Кан - витрина, двигател и лаборатория за авторско кино |
Във втората половина на, когато пейзажът на международното кино става все по-необятен и нюансиран с тематики и стилове, ми се желае да откроя два кино лентата, които дърпат киното напред и потвърждават, че киноезикът продължава да се обогатява с всяко ново потомство.
Японският „ Карам си колата “ на Риусуке Хамагучи. Три часа, а не искаш да свършва. Филм-поток, създаващ медитативно въодушевление, потапящ те в последователно разгръщаща се, гъста психическа атмосфера. Режисьорът за повторно взе участие в надпреварата на Кан след „ Асако “ I и II “ от 2018.
На пръв взор това е road movie, филм за пътя и пътуването, както подсказва заглавието. Но в действителност е за живеенето като изкуство и в частност - за правенето на изкуство. За слагането на пиеса, за Чехов, за контузиите и превъзмогването им, за живота на всички на всички места. Не инцидентно основата на сюжета е новела на Харуки Мураками от сборника „ Мъже без дами “ – усеща се бавното потапяне в душeвността на героите, мъчителното търсене на претекстове, тоталното откриване пред другия.
Отначало виждаме двойка интелектуалци – той сценичен режисьор, поставящ „ В очакване на Годо “, тя сполучлив ефирен сценарист. Видимо са щастливи. Тя е малко особена – има табиет да му споделя сюжетите си в транс, до момента в който вършат обич, а след това ги не помни и той би трябвало по-късно да ѝ ги преразказва. В любовните подиуми, снимани като свещено прекарване, има естетизация на секса. Жена му записва на касета и му подава реплики от пиесите, които слага, с цел да ги разучава до момента в който кара колата си. Но животът му се прекатурва, когато по случайност отсрочват негово пътешестване, той се връща ненадейно и я вижда в прегръдките на млад артист. Унесена в любовна игра, тя не го вижда. Той не ѝ споделя нищо. После тя умира ненадейно и той остава единствено с гласа ѝ от касетата, която слуша постоянно в дребната си алена кола. А след това отпътува за Хирошима, поканен да сложи „ Вуйчо Ваньо “. Назначават му водач – млада, затворена жена, която обаче е приказен лидер. Двамата последователно се сближават, научават тайните и страховете си.
През цялото време на пътуването им нагоре-надолу звучи пиесата на Чехов с гласа на умрялата - на части, от края, от началото, от средата. Текстът се вгради и резонира с действителния живот, отразява се в контузиите на героите, дава им друг смисъл. Сякаш ги подлага на разпит. Трупата, събрана за „ Вуйчо Ваньо “ е от цяла Източна Азия и всеки приказва на своя си език. Има даже актриса, която играе жестомимично. Всички езици са еднообразно значими и равнопоставени и Чехов живее посредством тях. Чехов е колкото театрална лаборатория, толкоз и универсална психотерапия. Този филм потвърждава, че словото му е в действителност безсмъртно.
Режисурата на Хамагучи е бистра и овладяна. С бавното нахлуване в най-фините нюанси от душевното, тя е изцяло съответна на чеховската тактичност. Актьорското наличие е сдържано и монолитно, без изхвърляния, обърнато във вътрешността. Резултатът е медитативен филм за живота в неговата дълбочина, непредвидимост и всепобеждаваща хубост, макар загубите и неуспехите. В своята ритуалност от филм за пътя „ Карам колата си “ незабелязано се трансформира във филм за дао, където пътуването е по-важно от задачата и безпътицата се преодолява като не спираш. Филм заслужен за „ Палмата “ в своята класическа комплектност. Така е оценен и във краткотрайните френски ранглисти.
На другия полюс на авторското кино е неистовият „ Грипът на Петрови “ на Кирил Серебренников, на който за повторно съветските управляващи не позволиха да напуща територията и да пристигна в Кан, както това се случи през 2018 с „ Лято “, прелестния носталгичен и еуфоричен филм за съветския рок от 80-те. Тогава за него с писмо до Путин се е застъпвал Министърът на външните работи на Франция, в този момент уредниците са работили също на най-високо равнище, само че очевидно още веднъж са блъснали на камък. На конференцията, която въпреки всичко се състоя, Серебренников присъстваше виртуално на тв екран. „ Аз съм зуум-човек - сподели той. И добави не без тънка подигравка – „ Сега мога да виждам телевизия. Всичко е по-добре през днешния ден. Аз съм с вас, вие на практика сте с мен. “ На въпроса ми дали счита, че сюрреализмът и парадоксът са най-адекватните способи за отразяване на постсъветска Русия отговори, че филмът е свободна акомодация на разказ на Алексей Салников, разглеждащ съветската орис, а „ парадоксът и сюрреализмът са родови свойства на съветската просвета “ и в тях съветската душа и орис се усещат задоволително удобно. Безумието, странностите са привични за това живеене. На въпроса за музиката, която дава избрана конструкция на кино лентата, той означи, че е формирана от доста и разнообразни композиции, само че известният артист Иван Дорн, изпълняващ една от функциите, тук не пее. „ В моя живот има доста музика – призна още Серебренников.- Поставям опери в огромни оперни театри, практикувам музика от най-високо качество, чувам великите опери и попмузика. Без музика се усещам беззащитен и празен. Музиката е повсеместен език. Самото кино в последна сметка е музика и лирика. “
Кирил Серебренников
Този филм на практика не може да се опише, само че сюжетът въпреки всичко е явен. Петров, мъж на междинна възраст, художник на комикси в недодялан съветски град, се разболява от грип. Синът и жена му – също не са пощадени. Изпадайки в тресчица, стартира да вижда света по необикновен метод. В бълнуването му се засрещат минало и настояще, действителни и измислени обстановки минават една в друга, пие се доста водка с приятели по чашка, мярка се катафалка и оживял мъртвец, съветски поети рецитират стихове, има препълнени рейсове, бюрократи, доста мраз на всички места. Композициите са експресивни, стилизирани в зеленикава гама, необикновени. Съветското детство на Петров е снимано в различен формат, като любителски филм. Изображението като цяло е флуидно и бароково, с дълги кадри-епизоди, един от които е цели 18 минути. Това е реализирано с доста предварителни подготовки. Тук са всички тематики, познати ни от съветското кино и литература, само че гротескно-шаржирани и в лудо движение.
Ако „ Лято “ е за лятото, „ Грипът на Петрови “ е за съветската зима и действието му се развива към нова година, с Дядо Мраз, Снежанка и шумни дечица към елхата. „ Руската нова година, този интервал сред остарялото и новото, сред живота и гибелта, доста го обичаме “ – изяснява Серебренников и прибавя, че тъй като на фотосите е нямало сняг, всичко е било изкуствено. Имало е компликации, само че всеки от екипа е бил като боец. Неистова сила и артистизъм се усещат във всички съставни елементи на този екстравагантен филм, който в последна сметка се възприема като гигантска метафора за заболяването на постсъветска Русия, само че и на актуалния полудяващ свят. А това, че премиерата на „ Грипът на Петрови “ съответствува с ковид-пандемията е случайност, само че и не напълно – същинските актьори имат изострени сетива за бъдещето. Сюрреализъм, гротеска, парадокс, транс, ексцесии - всичко това е забъркано в една радикална примес от облици и всякаква музика, която минава вихрено и носи остра паника от съществуването, само че и екстаз от неспирната досетливост на този „ талантлив “ (според „ Монд “) режисьор. Авторско кино в чист тип, за което френските критици, уви, нямат доста сетивност. И не за метода на правене, а за това метафизично разбиране „ съветска душа “.
Японският „ Карам си колата “ на Риусуке Хамагучи. Три часа, а не искаш да свършва. Филм-поток, създаващ медитативно въодушевление, потапящ те в последователно разгръщаща се, гъста психическа атмосфера. Режисьорът за повторно взе участие в надпреварата на Кан след „ Асако “ I и II “ от 2018.
На пръв взор това е road movie, филм за пътя и пътуването, както подсказва заглавието. Но в действителност е за живеенето като изкуство и в частност - за правенето на изкуство. За слагането на пиеса, за Чехов, за контузиите и превъзмогването им, за живота на всички на всички места. Не инцидентно основата на сюжета е новела на Харуки Мураками от сборника „ Мъже без дами “ – усеща се бавното потапяне в душeвността на героите, мъчителното търсене на претекстове, тоталното откриване пред другия.
Отначало виждаме двойка интелектуалци – той сценичен режисьор, поставящ „ В очакване на Годо “, тя сполучлив ефирен сценарист. Видимо са щастливи. Тя е малко особена – има табиет да му споделя сюжетите си в транс, до момента в който вършат обич, а след това ги не помни и той би трябвало по-късно да ѝ ги преразказва. В любовните подиуми, снимани като свещено прекарване, има естетизация на секса. Жена му записва на касета и му подава реплики от пиесите, които слага, с цел да ги разучава до момента в който кара колата си. Но животът му се прекатурва, когато по случайност отсрочват негово пътешестване, той се връща ненадейно и я вижда в прегръдките на млад артист. Унесена в любовна игра, тя не го вижда. Той не ѝ споделя нищо. После тя умира ненадейно и той остава единствено с гласа ѝ от касетата, която слуша постоянно в дребната си алена кола. А след това отпътува за Хирошима, поканен да сложи „ Вуйчо Ваньо “. Назначават му водач – млада, затворена жена, която обаче е приказен лидер. Двамата последователно се сближават, научават тайните и страховете си.
През цялото време на пътуването им нагоре-надолу звучи пиесата на Чехов с гласа на умрялата - на части, от края, от началото, от средата. Текстът се вгради и резонира с действителния живот, отразява се в контузиите на героите, дава им друг смисъл. Сякаш ги подлага на разпит. Трупата, събрана за „ Вуйчо Ваньо “ е от цяла Източна Азия и всеки приказва на своя си език. Има даже актриса, която играе жестомимично. Всички езици са еднообразно значими и равнопоставени и Чехов живее посредством тях. Чехов е колкото театрална лаборатория, толкоз и универсална психотерапия. Този филм потвърждава, че словото му е в действителност безсмъртно.
Режисурата на Хамагучи е бистра и овладяна. С бавното нахлуване в най-фините нюанси от душевното, тя е изцяло съответна на чеховската тактичност. Актьорското наличие е сдържано и монолитно, без изхвърляния, обърнато във вътрешността. Резултатът е медитативен филм за живота в неговата дълбочина, непредвидимост и всепобеждаваща хубост, макар загубите и неуспехите. В своята ритуалност от филм за пътя „ Карам колата си “ незабелязано се трансформира във филм за дао, където пътуването е по-важно от задачата и безпътицата се преодолява като не спираш. Филм заслужен за „ Палмата “ в своята класическа комплектност. Така е оценен и във краткотрайните френски ранглисти.
На другия полюс на авторското кино е неистовият „ Грипът на Петрови “ на Кирил Серебренников, на който за повторно съветските управляващи не позволиха да напуща територията и да пристигна в Кан, както това се случи през 2018 с „ Лято “, прелестния носталгичен и еуфоричен филм за съветския рок от 80-те. Тогава за него с писмо до Путин се е застъпвал Министърът на външните работи на Франция, в този момент уредниците са работили също на най-високо равнище, само че очевидно още веднъж са блъснали на камък. На конференцията, която въпреки всичко се състоя, Серебренников присъстваше виртуално на тв екран. „ Аз съм зуум-човек - сподели той. И добави не без тънка подигравка – „ Сега мога да виждам телевизия. Всичко е по-добре през днешния ден. Аз съм с вас, вие на практика сте с мен. “ На въпроса ми дали счита, че сюрреализмът и парадоксът са най-адекватните способи за отразяване на постсъветска Русия отговори, че филмът е свободна акомодация на разказ на Алексей Салников, разглеждащ съветската орис, а „ парадоксът и сюрреализмът са родови свойства на съветската просвета “ и в тях съветската душа и орис се усещат задоволително удобно. Безумието, странностите са привични за това живеене. На въпроса за музиката, която дава избрана конструкция на кино лентата, той означи, че е формирана от доста и разнообразни композиции, само че известният артист Иван Дорн, изпълняващ една от функциите, тук не пее. „ В моя живот има доста музика – призна още Серебренников.- Поставям опери в огромни оперни театри, практикувам музика от най-високо качество, чувам великите опери и попмузика. Без музика се усещам беззащитен и празен. Музиката е повсеместен език. Самото кино в последна сметка е музика и лирика. “
Кирил Серебренников
Този филм на практика не може да се опише, само че сюжетът въпреки всичко е явен. Петров, мъж на междинна възраст, художник на комикси в недодялан съветски град, се разболява от грип. Синът и жена му – също не са пощадени. Изпадайки в тресчица, стартира да вижда света по необикновен метод. В бълнуването му се засрещат минало и настояще, действителни и измислени обстановки минават една в друга, пие се доста водка с приятели по чашка, мярка се катафалка и оживял мъртвец, съветски поети рецитират стихове, има препълнени рейсове, бюрократи, доста мраз на всички места. Композициите са експресивни, стилизирани в зеленикава гама, необикновени. Съветското детство на Петров е снимано в различен формат, като любителски филм. Изображението като цяло е флуидно и бароково, с дълги кадри-епизоди, един от които е цели 18 минути. Това е реализирано с доста предварителни подготовки. Тук са всички тематики, познати ни от съветското кино и литература, само че гротескно-шаржирани и в лудо движение.
Ако „ Лято “ е за лятото, „ Грипът на Петрови “ е за съветската зима и действието му се развива към нова година, с Дядо Мраз, Снежанка и шумни дечица към елхата. „ Руската нова година, този интервал сред остарялото и новото, сред живота и гибелта, доста го обичаме “ – изяснява Серебренников и прибавя, че тъй като на фотосите е нямало сняг, всичко е било изкуствено. Имало е компликации, само че всеки от екипа е бил като боец. Неистова сила и артистизъм се усещат във всички съставни елементи на този екстравагантен филм, който в последна сметка се възприема като гигантска метафора за заболяването на постсъветска Русия, само че и на актуалния полудяващ свят. А това, че премиерата на „ Грипът на Петрови “ съответствува с ковид-пандемията е случайност, само че и не напълно – същинските актьори имат изострени сетива за бъдещето. Сюрреализъм, гротеска, парадокс, транс, ексцесии - всичко това е забъркано в една радикална примес от облици и всякаква музика, която минава вихрено и носи остра паника от съществуването, само че и екстаз от неспирната досетливост на този „ талантлив “ (според „ Монд “) режисьор. Авторско кино в чист тип, за което френските критици, уви, нямат доста сетивност. И не за метода на правене, а за това метафизично разбиране „ съветска душа “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ