bTV Репортерите: Нови мечти
Вече живеем във втория ден на 2022 година. Нещо всекидневно ще кажете, какво толкоз, денят е към края си, идва идващият.
На фона на вълната от необичайности, които ни се случиха от 2019-та насам, се пробвам да оценявам времето повече от нормалното. Ето за какво за мен 2022-а стартира в пространствено-времеви континиум още в края на 2021-а. Тогава помолих образният актьор Елена Филипчева да декорира за феновете на битиви репортерите фамилната си маса. За да сложим измежду порцелан, злато и сребро нова тематика в Новата година.
Елена Филипчева, образен актьор, споделя, че би желала идната година да е едно ново начало.
„ Когато подредиш и декорираш, и хората стартират да се забавляват, измислят сами тематиката, стартира върви диалогът, това е и обновяване на обществените ни контакти, за които толкоз тъгуват всички, че са позагубени “, споделя Елена Филипчева.
На масата на Елена Филипчева сядат всички генерации в фамилията, както и приятелите. Така постоянно има по някой остарял, който да даде тенденция и доста млади, които да прокарат път.
„ Винаги би трябвало да има някой, който леко да ги направлява и да им каже, че това е порцеланът, това е златото и среброто, а те могат да изградят и да конструират живата си по този начин както пожелаят, само че нека да е игра за тях техният живот, с едно мигане “, отбелязва Елена Филипчева.
Според нея е доста значимо да се съхранява фамилната памет. „ И от тук нататък да вървят напред към бъдещето, гледайки го през очите на своите деца, тъй като те са новото, те са модерността. И е ужасно значимо във всяка къща да се възпитава религия и вяра и да са цялостни къщите с обич “, сподели още тя.
Но задава ли се у нас смяната и кой да я сътвори, опази и продължи?
„ Аз мисля, че една от грешките ни е, че постоянно чакаме една голяма смяна, постоянно чакаме от всичките наши политици, даже в фамилията си, на всички места имаме упования към хората. Аз персонално нямам никакви упования. Всеки един от нас, в случай че може да огледа къщичката си, да конструира личното семейство, дом и живот. Така всичките брънчици можем да изградим едно цяло и тогава всички дружно да сътворим тази страна, а освен да чакаме от едни хора да създадат нещо за нас”, счита образният актьор.
Ограниченията и възбраните са част от фамилната история на Елена, внучка на един от най-богатите мъже в Царска България, изгубил всичко, даже и пенсията си, след 9-и септември 1944 година.
„ Много неща бяха неразрешени за мен и за моето семейство и аз трябваше да пребивавам с това, несъмнено голяма роля имат родителите, както и през днешния ден родителите играят голяма роля за възпитаване на децата си по време на пандемията”, счита Елена Филипчева.
Един угодлив клеветник изпраща в пандиза околните й, тъй като приказват у дома на френски. Доносникът донася и още – от рода на това, че се хранят на бяла завивка или че слушат джаз.
„ Затова аз мога да си разреша да не поставям бяла завивка през днешния ден на масата, претърпяла съм тези моменти “, отбелязва Елена.
Когато навършва 18 години, тя получава предложение от татко си да се откаже от семейството му посредством Държавен вестник.
„ Аз тогава по този начин се наскърбих, той споделя това ще ти носи изключителни последици. Аз в никакъв случай през живота си не смених семейството си и взех решение, че с горделивост ще го нося като някаква еврейска звезда на ревера си, и че това е моята фамилия и аз ще ходя напред “, спомня си Елена Филипчева. Според нея това я прави доста мощна в живота.
Филипчева е цялостна отличничка, изключена от Комсомола и със възбрана да пътува, да учи обичаната си архитектура и да работи на щат. Днес тя е образен актьор, фотожурналист, създател на хиляди фотопубликации и един от основателите на културната и естетска самодейност Bon Marché.
Не единствено хората са с невероятни ориси, твърди като камък, изправен пред девет бала талази от превратности.
И скъпоценните камъни и метали се срещат с изменчивата палава Фортуна. Като тази перла, заложена в топлите води на Индонезия, с цел да се трансформира в култивирана. Но мощна стихия в океана трансформира предначертаното.
„ В продължение на повече от 120 години тя живее в океана. До момента в който я намират, а преди 15-16 години я купих “, споделя бижутерът Емил Рангелов.
Има хора и на сън да ги бутнат, само че ще кажат, че диамантите са най-хубавите другари на дамите. За бижутери и ценители зелените и розовите диаманти - най-редките в света- имат стойност оттатък цената.
„ Това са камъни сред един и три милиарда и половина години. Представяте ли си да носите на ръката си едно красиво украшение, което има три милиарда години история “, показва бижутерът.
За Емил Рангелов срещата сред остарялото и новото в изкуството и в живота е без начало и до безкрайност.
„ Според мен постоянно има ново и всеки го носи самичък със себе си. Хората сме устроени друго един е черноглед, различен е оптимист, само че в този миг всички би трябвало да бъдат оптимисти. Новото идва с концепциите, с упоритостите, със устрема, тъй че всеки един за себе си поставя летвата съгласно личните си сили и дерзае напред”, споделя още Емил Рангелов.
Преди 30 години той получава вторият подред лиценз за продажба на злато и сребро от Министерството на финансите и внася първите сапфири от борсата в Банкок. За 120 годишната перла с невероятна история е направил специфичен обков във формата на октопод. И към момента я пази единствено за лични си очи.
Ако сте виждали по какъв начин проф. Коста Костов работи в двата си кабинета, в две разнообразни лечебни заведения у нас, значи сте били болен от Коронавирус или от друго заболяване на белия дроб. Пациентите рядко виждат, че нещо виси над главите им до момента в който слушат за лечения и рекомендации. А то е нещо доста особено.
Поетът Борис Христов подарява саксофон на известния български пулмолог, който е от фамилията на музиканти и разпален обожател на джаза.
Преди доста години обаче поетът, самичък по себе си, се трансформира в най-големия подарък за проф. Костов. Когато лекарят празнува рождения си ден измежду близки другари, един от тях, различен стихотворец и издател - Румен Леонидов - идва на празненството, съпроводен от чужд.
„ Той докара със себе си един космат човек, с една бяла достолепна, мъдра брада, който не беше поканен от мен, аз не го познавах този човек. Румен сподели, аз съм ти донесъл този подарък. Аз напълно не без подигравка споделих, Румене, аз не одобрявам за дарове живи хора, той споделя не, това е най-скъпият подарък за теб, това е Борис Христов “, спомня си проф. Коста Костов.
В първия миг лекарят не може да повярва. И има съображение - малко на брой знаят по какъв начин наподобява Борис Христов поради дългогодишната самоизолация на създателя на паметната стихосбирка от края на 70-те години на 20-ти век „ Вечерен тромпет “.
„ Аз просто го прегърнах, това направих, разбирате ли каква подигравка, аз го чета от 78-ма, аз открих огромната лирика посредством Борис Христов”, споделя проф. Коста Костов.
Проф. Костов и през днешния ден се радва на другарството си с Борис Христов, който все по този начин не обича публичността, само че от ден на ден наподобява на Исус Христос от Назарет.
„ Почтеността е премията, която получаваш от Бог. Почтеността е божието слово в нас и когато я проявяваш биваш награден, ти се самонаграждаваш, тъй като всичко друго те изтезава. Този хубав, въодушевен егоцентризъм да създадем по този начин, че поглеждайки се в очите на другите да изглеждаме индивиди като тях “, споделя проф. Коста Костов.
Когато се замисля за новото, професорът не е огромен оптимист, тъй като у нас вярата в науката и солидарността не съумяха да се повдигнат като щит против гибелта у нас.
„ Ние не се научихме през пандемията, че не сме човеци, а сме общественост. Когато българите са тръгвали на война, някой мислил ли е за страничните дейности на патроните, да вземем за пример. Ти тръгваш с ария на уста, с цел да дадеш всичко от себе си, здравето си, живота си, за тази общественост, за България “, отбелязва проф. Коста Костов.
В навечерието на Новата година проф. Костов получи есемес от щерка си с молба да й подготви авансово закачалки за облекла. Младото момиче учи в Германия и не желае да губи от времето, отдадено на околните си. Отговорът на бащата не закъснява.
„ Скъпа дъще, закачалките са неща, за които не би трябвало да мислим когато се забележим, ние сме твоите закачалки, ние сме дребните неща, тези дребни, красиви неща, за които първо би трябвало да мислиш, когато отвориш куфара си. Ние те чакаме, закачалките също”, дава отговор той на щерка си.
Проф. Костов е татко на три деца, има желанието да остане самостоятелен жител и избира да цитира различен обичан собствен стихотворец - Константин Павлов, който споделя, че човек не би трябвало да обича властта повече от гения си.
Ако през 90-те на 20-ти век сте знаели от първо лице какво е Алма Матер, би трябвало да знаете кой е проф. Пламен Дойнов.
Днес професорът не е единствено ректорът на Нов български университет, а един от четиримата студенти на тази фотография. Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев и Пламен Дойнов от дълго време се бяха трансформирали в събитие измежду сътрудниците си, когато застанаха пред обектива на собствен другар, позирайки по този начин, както са го създали Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и доктор Кръстьо Кръстев от литературния кръг „ Мисъл “.
„ Честна дума не помня по какъв начин ни хрумна да се снимаме като кръга „ Мисъл “, помня обаче какъв беше мотивът - спектакълът, който подготвяхме, в който най-нахално произнасяхме свои текстове.00.29.55 и в действителност това беше огромната игра, за следващ път потвърдена в българската литература през фотография, през привидно. Има една такава еретична мисъл, че никой през днешния ден нямаше да си показва кръгът „ Мисъл “, в случай че през 1906 не бяха отишли в едно софийско студио и не си бяха създали две фотоси. И това е нагледът, който оказва извънредно мощно въздействие въобще на всяка памет “, отбелязва проф. Пламен Дойнов.
Но по-важното е - какво има зад фотографията, ще намерим ли или няма да намерим там общите полезности?
„ Можем ли ние да се опитаме да беседваме равноценно, не равностойно, само че равноценно с нашите предтечи с Пенчо Славейков, Пейо Яворов, доктор Кръстев, можем ли да ги изтеглим от предишното като огромни създатели, само че и огромни персони, точно, тъй като не са безукорни в морално отношение, имаме ли сили ние да ги поставим покрай нас, с цел да можем да водим този разговор. Цялата тази доста особена пародийна или аз я назовавам парапародийна игра е едно огромно тестване за опциите ни да възприемаме предишното като живо. Ние в действителност за какво учим литературата, учим културата, с цел да се учим на живеене “, споделя ректорът на Нов български университет.
Провокативно професорът предлага на студентите си да мислят, че огромните имена от кръга " Мисъл " са хора като всички нас, единствено че гениални.
Според проф. Дойнов вярата е по-малкото име на фантазията и не трябва да се отхвърляме от фантазиите си, само че да бъдем малко по-скромни в очакванията.
„ Още по-малкото име пък на фантазията е обещанието - някой нещо ти дава обещание, ти обещаваш на някого. Трябва да внимаваш с обещанията, тъй като постоянно не ги изпълняваш. Обикновено обещанията се дават, с цел да не бъдат изпълнени, единствено когато ги даваме на децата си единствено тогава се опитваме, като положителни майки и татковци, да ги изпълняваме. Обещанията са признаците на бъдещето, те те срещат някъде там след седмици, години и споделят за какво не ме реализира “, споделя проф. Пламен Дойнов.
А упованията за Новата година не са като подарък в дребна сребърна кутийка. И може би по този начин би трябвало да бъде, даже единствено тъй като не живеем в сън или във филм.
„ Очакванията ми не са изключително оптимистични, те са свързани с инертността, с която българското общество е склонно да се трансформира, също с една тежка, изчезнала просвета на полемиката. А другояче желае ми се цялата допустима независимост, това ми се желае. Много елементарно използваме тази дума и от време на време като забележим, че свободата е застрашена, разбираме, че прекомерно елементарно сме я предали “, счита той.
А вие, когато намерите време, най-ценното на света след здравето, съгласно скромното ми мнение, помечтайте, обещайте, дайте си дума. Новите фантазии са постоянно на мода.
Новата година ще направи от нас нови хора. Винаги си го споделяме, нали? Но от време на време пропущаме уловката - нищо от новото няма да се случи без специфичното присъединяване на всеки един от нас. Всяко изпитание е за положително и си заслужава. Честита Новата 2022 година!
На фона на вълната от необичайности, които ни се случиха от 2019-та насам, се пробвам да оценявам времето повече от нормалното. Ето за какво за мен 2022-а стартира в пространствено-времеви континиум още в края на 2021-а. Тогава помолих образният актьор Елена Филипчева да декорира за феновете на битиви репортерите фамилната си маса. За да сложим измежду порцелан, злато и сребро нова тематика в Новата година.
Елена Филипчева, образен актьор, споделя, че би желала идната година да е едно ново начало.
„ Когато подредиш и декорираш, и хората стартират да се забавляват, измислят сами тематиката, стартира върви диалогът, това е и обновяване на обществените ни контакти, за които толкоз тъгуват всички, че са позагубени “, споделя Елена Филипчева.
На масата на Елена Филипчева сядат всички генерации в фамилията, както и приятелите. Така постоянно има по някой остарял, който да даде тенденция и доста млади, които да прокарат път.
„ Винаги би трябвало да има някой, който леко да ги направлява и да им каже, че това е порцеланът, това е златото и среброто, а те могат да изградят и да конструират живата си по този начин както пожелаят, само че нека да е игра за тях техният живот, с едно мигане “, отбелязва Елена Филипчева.
Според нея е доста значимо да се съхранява фамилната памет. „ И от тук нататък да вървят напред към бъдещето, гледайки го през очите на своите деца, тъй като те са новото, те са модерността. И е ужасно значимо във всяка къща да се възпитава религия и вяра и да са цялостни къщите с обич “, сподели още тя.
Но задава ли се у нас смяната и кой да я сътвори, опази и продължи?
„ Аз мисля, че една от грешките ни е, че постоянно чакаме една голяма смяна, постоянно чакаме от всичките наши политици, даже в фамилията си, на всички места имаме упования към хората. Аз персонално нямам никакви упования. Всеки един от нас, в случай че може да огледа къщичката си, да конструира личното семейство, дом и живот. Така всичките брънчици можем да изградим едно цяло и тогава всички дружно да сътворим тази страна, а освен да чакаме от едни хора да създадат нещо за нас”, счита образният актьор.
Ограниченията и възбраните са част от фамилната история на Елена, внучка на един от най-богатите мъже в Царска България, изгубил всичко, даже и пенсията си, след 9-и септември 1944 година.
„ Много неща бяха неразрешени за мен и за моето семейство и аз трябваше да пребивавам с това, несъмнено голяма роля имат родителите, както и през днешния ден родителите играят голяма роля за възпитаване на децата си по време на пандемията”, счита Елена Филипчева.
Един угодлив клеветник изпраща в пандиза околните й, тъй като приказват у дома на френски. Доносникът донася и още – от рода на това, че се хранят на бяла завивка или че слушат джаз.
„ Затова аз мога да си разреша да не поставям бяла завивка през днешния ден на масата, претърпяла съм тези моменти “, отбелязва Елена.
Когато навършва 18 години, тя получава предложение от татко си да се откаже от семейството му посредством Държавен вестник.
„ Аз тогава по този начин се наскърбих, той споделя това ще ти носи изключителни последици. Аз в никакъв случай през живота си не смених семейството си и взех решение, че с горделивост ще го нося като някаква еврейска звезда на ревера си, и че това е моята фамилия и аз ще ходя напред “, спомня си Елена Филипчева. Според нея това я прави доста мощна в живота.
Филипчева е цялостна отличничка, изключена от Комсомола и със възбрана да пътува, да учи обичаната си архитектура и да работи на щат. Днес тя е образен актьор, фотожурналист, създател на хиляди фотопубликации и един от основателите на културната и естетска самодейност Bon Marché.
Не единствено хората са с невероятни ориси, твърди като камък, изправен пред девет бала талази от превратности.
И скъпоценните камъни и метали се срещат с изменчивата палава Фортуна. Като тази перла, заложена в топлите води на Индонезия, с цел да се трансформира в култивирана. Но мощна стихия в океана трансформира предначертаното.
„ В продължение на повече от 120 години тя живее в океана. До момента в който я намират, а преди 15-16 години я купих “, споделя бижутерът Емил Рангелов.
Има хора и на сън да ги бутнат, само че ще кажат, че диамантите са най-хубавите другари на дамите. За бижутери и ценители зелените и розовите диаманти - най-редките в света- имат стойност оттатък цената.
„ Това са камъни сред един и три милиарда и половина години. Представяте ли си да носите на ръката си едно красиво украшение, което има три милиарда години история “, показва бижутерът.
За Емил Рангелов срещата сред остарялото и новото в изкуството и в живота е без начало и до безкрайност.
„ Според мен постоянно има ново и всеки го носи самичък със себе си. Хората сме устроени друго един е черноглед, различен е оптимист, само че в този миг всички би трябвало да бъдат оптимисти. Новото идва с концепциите, с упоритостите, със устрема, тъй че всеки един за себе си поставя летвата съгласно личните си сили и дерзае напред”, споделя още Емил Рангелов.
Преди 30 години той получава вторият подред лиценз за продажба на злато и сребро от Министерството на финансите и внася първите сапфири от борсата в Банкок. За 120 годишната перла с невероятна история е направил специфичен обков във формата на октопод. И към момента я пази единствено за лични си очи.
Ако сте виждали по какъв начин проф. Коста Костов работи в двата си кабинета, в две разнообразни лечебни заведения у нас, значи сте били болен от Коронавирус или от друго заболяване на белия дроб. Пациентите рядко виждат, че нещо виси над главите им до момента в който слушат за лечения и рекомендации. А то е нещо доста особено.
Поетът Борис Христов подарява саксофон на известния български пулмолог, който е от фамилията на музиканти и разпален обожател на джаза.
Преди доста години обаче поетът, самичък по себе си, се трансформира в най-големия подарък за проф. Костов. Когато лекарят празнува рождения си ден измежду близки другари, един от тях, различен стихотворец и издател - Румен Леонидов - идва на празненството, съпроводен от чужд.
„ Той докара със себе си един космат човек, с една бяла достолепна, мъдра брада, който не беше поканен от мен, аз не го познавах този човек. Румен сподели, аз съм ти донесъл този подарък. Аз напълно не без подигравка споделих, Румене, аз не одобрявам за дарове живи хора, той споделя не, това е най-скъпият подарък за теб, това е Борис Христов “, спомня си проф. Коста Костов.
В първия миг лекарят не може да повярва. И има съображение - малко на брой знаят по какъв начин наподобява Борис Христов поради дългогодишната самоизолация на създателя на паметната стихосбирка от края на 70-те години на 20-ти век „ Вечерен тромпет “.
„ Аз просто го прегърнах, това направих, разбирате ли каква подигравка, аз го чета от 78-ма, аз открих огромната лирика посредством Борис Христов”, споделя проф. Коста Костов.
Проф. Костов и през днешния ден се радва на другарството си с Борис Христов, който все по този начин не обича публичността, само че от ден на ден наподобява на Исус Христос от Назарет.
„ Почтеността е премията, която получаваш от Бог. Почтеността е божието слово в нас и когато я проявяваш биваш награден, ти се самонаграждаваш, тъй като всичко друго те изтезава. Този хубав, въодушевен егоцентризъм да създадем по този начин, че поглеждайки се в очите на другите да изглеждаме индивиди като тях “, споделя проф. Коста Костов.
Когато се замисля за новото, професорът не е огромен оптимист, тъй като у нас вярата в науката и солидарността не съумяха да се повдигнат като щит против гибелта у нас.
„ Ние не се научихме през пандемията, че не сме човеци, а сме общественост. Когато българите са тръгвали на война, някой мислил ли е за страничните дейности на патроните, да вземем за пример. Ти тръгваш с ария на уста, с цел да дадеш всичко от себе си, здравето си, живота си, за тази общественост, за България “, отбелязва проф. Коста Костов.
В навечерието на Новата година проф. Костов получи есемес от щерка си с молба да й подготви авансово закачалки за облекла. Младото момиче учи в Германия и не желае да губи от времето, отдадено на околните си. Отговорът на бащата не закъснява.
„ Скъпа дъще, закачалките са неща, за които не би трябвало да мислим когато се забележим, ние сме твоите закачалки, ние сме дребните неща, тези дребни, красиви неща, за които първо би трябвало да мислиш, когато отвориш куфара си. Ние те чакаме, закачалките също”, дава отговор той на щерка си.
Проф. Костов е татко на три деца, има желанието да остане самостоятелен жител и избира да цитира различен обичан собствен стихотворец - Константин Павлов, който споделя, че човек не би трябвало да обича властта повече от гения си.
Ако през 90-те на 20-ти век сте знаели от първо лице какво е Алма Матер, би трябвало да знаете кой е проф. Пламен Дойнов.
Днес професорът не е единствено ректорът на Нов български университет, а един от четиримата студенти на тази фотография. Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев и Пламен Дойнов от дълго време се бяха трансформирали в събитие измежду сътрудниците си, когато застанаха пред обектива на собствен другар, позирайки по този начин, както са го създали Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и доктор Кръстьо Кръстев от литературния кръг „ Мисъл “.
„ Честна дума не помня по какъв начин ни хрумна да се снимаме като кръга „ Мисъл “, помня обаче какъв беше мотивът - спектакълът, който подготвяхме, в който най-нахално произнасяхме свои текстове.00.29.55 и в действителност това беше огромната игра, за следващ път потвърдена в българската литература през фотография, през привидно. Има една такава еретична мисъл, че никой през днешния ден нямаше да си показва кръгът „ Мисъл “, в случай че през 1906 не бяха отишли в едно софийско студио и не си бяха създали две фотоси. И това е нагледът, който оказва извънредно мощно въздействие въобще на всяка памет “, отбелязва проф. Пламен Дойнов.
Но по-важното е - какво има зад фотографията, ще намерим ли или няма да намерим там общите полезности?
„ Можем ли ние да се опитаме да беседваме равноценно, не равностойно, само че равноценно с нашите предтечи с Пенчо Славейков, Пейо Яворов, доктор Кръстев, можем ли да ги изтеглим от предишното като огромни създатели, само че и огромни персони, точно, тъй като не са безукорни в морално отношение, имаме ли сили ние да ги поставим покрай нас, с цел да можем да водим този разговор. Цялата тази доста особена пародийна или аз я назовавам парапародийна игра е едно огромно тестване за опциите ни да възприемаме предишното като живо. Ние в действителност за какво учим литературата, учим културата, с цел да се учим на живеене “, споделя ректорът на Нов български университет.
Провокативно професорът предлага на студентите си да мислят, че огромните имена от кръга " Мисъл " са хора като всички нас, единствено че гениални.
Според проф. Дойнов вярата е по-малкото име на фантазията и не трябва да се отхвърляме от фантазиите си, само че да бъдем малко по-скромни в очакванията.
„ Още по-малкото име пък на фантазията е обещанието - някой нещо ти дава обещание, ти обещаваш на някого. Трябва да внимаваш с обещанията, тъй като постоянно не ги изпълняваш. Обикновено обещанията се дават, с цел да не бъдат изпълнени, единствено когато ги даваме на децата си единствено тогава се опитваме, като положителни майки и татковци, да ги изпълняваме. Обещанията са признаците на бъдещето, те те срещат някъде там след седмици, години и споделят за какво не ме реализира “, споделя проф. Пламен Дойнов.
А упованията за Новата година не са като подарък в дребна сребърна кутийка. И може би по този начин би трябвало да бъде, даже единствено тъй като не живеем в сън или във филм.
„ Очакванията ми не са изключително оптимистични, те са свързани с инертността, с която българското общество е склонно да се трансформира, също с една тежка, изчезнала просвета на полемиката. А другояче желае ми се цялата допустима независимост, това ми се желае. Много елементарно използваме тази дума и от време на време като забележим, че свободата е застрашена, разбираме, че прекомерно елементарно сме я предали “, счита той.
А вие, когато намерите време, най-ценното на света след здравето, съгласно скромното ми мнение, помечтайте, обещайте, дайте си дума. Новите фантазии са постоянно на мода.
Новата година ще направи от нас нови хора. Винаги си го споделяме, нали? Но от време на време пропущаме уловката - нищо от новото няма да се случи без специфичното присъединяване на всеки един от нас. Всяко изпитание е за положително и си заслужава. Честита Новата 2022 година!
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ