Възпитанието е деликатен процес – като градинарство за душите на

Възпитание и чувство за малоценност

Възпитанието е внимателен развой – като градинарство за душите на децата. Родителите са тези, които поливат, подхранват и оказват помощ на младите растения да израснат високи и мощни. Но както едно растение може да бъде „ притиснато “ и да се изкриви, по този начин и детската душeвност може да бъде наранена, в случай че не получи верните условия за развиване.

Едно от най-опасните наследства, които родителите могат несъзнателно да предадат на децата си, е възприятието за непълноценност – чувството, че те не са задоволително положителни, че в никакъв случай няма да отговорят на упованията на близките.

Чувството за непълноценност е като невидима тежест, която децата носят със себе си през живота си. То постоянно се корени в дребни, видимо незначителни моменти от възпитанието – в думите на родителите, в техните реакции, във вниманието, което (не) отделят.

Много от тези дейности се случват несъзнателно и вследствие на наставнически блян към положително – да вземем за пример, когато родителите слагат прекомерно високи упования, изискват съвършенство или непрекъснато съпоставят децата си с други.

Тази рана се отваря последователно. Детето, което непрекъснато чува „ Можеше и по-добре “, „ Виж по какъв начин другите деца се оправят “, стартира да има вяра, че каквото и да прави, в никакъв случай няма да бъде задоволително положително. Чувството за непълноценност се поражда от непрекъснатия боязън, че личната стойност се мери единствено посредством триумфите и признанието на другите. То е чувството, че каквото и да направиш, няма да е задоволително, че в никакъв случай няма да бъдеш забелязан или признат подобен, какъвто си.

Иронията в това възприятие е, че постоянно е резултат от родителска обич, изразена по погрешен метод. Родителите, искащи най-хубавото за своите деца, от време на време слагат толкоз високи условия, че децата се усещат задушени от тях.

Желанието на родителите да видят детето си сполучливо и щастливо може да ги накара да слагат непрекъснато нови цели и стандарти, които да предизвикват прогрес. Но в този блян се губи нещо доста значимо – приемането на детето такова, каквото е, без условия.

Много родители, притиснати от личните си страхове и упоритости, се пробват да възпитат децата си по способи, които считат за верни, без да осъзнават, че всяко дете е неповторимо и има своите потребности и ограничавания. Те могат да се усещат несигурни или уязвими, и да придвижват тази неустановеност върху децата си. Така родителите неумишлено се трансформират в огледала на личния си крах, като непрекъснато припомнят на децата, че не са задоволителни.

Чувството за непълноценност, насадено в детството, има дълготрайни последствия. Възрастните, които са се борили с него, постоянно изпитват компликации при построяването на самочувствие и убеденост. Те могат да страдат от тревога, перфекционизъм или даже меланхолия, тъй като постоянно се усещат в конкуренция – освен с другите, само че и със личните си вътрешни демони.

Това не значи, че родителите са напълно виновни за възприятието за непълноценност. То може да бъде подбудено от външни фактори като учебно заведение, обществени взаимоотношения или даже медийни въздействия. Но методът, по който родителите реагират на тези външни фактори, има голямо значение. Родителите, които умишлено построяват връзка, основана на поддръжка, доверие и абсолютно приемане, могат да оказват помощ на децата си да изградят здрава основа за самочувствие.

За да се избегне възприятието за непълноценност, родителите би трябвало да основат атмосфера, в която детето се усеща признато и обичано такова, каквото е, даже когато прави неточности. Това значи освен да предизвикват триумфите му, само че и да го поддържат в моментите на неуспех, като му демонстрират, че неуспехът е естествена част от живота. Възпитанието не е съревнование за перфектност; то е пътешестване, по време на което детето би трябвало да открие своята неповторима стойност.

Да възпитаваш дете, без да му насадиш възприятие за непълноценност, е като да вървиш по въже – изисква внимание, баланс и доста обич. Родителите би трябвало да бъдат тези, които демонстрират на детето, че светът не се мери единствено в победи и загуби, а в старания, персонален напредък и задоволство от самия развой. Детето би трябвало да знае, че е почтено за обич и почитание, не поради това, което реализира, а поради това, което е.

Така възпитанието се трансформира в акт на създаване на криле, а не на ограничение. Родителите могат да бъдат източник на мощ и ентусиазъм, които ще оказват помощ на детето да лети високо и да се изправя против провокациите на живота с убеденост, че то е задоволително – тъкмо такова, каквото е.