Възможно ли е човек да направи признания за убийства, които

Възможно ли е човек да направи самопризнания за убийства, които не е направил, като в действителност има вяра във виновността си? Логичният отговор е не. Доказани случаи от правосъдната медицина обаче разкриват възникването на синдрома на недоверието в паметта (memory distrust syndrom) – психическо положение, при което напрежението от полицейските разпити и вменяваната виновност кара обвинени да признават за неизвършени тежки закононарушения. 

През 1974 две неразкрити и до през днешния ден изгубвания на хора приковават публичното внимание в Исландия.

На 10 януари Гудмундур Ейнарсон по този начин и не се прибира вкъщи след пиянска вечер в нощен клуб. През ноември същата година Герфинмур Ейнарсон получава позвъняване, излиза от у дома и също не се връща.

Постепенно полицията в страната стартира да работи по хипотезата, че случаите са свързани и става въпрос за двойно ликвидиране. От хипотетичните причинители обаче няма и диря.

Едва две години по-късно закононарушенията внезапно биват разкрити. При инцидентен разпит 20-годишната Ерла Боладотир разпознава Гудмундур на фотография и си спомня, че се се срещнали на празненство. В нощта на изгубването му имала сън, в който приятелят й Севар Циесиелски, малък нарушител, бил застанал пред вратата й, с мъртвец до себе си.

Полицията прибира Севар и четирима негови другари, след което ги разпитва интензивно в продължение на стотици часове.

Историите на шестимата арестувани от нощта на изгубването се трансформират неведнъж, детайлите в тях не съответстват, само че един по един те признават някаква форма на виновност и съучастничество в убийствата.

Севар получава доживотна присъда, приятелите му по към 12 години всеки, а Ерла – 3.

Истината обаче не подхожда на присъдите и ще се разбере десетки години по-късно – всичките шестима души признават за закононарушение, което не са направили.

Причината не са закани против тях, а синдром на съмнение в паметта – психически феномен, открит чрез случая на тийнедйжърите в Исландия и няколко сходни в други страни.

При това положение, подложен под неимоверно напрежение, мозъкът дотолкоз стартира да се съмнява в личните си мемоари, че фабрикува нови.

„ Синдромът на съмнение в паметта се появява най-често при продължителни полицейски разпити. Постепенно приемаш, че си забъркан в закононарушение, с което нямаш нищо общо. Получава се, когато хората не могат да си спомнят какво тъкмо са правили – в случай че е било от дълго време и не си водят дневник, или в случай че са пили или употребявали други вещества, отслабващи паметта “, споделя Гисли Гудйонсон, международно прочут специалист по правосъдна медицина и един от експертите, категоризирали положението.

Гудйонсон работи с исландската полиция по времето на случая с шестимата младежи.

Постепенно той стига до извода, че самопризнанията на хипотетичните причинители са недостоверни.

Липсата на ясни мемоари от вечерта преди две години, комбинирана с безсънието, суровите условия в ареста, стотиците часове непрекъснати разпити и успокоителни медикаменти, давани от служителите на реда, кара обвинените най-после да съчинят присъединяване си в закононарушението.

Самопризнанията обаче водят до присъди. Гудйонсон продължава да работи по откритието си и от 80-те насам е разгледал 500 разнообразни случая на синдром на съмнение в паметта.

Състоянието постоянно се появява в сходни условия. В общият случай става въпрос за човек, който е неустойчив, уязвим, податлив да спомага на полицията, държан е в единична килия, може да страда от психологично заболяване и има ниско самочувствие.

При тези условия той стартира да приема виновността, която му се вменява от полицията.

„ Не става въпрос за доброволни самопризнания, при които хората споделят, че са създали нещо, с цел да лишават виновността от различен човек или в търсене на внимание. Това е надълбоко вътрешно поверие, че си направил нещо, с което нямаш нищо общо “, изяснява исландският експерт.

Запълването на дупки в паметта с измислици се демонстрира и в случаи, при които няма и помен от психическото напрежение да си разпитван с дни, дрогиран и редом с това непрестанно набеждаван, че си направил нещо извънредно.

Известен е опитът „ Загубен в мола “ на психолозите Елизабет Лофтъс и Джим Коан. Участниците в него са разпитвани за спомените им за детски случки, преди този момент разкрити от фамилиите им.

Лофтъс беседва с всеки един от изследваните и наред с въпросите за същинските му прекарвания стартира настоятелно да го пита за измислена преживелица, при която като дете се е изгубил в търговски център.

25% от хората последователно си „ спомнят “ нещото, което не се е случвало. Нещо повече – те запълват „ празнините “. Сещат се какъв брой е било плашещо прекарването и по какъв начин са се радвали, когато били открити от майките си.

Така една четвърт от хората в тази дребна извадка се оказват склонни към такова съчинение, в което имат вяра.

Гудйонсон обаче преглежда рисковите случаи, при които хората стартират да имат вяра във виновността си.

Така един боец, чийто другар пада от канара, до момента в който двамата се прибират от бар, най-после има вяра, че го е бутнал. Причините са предстоящи – пиянството в дадения миг, тъгата и съмненията на полицията. Впоследствие мъжът отдръпва самопризнанията си.

Гудйонсон работи и по случаи в Съединени американски щати, при които смъртни присъди биват анулирани.

Той обаче продължава да се сблъсква със скептицизма на работещите в правосъдните системи по света.

„ Хората имат непоклатима религия, че никой не би си признал за закононарушение като ликвидиране, в случай че не са го направили, тъй като следствията са големи. Това обаче не е правилно “, декларира експертът.

През 2011 казусът с исландските убийства е отворен за ново следствие. Причината са затворническите дневници на един от наказаните мъже, които стигат до медиите. Написаното в тях демонстрира, че обвинените са били дрогирани от полицията по време на разпитите, както и евентуалното съществуване на синдром на съмнение в паметта при самопризнанията.

През февруари т.г. доказателствата по случая водят до преразглеждането на неоправдателните присъди във Върховния съд на страната.

Инфо: Vesti.bg.