Вечно замечтаната , която успя да внесе щипка въображение и

Вечно замечтаната, която съумя да внесе щипка въображение и инфекциозен оптимизъм на милиони читатели по света, се завръща в трета книга от популярната поредност на канадската писателка Луси Монтгомъри!

На пазара към този момент може да откриете изящното издание на в напълно актуализирания превод на Стоянка Сербезова-Леви!

Само седмица дели лятото от есента след сватбата на девойка Лавендър. А за слънчевата Анн (с двойно „ н “!) Шърли е пристигнало времето да напусне обичания Авонлий, да се сбогува с детството и да се впусне в ново премеждие оттатък границите на познатото градче – надълбоко в сърцето на остров Принц Едуард, в Кингспорт и измежду скамейките на колежа „ Редмънд “.

Но дали момичето с лунички и съвсем кестеняви коси се е отървало от умеенето си да се забърква в какви ли не обстановки?

Сред гирляндите на колежанския живот Анн среща нови другари, преоткрива остарели такива и пробва да сбъдне своята детска фантазия – да стане писателка. А на фона на нестихващите събития в Авонлий и измежду въртележката от работа, учене и занимания в кампуса избуяват и първите любовни терзания, които може би ще я отведат до оня, за който сърцето ѝ от дълго време нашепва.

Напомняща на рози, разцъфнали през лятото, и  трепетлива като сърцето на влюбен, „ Анн от острова “ е една от най-красивите литературни истории за порастването. Неувяхваща приказка за онази разходка на всяко потомство из омагьосаните поляни на живота, където се вихрят ветровете на очакванията и бляновете.

* * *

Из „ Анн от острова “ от Луси Монтгомъри
Снимка " Сиела "

Първа глава

СЯНКАТА НА ПРОМЯНАТА

Жътвата мина и лятото свърши – сподели Анн Шърли, до момента в който гледаше замечтано към стърнищата. Двете с Даяна Бари беряха ябълки в овощната градина на фермата „ Грийн Гейбълс “ и сега си почиваха в едно слънчево кътче, където ефирните флотилии от семената на магарешкия трън се носеха на крилете напразно, който към момента беше изпълнен със сладкия летен мирис на папратите в Омагьосаната гора.

Но всичко към тях им подсещаше за есента. Морето бучеше глухо в далечината, полето беше забулено със златник, долината на потока под фермата беше обагрена от пурпурни астри, а Езерото на сияйната вода беше синьо, само че това не беше променливата пролетна синева, нито бледият летен лазур, а чисто, трайно и ведро синьо, като че ли водата беше минала през всички страсти и настроения и най-сетне се беше успокоила, освобождавайки се от празните фантазии.

– Лятото беше хубаво – отвърна Даяна, завъртя новия пръстен на лявата си ръка и се усмихна. – А сватбата на девойка Лавендър беше връхната му точка. Предполагам, че господин и госпожа Ървинг към този момент са на брега на Тихия океан.

– Според мен те са имали задоволително време да обиколят света – означи Анн и въздъхна. – Не мога да допускам, че се ожениха единствено преди една седмица. Всичко се промени. Госпожица Лавендър и господин и госпожа Алан отпътуваха. Къщата им, капаците на чиито прозорци са затворени, наподобява доста самотна! Снощи минах около нея и имах възприятието, че жителите ѝ са умряли.

– Никога няма да имаме толкоз добър свещеник като господин Алан – сподели Даяна с мрачна убеденост. – Предполагам, че през зимата ще разполагаме с задоволително храна, само че през множеството неделни дни няма да можем да слушаме проповеди. След като двамата с Гилбърт заминете, ще бъде извънредно скучно.

– Но Фред ще бъде тук – подсети ѝ Анн.

– Кога ще се реалокира госпожа Линд? – попита я Даяна, като че ли не беше чула думите ѝ.

– Утре. Радвам се, че ще живее у нас, само че това ще докара до още една смяна. Вчера двете с Марила изпразнихме стаята за посетители. Стана ми доста тъжно. Беше неуместно, несъмнено, само че като че ли извършвахме осквернение. Винаги съм възприемала тази стая като светилище. Когато бях дребна, си мислех, че е най-прекрасната стая на света. Сигурно си спомняш, че имах голямо предпочитание да дремя в някоя стая за посетители, само че не и в стаята за посетители в „ Грийн Гейбълс “. В никакъв случай! Щях да се усещам извънредно и нямаше да мога да мигна поради страхопочитанието, което изпитвах към нея. Когато Марила ме караше да занеса нещо в нея, пристъпвах на пръсти и затаявах мирис, също както в църквата, и бях облекчена, когато излизах оттова. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха закачени от двете страни на огледалото и ме гледаха намръщено, изключително когато се оглеждах в огледалото – единственото огледало в къщата, което не изкривяваше лицето ми. Чудех се по какъв начин Марила се осмеляваше да я почиства. А в този момент тя освен е почистена, само че е и празна. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха занесени във всекидневната на горния етаж. „ Така минава международната популярност “ – заключи Анн и в смеха ѝ се долавяше мъка. – Неприятно е, когато старите светилища са осквернени, даже и към този момент да сме ги надраснали.

– Ще бъда доста самотна, откакто заминеш – сподели печално Даяна за стотен път. – А ти заминаваш идната седмица.

– Но към момента сме заедно – отвърна радостно Анн. – Не би трябвало да разрешаваме на идната седмица да ни отнеме насладата от тази седмица. И аз съм потисната от мисълта, че отпътувам, тъй като усещам дома си като добър другар. А ти казваш, че ще бъдеш самотна! Би трябвало аз да се окайвам. Ти ще бъдеш със старите си приятели… и с Фред! А аз ще бъда измежду хора, които не познавам!

– С изключение на Гилбърт… и на Чарли Слоун – отвърна дяволито Даяна.

– Присъствието на Чарли Слоун, несъмнено, ще бъде огромна разтуха за мен – означи Анн саркастично и двете безгрижни девойки се засмяха. Даяна знаеше доста добре какво е отношението на Анн към Чарли Слоун, само че макар поверителните диалози, които двете бяха водили, за нея към момента беше мистерия какво е отношението ѝ към Гилбърт Блайт. Анн също не знаеше.

– Момчетата може би ще живеят на другия завършек на Кингспорт – продължи Анн. – Радвам се, че отпътувам да изучавам в колежа „ Редмънд “, и съм сигурна, че градът ще ми хареса, само че не и през първите няколко седмици. Дори няма да мога да се успокоявам с мисълта, че в края на седмицата ще се прибирам вкъщи. Ще ми се коства, че Коледа е доста надалеч.

– Всичко ще се промени – сподели Даяна. – Имам възприятието, че нищо няма да бъде същото като преди.

– Настъпи моментът, в който пътищата ни ще се разделят – отвърна Анн замислено. – Това е неизбежно. Мислиш ли, Даяна, че порастването е хубаво нещо, както си представяхме, когато бяхме дребни девойки?

– Според мен порастването има и хубави страни – отвърна Даяна и още веднъж завъртя пръстена с усмивка, която караше Анн да се усеща самотна и незадоволително зряла. – Но то е обвързвано и с някои смущаващи неща. Понякога мисълта, че съм пораснала, ме плаши и бих дала всичко, с цел да бъда още веднъж малко момиче.

– Предполагам, че последователно ще свикнем с мисълта, че сме пораснали – сподели радостно Анн. – Няма да сe сблъскваме непрекъснато с толкоз доста непредвидени неща, въпреки че съгласно мен непредвидените неща вършат живота забавен. Ние сме на осемнайсет години, Даяна. След две години ще бъдем на двайсет години. Когато бях на 10 години, си мислех, че на двайсет години ще се веселя на щастлива напреднала възраст. Не след дълго ти ще бъдеш улегнала омъжена жена на междинна възраст, а аз ще бъда остаряла мома – вуйна Анн, която ще ти гостува на празниците. В дома ти постоянно ще има място за мен, нали, скъпа? Нямам поради стаята за посетители, несъмнено. Старите моми нямат право да претендират за стаята за посетители. Ще бъда удовлетворена, в случай че ме настаниш в някоя дребна уютна стая над верандата или до всекидневната.

– Говориш нелепости, Анн. – Даяна се засмя. – Ти ще се омъжиш за някой хубав и богат мъж и нито една стая за посетители в Авонлий няма да бъде задоволително луксозна за теб. Ще вириш нос и няма да поглеждаш към приятелите си от младежките ти години.

– Ще бъде доста тъпо, тъй като носът ми е прекрасен и ще се изкриви, в случай че е щръкнал непрекъснато – отвърна Анн и се потупа по носа. – Не мога да си разреша да съсипя красивите си черти, тъй като те така и така не са доста. Дори и да се омъжа за краля на Канибалските острови, давам обещание, че няма да виря нос пред теб, Даяна.

Двете девойки още веднъж избухнаха във радостен смях, а след това се разделиха. Даяна потегли назад към Градинския скат, а Анн се насочи към пощата. Там я чакаше писмо и когато Гилбърт Блайт я настигна на моста над Езерото на сияйната вода, тя беше доста разчувствана.

– Присцила Грант също ще учи в „ Редмънд “! – възкликна Анн. – Прекрасно е, нали? Надявах се да стане по този начин, въпреки че тя се притесняваше, че татко ѝ няма да ѝ позволи. Но той не се възпротивил. Двете ще живеем дружно. Чувствам, че мога да се изправя против цяла войска или против стегнатия строй на професорите в „ Редмънд “ с другарка като Присцила до себе си.

– Мисля, че Кингспорт ще ни хареса – означи Гилбърт. – Доколкото разбрах, остарелият град е доста изящен и в него се намира най-красивият естествен парк на света. Гледката била превъзходна.

– Чудя се дали ще бъде по-красива от тази гледка – прошепна Анн, до момента в който се оглеждаше с изпълнени с любов и удивление очи на човек, за който „ домът “ е най-прекрасното място, колкото и по-приказни места да има под непознатото небе. Потопени в магията на здрача, двамата се бяха облегнали на парапета на моста над остарялото езеро на мястото, където Анн беше скочила от потъващата лодка. Небето на запад към момента беше обагрено в нежния ален цвят на залеза, само че луната към този момент се издигаше на хоризонта и на светлината ѝ водата изглеждаше като голямо сребристо съновидение. Анн и Гилбърт бяха омаяни от вълшебството на спомените.

– Много си безмълвна, Анн – сподели най-после Гилбърт.

– Не дръзвам да приказвам и да се движа, с цел да не изчезне изумителната хубост, по този начин както изчезва тишината, откакто бъде нарушена – отвърна Анн и въздъхна.

Изведнъж Гилбърт сложи ръката си върху нежната ѝ бяла ръка, която беше отпусната на парапета. Лешниковите му очи потъмняха, момчешките му устни се отвориха и той евентуално щеше да каже нещо за фантазиите и очакванията, които изпълваха душата му. Но Анн отдръпна ръката си и се обърна с тил към него. Очарованието на здрача изчезна.

– Трябва да се прибирам – сподели Анн с пресилено равнодушие. – Марила имаше главоболие и съм сигурна, че близнаците към този момент са създали някоя ужасна беля. Не трябваше да се арестувам толкоз дълго на открито.

Анн говореше, без да стопира, за незначителни неща, до момента в който стигнаха до пътя, който водеше към „ Грийн Гейбълс “. Горкият Гилбърт не съумя да каже нито една дума. Анн почувства огромно облекчение, когато двамата се разделиха. След оня къс момент на просветление в градината на Замъка на ехото тя се усещаше неудобно в наличието на Гилбърт. Нещо непознато беше нахлуло в прелестните им другарски връзки от ученическите години и съществуваше заплаха те да бъдат помрачени.

„ Преди не се радвах, когато Гилбърт си тръгваше – намерения си Анн с отвращение, примесено с горест, до момента в който вървеше сама по пътя. – Ако той продължава с тези нелепости, другарството ни ще бъде унищожено. Не би трябвало да го позволи. О, за какво момчетата не са в положение да се държат рационално! “

Анн се съмняваше, че е „ рационално “ да продължава да си мисли за приятното чувство от топлината на ръката на Гилбърт върху ръката ѝ, което към момента беше толкоз осезаемо, колкото в мига, в който той я докосна. Усещането беше изцяло друго от чувството от докосването на Чарли Слоун, когато тя отхвърли да танцува с него на празненството в Белите пясъци преди три дни. Анн потрепери от неприятния спомен. Но тя не помни за проблемите, които ѝ създаваха безразсъдните ѝ обожатели, когато влезе в лишената от романтика кухня на „ Грийн Гейбълс “, където едно осемгодишно момче седеше на дивана и плачеше жално.

– Какво се е случило, Дейви? – попита го Анн и го прегърна. – Къде са Марила и Дора?

– Марила поставя Дора в леглото – изхлипа Дейви, – а аз рева, тъй като Дора се претърколи на стълбището към мазето, ожули си носа и…

– О, не плачи, скъпи. Разбирам, че ти е мъчително за нея, само че с рев няма да ѝ окажеш помощ. Утре тя ще бъде добре. Плачът не е оказал помощ на никого, Дейви, а…

– Не рева, тъй като Дора падна по стълбището – прекъсна я Дейви с възходяща мъка в гласа. – Плача, тъй като не я видях, когато падна. Винаги пропущам веселбата.

– О, Дейви! – Анн едвам се сдържа да не избухне в смях. – Наричаш забава рухването на горката Дора по стълбището?

– Тя не се удари лошо – отвърна Дейви отбранително. – Разбира се, Анн, в случай че се беше претрепала, щеше да ми бъде мъчително за нея. Но никой от семейство Кийт не се претрепва елементарно. Също като членовете на семейство Блюит. Миналата сряда Хърб Блюит се претърколи по улея за ряпата в хамбара и откакто падна в обора, се озова под копитата на коня, който е доста избухлив. Отърва се единствено с три счупени кости. Госпожа Линд сподели, че има хора, които не можеш да убиеш даже със сатър. Тя ще пристигна ли на следващия ден, Анн?

– Да, Дейви, и се надявам, че ще бъдеш доста добър и общителен с нея.

– Разбира се, че ще бъда доста добър и общителен с нея. А тя ще ме поставя ли вечер в леглото, Анн?

– Вероятно. Защо?

– Ако го прави, няма да споделям молитвите си пред нея по този начин, както ги споделям пред теб – отвърна изрично Дейви.

– Защо?

– Според мен не е хубаво да разговаряш с Господ пред непознати хора. Ако желае, Дора може да споделя молитвите си пред госпожа Линд, само че аз ще изчаквам, до момента в който тя излезе от стаята, и тогава ще ги споделям. Всичко ще бъде наред, нали, Анн?

– Да, Дейви, само че не би трябвало да забравяш да казваш молитвите си.

– Обещавам, че няма да не помня. На мен ми е доста занимателно, до момента в който ги споделям. Но няма да ми бъде толкоз занимателно, в случай че не ги споделям пред теб. Предпочитам да останеш вкъщи, Анн. Не разбирам за какво искаш да заминеш.

– Не бих споделила, че желая да отпътува, Дейви, само че би трябвало.

– Щом не искаш, не си длъжна да го правиш. Вече си огромна, Анн. Когато порасна, няма да върша нищо, което не желая да върша.

– През целия си живот, Дейви, ще ти се постанова да правиш неща, които не искаш да правиш.

– Няма да ги правя – отвърна Дейви уверено. – В никакъв случай! Сега би трябвало да върша неща, които не желая да върша, тъй като в противоположен случай двете с Марила незабавно ще ме изпратите в леглото. А когато порасна, никой няма да може да ми забрани да върша нещата, които желая да върша. Ще бъде ужасно! Майката на Милти Боулдър му споделила, че отиваш да учиш в колежа, с цел да си намериш мъж. Така ли е, Анн? Искам да знам.

В първия миг Анн се ядоса, само че след това си сподели, че не би трябвало да обръща внимание на грубия метод на мислене и изложение на госпожа Боулдър, и се засмя.

– Не, Дейви, не е по този начин. Заминавам, с цел да се развъртвам и да узнавам нови неща.

– Какви неща?

– Много неща – „ за зеле, за крале, ботуш и восъчен щемпел “¹ – отвърна Анн.

– Но в случай че искаш да си намериш мъж, по какъв начин ще постъпиш? Искам да знам – настояваше Дейви, за който тематиката явно беше доста забавна.

– Трябва да попиташ госпожа Боулдър – отвърна Анн неразумно. – Мисля, че тя е по-наясно от мен по какъв начин се постъпва в този случай.

– Следващия път, когато я видя, ще я попитам – сподели Дейви съществено.

– Да не си посмял да го направиш, Дейви! – извика Анн, осъзнавайки грешката си.

– Но ти преди малко ми сподели да го направя – отвърна Дейви афектирано.

– Време е да си лягаш – подкани го Анн, пробвайки се да се измъкне от неприятната обстановка.

След като Дейви си легна, Анн излезе да се разноски. Тя стигна до остров Виктория и дълго седнал съм на брега, обгърната в тънката, осветена от луната пелена на мрака и заслушана в смеха на потока и в свиренето напразно, които се сливаха в дует. Анн доста обичаше потока. През годините тя постоянно се унасяше в фантазии, до момента в който се взираше в искрящата вода. Забравяше за момчетата, които бяха влюбени в нея, за клеветите на злобните съседи и за проблемите, с които се сблъскваха множеството млади девойки. Плаваше във въображението си в именитите морета, чиито води миеха далечните сияйни крайбрежия на забравени вълшебни земи, където лежаха изгубените Атлантида и Елизиум и се сбъдваха желанията на сърцето, а вечерницата беше кормчията на кораба ѝ. Чувстваше се по-богата в фантазиите си, в сравнение с в действителността, тъй като забележимите неща отминават, а невидимите неща са безконечни.

---

¹ Цитат от „ Алиса в Огледалния свят “ на Луис Карол, прев. Светлана Комогорова, Силвия Вълкова, 1996 г. – Бел. ред.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.