът отпътува за Вашингтон и посещава Пентагона. Там, следван от свои сътрудници, летецът споделя всички евентуални закани, както за себе си, по този начин и за своите сътрудници на фронта.

За да не приказват празни приказки, те носят със себе си въпросния модул, осъзнавайки, че правят цялостно нарушаване, само че го отварят пред военачалник Симлер и демонстрират два случая, където късото съединяване може да коства живота на водача. Симлер схваща теоретичните терзания, само че взима още един факт под внимание – половината проби са сполучливи. Следователно мнението на офицерите се отхвърля и въоръжаването продължава. Това, което те не знаят е, че самият военачалник се е оплакал скрито, че липсва какъвто и да е напредък в основаването на детайл, който да завърши драмата. На потегляне, Частън се обръща към генерала и споделя следното:

„ Шефе, грешиш с това решение и аз считам да ти го потвърдя, даже и в случай че се наложи да умра. “.

След няколко промени, водачът още веднъж се качва в самолета, а с цел да може да се снима всичко от захождането до хвърлянето на бомбите, Пентагона носи специфични камери, улавящи 1000 фрагмента в секунда. Така всеки 10 сантиметра от полета се запечатват на лентата. Анализът по-късно ще покаже, че бомбите се детонират на към метър от самолета. Частън е бил прав, само че за жал към този момент не може да направи нищо, неговата гибел е още едно следващо доказателство. Едва през 1973 година американските Военновъздушни сили съумяват да пуснат верния модел. Нуждата от по-добро решение разрешава на техниците да работят върху по този начин нареченото мъдро оръжие, което се употребява с голям триумф и през днешния ден. До през днешния ден няма информация какъв брой тъкмо индивида е избавил летеца, само че неговата гибел не е безрезултатна.