Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. 

Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ ще ви напомни предишното и ще ви опише сегашното на едни от най-големите митове на армейския клуб.

Румяна Каишева е родена на 26 декември 1955 година в София. Тя е четирикратен първенец на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-хубавите нападателки на клуба в края на 70-те и началото на 80-те години. Легенда и на националния ни тим.

Г-жо Каишева, по кое време започва вашата приказка с ЦСКА?

– Много обратно би трябвало да се върна. Преди време имаше съдействие сред преподавателите по физкултура и треньорите. София беше разграничена на региони, по отношение на клубовете и кой-където учеше, към дадения клуб го причисляваха. Стана по този начин, че аз учех в „ Юрий Гагарин “ и учителят ми повика Петър Милев, имахме секция по волейбол. И по този начин започнах, след което и приключих спортната си кариера точно в ЦСКА. Петър Милев по някакъв метод се пребори за мен, защото нямах желание да се занимавам със спорт. Свирех на акордеон, беше пристигнал моментът да мина на пиано. Но в фамилията ми очевидно имахме генна предразположеност за волейбол, тъй като бях висока.

В коя година навлязохте по-сериозно при дамите?

– Не си припомням по кое време беше тъкмо, тъй като стана гладко, защото девическите тимове на ЦСКА постоянно са били мощни и с обединяването на Септември и ЦСКА, влязох в женския тим и заиграх, като бяхме още девойки. Но това се случи при Петър Милев още веднъж. Беше през 70-те години на предишния век.

Имате безчет мачове за ЦСКА. Може ли да отличите някой от тях като най-хубав за вас?

– Само един? Няма по какъв начин да бъде един. Играхме доста финали, страхотни мачове, пред цялостни трибуни. Хората ни следяха и това бе спомагателен тласък за всички нас. Всеки един край, съвсем постоянно против „ Левски “, по някакъв метод и за нас са били събитие. Разбира се и срещите в европейските шампионати, тъй като това бе опция да премерим сили с най-хубавите клубове от Европа. Много прекрасен спомен имам от първия ми подобен край, бях още ученичка, в Лион. Пътувахме с трен, с цел да се явим на финалите на европейската купа и се класирахме втори след съветския ЦСКА, което беше голям триумф, непредвиден. В предварителните групи имахме пътувания и в Италия, доста емоции.

На фона на позитивните страсти, имахте ли и отрицателни такива?

– Не бих споделила. Не съм имала съществени травми по време на моята кариера. Всъщност, скъсах ахилес, откакто стопирах да упражнявам, няколко години по-късно. Явно беше в резултат на изтощеност на сухожилията. Иначе е имало моменти на по-слаба форма, на обезсърчение. Тук желая да кажа нещо, не знам по какъв начин ще прозвучи в днешно време. Но моята спортна активност постоянно съм я приемала като нещо в допълнение, което ми се случва, без да се вземам толкоз на съществено, като извънреден състезател. Нашият спорт е групов и обичам да го дублирам, тъй като не съществува самостоятелна акция. Всичко е навързано и всеки взема присъединяване в играта. Та по този мотив спортът беше спомагателен за мен, фантазиите ми бяха други. С доста старания спортувах и по-късно станах теоретичен служащ. Има тежки моменти, само че такива има и в живота на всеки.

Кои бяха треньорите, които оказаха най-силно въздействие върху кариерата ви?

– Започнах с Петър Милев, по-късно с Фани и Райчо Шаханови, които ни водиха до един миг в ЦСКА. После дойдоха Васил Симов, Митьо Димитров, Милко Караиванов, Наско Тренев, за къс интервал и Митко Каров. Но най-големите ни триумфи са свързани, както с ЦСКА, по този начин и в националния тим, с Васил Симов. По една или друга причина обаче интернационалните триумфи постигнахме с Митьо Димитров, Верка Стоянова (играещ треньор) и Иван Сеферинов. Но всеки треньор ми е дал по нещо и резултатите ни са заслуга на тези хора, в другите интервали. Искам да подчертая, че постоянно най-съществен е моментът в пристъпване към волейбола. Защото малко се приказва за тези, които съумяват да накарат децата да се влюбят в спорта. Може и да не играят на най-високо равнище, само че това не е толкоз значимо. Нашият спорт е друг точно и поради това.

Кои девойки от тима ви бяха най-близки през годините?

– С Мая Стоева деляхме една стая на лагери и шампионати. Бяхме доста разнообразни по темперамент, само че се допълвахме чудесно и изградихме ужасно другарство. Като цяло нашата група бе на една възраст и с всички сме били в доста положителни отношения, които не престават и до през днешния ден. Много хубаво възприятие ме свързва с Мария Минева, нищо че е по-голяма от нас.

Как се справяхте с отговорността да сте част от клуба? Тежеше ли упованието постоянно да се борите за първо място?

– Не съм го изживявала по този начин. Може би тъй като във всички категории на школата сме се борили за първото място. И това се придвижва и в женския тим, тъй като става като вътрешна настройка. Защото ние сме ЦСКА и постоянно се борим за върха. Така че не съм изпитвала терзание в тази посока. Но аз съм си и виновен човек, вродено ми е. Не съм чувствала спомагателна тежест в това отношение. Ще се върна малко обратно, с цел да ви кажа нещо значимо. Който желае да тренира волейбол, съгласно моето виждане, би трябвало в действителност да е подготвен да се отдаде на колектива. Който желае постоянно да гледа статистики и да си ревизира персоналните резултати, би трябвало да се отдаде на самостоятелен спорт. Много съм привързана към концепцията, че волейболът има сплотяваща задача. За триумфи и високо майсторство е елементарно да се приказва, само че има един пиедестал и той се слага първоначално. В нашите години бе положено посредством учебно заведение и вкъщи, а в този момент е задача на треньори и дейци, както и в огромна степен на родителите.

Накъде поехте след ЦСКА?

– Подобно на множеството ми колежки поех към Италия. Играх 6 сезона, а потеглих за един. Почти не се надявах, че ще остана по-дълго време, тъй като ми се бяха родили и двете деца, бях на 29 години, само че съумях да остана на полето. И по този начин останах в Рим, където съм и до момента. Първоначално останах да работя в клуба, в който приключих кариерата си, след което се реалокирах в един по-малък тим и по натурален път се получиха нещата. Работих малко и като треньор, само че след това станах състезателен шеф, организатор… клубът има доста добра школа, само че тук като цяло клубовете са ужасно доста. Интересът обаче е сериозен, имаме към 300 деца. Но това най-вероятно ще ми е финален сезон.

Как съумяхте да извършите сполучлива кариера на полето и в научен проект?

– Аз се дипломирах доста бързо в минно-технологическия институт, с висок триумф, бях млада. Но това става с отплата. Моите треньори по някакъв метод се наложи да одобряват като даденост, че желая да върша нещо друго в този миг. Това оказа въздействие върху тренировките. Няма по какъв начин да стане комбиниране и на двете неща по едно и също време да са на доста високо равнище. След това записах да изучавам ВИФ, само че по този начин и не го приключих.

Какво бихте споделили за сегашния тим на ЦСКА?

– Много се зарадвах, когато прочетох за успеха над Марица с 3:2, а по-късно ми хареса доста и изявлението на Юлия, тъй като тя споделя, че това е единствено един мач, с който се пречупва една психическа бариера. Много прецизен разбор. Пожелавам им да е ярко бъдещето. Но да знаят също по този начин, че спортът е до време, не може да неглижират и образованието си. Да се приготвят и за това, което идва след спорта. Иначе – несъмнено, триумф, само че с една мисъл, че има живот и след спорта. Трябва да имат концепция какво ще вършат по-късно.