Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ ще ви напомни предишното и ще ви опише сегашното на едни от най-големите митове на армейския клуб.

Мая Стоева е родена на 7 май 1955 година в София. Легендарната нападателка е 4-кратна шампионка с екипа на ЦСКА. Носителка е на КЕШ през 1979 и 1984 година, и на КНК през 1982-ра. С националния тим е европейска шампионка и бронзова медалистка от Игрите в Москва 1980.

Г-жо Стоева, по какъв начин започва магията с ЦСКА за вас?

– Всичко стартира с обединяването на „ Септември “ и ЦСКА. Аз започнах с Верка Стоянова и Катюша Ничева в „ Красна поляна “. Като се сляха тимовете на процедура направих и първата си подготовка с тима. Тогава Мария Минева и Лилия Венкова бяха от по-опитните в ЦСКА и ни протегнаха ръка. Ние отидохме с Фанка и Райчо Шаханови, които ми бяха като родители, доста ми липсват. След това треньор ми беше и Петър Милев.

Това ли са емблематичните за вас треньори в кариерата ви?

– Разбира се, те тримата, както и Васил Симов. За мен Васил Симов не предстои на коментар, с помощта на него бяха реализирани най-големите триумфи, освен на нашия тим, само че и на националния. Но ме сътвориха Шаханови. Кариерата си я дължа точно на Фанка. Няма към този момент такива треньори. Тогава ме намираха за огромен гений, само че трябваше да мина лекарски консулт, тъй като имах проблеми с костната система. Аз започнах с лека атлетика, бях доста добра на дълъг скок. Не знаех какво е волейбол, само че моята съседка тогава ми сподели „ знаеш ли какви плесници бият волейболистите? “. И по този начин ме заинтригува. Но в резултат на растежа ме следваха контузии и в диспансера на стадиона пристигнаха три величия, които бяха безапелационни, че от мен нищо не става. А аз към този момент бях в олимпийски очаквания. И огромен плач, седнал съм в профил, а кака Фани идва и ми споделя „ Абе я не ги слушай тия лекари. Ще правиш каквото ти кажа и ще видиш, че един ден ще носиш популярност на България “. Гледам я с необятно отворени очи и нямам доверие. Но съм образец за децата да не се отчайват. Една година съм непрестанно с тима, само че без да играя, с доста леки тренировки, на стол. Ако тя нямаше това самообладание, да ме поддържа морално, щях да съм завършила със спорта, още преди да стартира, а към този момент бях на 16 години.

След толкоз дълго очакване, помните ли първия си мач с екипа?

– Точно кой е първият ми мач, нямам спомен. Но беше при Петър Милев. По-скоро мога да кажа, че беше с олимпийските очаквания, когато той беше треньор и на този тим. Пусна ме да играя в един мач и не ме извади повече.

А кои са най-емблематичните срещи и моменти с ЦСКА?

– Ние имаме ужасно доста триумфи. Но за мен прочувствено беше представянето на европейските финали в Лион. Беше от шампионата за Купата на националните купи, 1972-73 година, когато заехме второ място. Тогава ми беше първото такова присъединяване и огромен триумф за мен. След това към този момент пристигна Иван Сеферинов и Митьо Димитров. Митьо беше страховит психолог. Играем доста под напрежение мач и той взима отмора, а ние се ядосваме, тъй като губим. „ Какво сте клюмнали, чакайте да ви кажа… “ и ни споделя анекдот, ние всички смях и забравяме за напрежението. Така сме обръщали не един и два мача. Много умееше душевен да ни поддържа.

Като изключим интервала с травми при започване на кариерата ви, след това имали ли сте сходни неприятности?

– Не, тъй като доста ме пазеха. Аз не съм вдигала в никакъв случай тежести, не мога да подвигам щанги. Нямах, тъй като просто се грижеха за здравословното ми положение. Сигурно щях да съм по-добра, в случай че упражнявах пълноценно, само че нямаше по какъв начин да стане.

Кои са девойките, които ви бяха най-близки в тима?

– Разбира се, това е Верка Стоянова. Катюша Ничева и до момента сме доста близки, само че тя се отхвърли по-рано и отпътува за Гърция. Руми Каишева, с нея постоянно сме били в една стая. Имахме мото, което да ни въодушевява – „ мъчно в подготовката, елементарно в борбата “. Така си бяхме написали на вратата с нея. С Верка бяхме непрестанно дружно, както и по-късно с Мери Минева, нищо че тя след това отиде в „ Левски “. Има и от по-малките – Емилия Пашова, Мила Кьосева, с които се държахме доста добре и ги адаптирахме в тима. Много хубави връзки пазим и до през днешния ден, постоянно се събираме.

Как понасяхте отговорността и напрежението, свързани с емблемата?

– Имахме един интервал, когато Сашо Тренев ни беше треньор. Тогава стана конспирация и напрежение се породи, тъй като по радиото споделиха, че сме били подарили една победа на Смолян. А те просто ни биха, тъй като не бяхме във форма. Тренев се извиняваше с нас и ние към този момент не го искахме за треньор. Той се махна и Верка стана играещ капитан. Но като цяло леко ни вървяха нещата, нямаше чак такова напрежение или проблеми. Аз елементарно се разсейвах и Верка побесняваше и ми е крещяла „ Мая, какво да ти пусна, рок ли, с цел да се събудиш “, тъй като доста обичах рок музиката. Такива подвиквания, само че в никакъв случай не сме се сърдели. Но не сме си и прощавали, когато някой играе едва и не е съсредоточен. Взаимно си помагахме.

Как се стигна до това да играете като нападател?

– Решение на треньорите си беше. На мен не ми се отдаваше да депозирам, тъй като една година упражнявах на стената, а топката постоянно ми минаваше през ръцете и ме удряше по носа. В наше време нямаше това специализиране на обособен пост. Където си, там играеш. Бяхме универсални. След това, в края на кариерата ми, ме направиха център, тъй като бях бърза. Но общо взето няма нещо, което да не владеехме – посрещане, нахлуване от център, две, четири. Технически бяхме доста добре готови. Сега малко ги вършат волейболни „ инвалиди “, тъй като доста положителни нападатели не могат една топка да посрещнат. Но тя играта по този начин се разви, трансформираха се нещата.

След ЦСКА поемате към Италия…

– Да, дружно с Верка заминахме за Реджо Калабрия, бяхме дружно три години. След като се разделихме, моята игра спадна, тъй като бях привикнала доста с нея, толкоз време бяхме дружно, беше обикновено. После отидох в Кан, бях и треньорка за малко. Като се върнах в България желаех да съм треньор в ЦСКА, само че Спиридон Зегов, Бог да го елементарни, ми сподели „ Имаме доста треньори “ и не ме взе. След това отидох в „ Славия “ и по този начин минаха годините.

С какво се занимавате в този момент ?

– Пенсионерка съм. Дълго време се занимавах с деца в Италия, само че след ковид се поразпаднаха нещата и от две години не се занимавам с волейбол.

Следите ли какво се случва с ЦСКА?

– Малко съм настрана от нещата, тъй като равнището на българския волейбол като цяло спадна. Дано скоро да съумеят да вдигнат спорта на равнище.

Какво мислите за проблемите на клуба към базата и неналичието на решение за залата към този момент толкоз години?

– Вижте, с цел да се върви напред и да се тренира умерено, трябват условия, зала, всички тези неща. Ние нямахме такива проблеми, тренирахме по 6 часа дневно, по-късно обяд проведен, лагери, мислехме единствено за волейбол, за нищо друго. Затова имаше и триумфи. Сега, като се чудят по какъв начин да упражняват, няма часове, залата все има проблеми някакви, по какъв начин да стане?!

Какво бихте поискала следователно на девойките и момчетата от тима?

– На първо време им поисквам да осъществен фантазиите си и да реализират триумфи. Но няма да е елементарно. Трябват и условия, тъй като не стига единствено с готовност. Знам, че управлението ги поддържа, само че проблемите са налични. Дано да преодолеят всичко и да забележим ЦСКА още веднъж на върха.

Има и още нещо любопитно към вас. Вярно ли е, че сте била толкоз мощна на канадска битка, че сте печелили и против мъже?

– Природна мощ. Казах ви, че не съм упражнявала с тежести, само че с брат ми доста играехме на канадска битка. После в гимназията имах преподавател по литература, който се забавляваше, биех всички от моя клас, водеше и от други класове момчета. Веднъж като загубихме от „ Левски “, такава гняв ме налегна, че влизам в съблекалнята и усуках чешмата! Нямам пояснение. И в този момент понякога се развличам с по-младите на канадска, те не имат вяра, че ги удрям.