Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва?

Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да води война? Един от най-авторитетните военни историци Гуин Дайър показва хроника на проведената човешка експанзия и историята на военното дело в книгата си „ Войната “ (удостоена с премията на Факултета по публицистика на Колумбийския университет за 1986 г.). С чувството за неумолима цикличност се изправяме лице в лице с обстоятелството, че единственото, претърпяло промени в историята на човешките войни, са новите тактики, наложени от доста по-смъртоносни технологии.

Войната. Смъртоносната игра на човечеството

„ За Първата международна война с доста по-голяма убеденост може да се каже, за разлика от Втората и Третата, че в случай че хората са знаели какво ще стане, в никакъв случай не биха се заели да го вършат. Защото за Втората международна война към този момент са знаели повече – и са го приели. А що се отнася до Третата международна война – за страдание, уви, те знаят всичко за нея, знаят тъкмо какво ще се случи, и не вършат нищо. Изобщо не мога да схвана за какво. “ ~ Алън Дж. П. Тейлър, историк, създател на „ Произход на Втората международна война “

Когато в средата на 80-те години приключих първото издание на тази книга, Студената война се намираше във втората си сериозна фаза и светът живееше в боязън и смут от тоталната нуклеарна война – десет хиляди нуклеарни бойни глави, избухващи съвсем по едно и също време в главните градове на Европа, Северна Америка и Азия и унищожаващи освен милиони и милиарди човешки същества, само че и петхилядолетното завещание, насъбрано от човешката цивилизация. И не щеш ли единствено след пет години осъществяването на присъдата бе анулирано – вълната от мирни, безкръвни демократични революции ни завари изцяло неподготвени. И тази нова вълна повлече всички държавни управления, участващи в продължителната и кошмарна борба, към един-единствен бряг.

Засега, най-малко за момента, сме избавени. Единственият вид интернационалните бойни дейности, който тревожи хората в развитите страни, е тероризмът. Иначе от петнадесет години насам главните терзания варират от неочакван инфаркт до забрал нокът. Ние сме раса с шанс, само че се постанова да използваме извънредно умно времето, което ни беше отпуснато. Защото международната, унищожителната война, не е победена – в момента просто е заспала. Всички съществени политически сили по света са към момента чудесно проведени за война. За завръщането на света към нуклеарната конкуренция не е належащо кой знае какъв брой доста – само една инцидентна прищявка и завъртане на калейдоскопа, който преподрежда интернационалните връзки в нови антагонистични модели на съюзи и обединения.

Възможно е този миг да не настъпи най-малко още едно десетилетие, само че в случай че не съумеем да съградим институции, които да бъдат в положение да ни отклонят уверено и дефинитивно от остарялата игра на великите сили, то рано или късно мигът, от който се притесняваме, още веднъж ще настъпи. И тогава, на някакъв не изключително отдалечен стадий, ще се завърне и войната на великите сили – мегатонни заряди ще се стоварят върху нас, прахът на земята ще се издигне нагоре, светлината на слънцето ще угасне и човешката раса ще изчезне. Завинаги. Възможно е през днешния ден да обитаваме циганското лято на човешката история – сезон, след който да не ни остава нищо друго, което да чакаме, с изключение на нуклеарната зима. И това ще е краят.

Вероятно мнозина ще възприемат сходна позиция като прекомерно апокалиптична. Добре е обаче да имаме поради, че научните и организационни умения, които са създали вероятни както нуклеарните, по този начин и други, към момента неизмислени, оръжия за всеобщо заличаване, не могат да бъдат забравени. Следователно на човешката раса ще й се наложи да измисли способи за ръководство на своите каузи, които дефинитивно да изключат войната като опция за продължение на политиката. А отправната точка за основаването на сходна тактика е войната да бъде възприета и прегледана като институция – институция, чиито механизми на деяние би трябвало да бъдат проучени, оценени и изцяло овладени.

През по-голямата част от човешката история войната е представлявала повече или по-малко функционална институция, осигуряваща богатства за тези от обществата, които са били положителни във воденето й, макар че цената й в пари, човешки живот и премеждия е била от много време забележителна. Едва през последното столетие все по-голям брой хора стартират да слагат под въпрос главния принцип на цивилизованото общество – а точно, че войната е неизбежна и неведнъж потребна. Този нов спор съдържа и два взаимно допълващи се аспекта.

Единият от тях е моралният. Въпреки всички жестокости на XX век (а може би и тъкмо поради тях) през това столетие у от ден на ден хора се заражда убеждението, че войната – тоест убиването на чужденци по политически аргументи – е нещо неприятно. Същото това лудо нахлуване на новите технологии, които направиха модерната война толкоз унищожителна, оказа помощ на целия свят да стане по-осезаем и явен. Да видиш „ врага “ си по малкия екран не значи безусловно, че ще го обикнеш, само че пък става все по-трудно да отречеш, че и той е човешко създание като самия теб. И даже моралът да не е нищо друго, с изключение на правила, които обществото единствено си основава, с цел да оцелява, то едно от тези правила нормално гласи, че убиването на хора е и неправилно, и неверно.

Другият аспект е с извънредно практическа устременост – ако продължаваме в същия дух да водим война след война, то освен е евентуално всички ние да умрем, само че около нас да загине и цялата човешка цивилизация. Вярно е, че крайният период е отсрочен, само че също по този начин е правилно, че не е бил анулиран! А цивилизация, в чието бъдеще към момента съществува вероятността за повсеместна и унищожителна нуклеарна война, не се нуждае от кой знае какви морални подбуди, с цел да премисли съществено институцията, наречена война. Алтернативите не са многочислени – или ще се променим, или ще се погубим.

Всичко това никога не значи, несъмнено, че непременно ще се променим или че няма метод да не оцелеем. Вселената не дава гаранции на никого и за нищо. Промяната обаче сигурно е допустима – при изискване, че проумеем природата на институцията, която се опитваме да променим, и сме изцяло подготвени да приемем последствията от тази смяна.

…Докато старите структури съществуват, Голямата война в никакъв случай няма да почине. Тя просто е излязла в почивка… Промяната е допустима и изцяло действителна, само че тя касае последствията от войната. Силата е главният и единствен мотив, алфата и омегата, а един път приведена в деяние, единственият ефикасен отговор, който остава, е още по-голямата мощ. Вътрешната логичност на войната доста постоянно е превръщала военните дейности в спорове, надалеч по-големи по своите мащаби, в сравнение с е съдържала значимостта на първичния проблем, трансформирал се в нейно опрощение. На фона на нашето време възможните последствия от една огромна война одобряват фактически фрапантен и изцяло необратим обсег, включително тоталното заличаване на човешката раса.

…Бе изгубено скъпо време и нашата почивка в историята е може би към своя край. Настъпват по-трудни времена. През идващите десетилетия се чака появяването на три огромни промени, които биха могли да върнат интернационалната система назад към остарялата безредица: естествените провокации на измененията в климата, политическите провокации на възхода на нови велики сили и софтуерните провокации на увеличение на нуклеарната мощност. В композиция – а те сигурно ще дойдат повече или по-малко дружно – те ще подложат разнебитената система за поддържане на международния мир, която успяхме да измислим, на голямо напрежение. И би било неимоверно мъчно да се измъкнем от всички тези промени без пагубна война.

Следващите две или три генерации ще станат очевидци на цялостното навлизане в системата на всичко, което сме сторили през последните две епохи – и последствията от това няма да бъдат по никакъв начин незначителни. Става въпрос за шесторното нарастване броя на популацията на планетата и паралелната й индустриализация. Средностатистическото човешко създание от началото на XXI век има минимум петорно по-силно въздействие върху околната среда, в сравнение с неговия предходник от 1800 година. Тук се включва интензивното потребление на земята за производството на храна, увеличената консумация на вода за домашен и индустриални цели, повишената консумация на сурови материали и повишеното произвеждане на отпадък и боклуци. (В тези усреднени данни е включен и надалеч послабият отпечатък върху околната среда на бедните по света.) И по този начин, шест пъти нарастване на популацията, умножено по пет пъти нарастване на въздействието върху околната среда, дава общ човешки напън върху природата, който е тридесет пъти по-голям, в сравнение с е бил единствено преди двеста години.

Този факт безспорно ще има световни последствия и макар че не сме в положение да предскажем тъкмо в какво ще се изразят и по какъв начин ще се проявят, в едно можем да бъдем сигурни – повечето от тях ще бъдат извънредно неприятни. Глобални климатични промени; утежняване на риболовните райони; дефицит на питейна вода в множеството региони; цялостно обезлесяване и ерозия на плодородния почвен слой; 10 хиляди пъти повече нови химични и биохимични вещества, изхвърляни в околната среда на природата, най-вече с неразбираеми последици; мегаполи-си, затъващи в остарели и нови форми на замърсяване и пораждащи нови болести… Списъкът е безконечен, и колкото и да спорим за детайлности към всички тези феномени, повече от ясно е, че се задават огромни районни териториални произшествия и сривове в системата. Някои от тях ще бъдат с тежки политически последствия, в това число и доста висок капацитет за спорове.

Избрано от: „ Войната. Смъртоносната игра на човечеството “, Гуин Дайър, ИК „ Кръгозор “, София, 2005
Снимка: Michael Gwynne Dyer