Мит ли е детската невинност
Във утопичен град край джунглата неизвестно от кое място се появяват 32 полудиви деца на възраст сред 9 и 13 години. Със своето нападателно държание те изваждат 200-хилядния град Сан Кристобал от летаргията на рутинното му битие. Малките нашественици нямат явен водач, приказват на неясен език, стават все по-дръзки и след кърваво сблъскване в един супермаркет изчезват мистериозно. Започват да изчезват обаче и деца от положителни фамилии в града. Напрежението нараства от ден на ден, с цел да се стигне до стряскаща развръзка.
Това е част от сюжета на антиутопията " Република от светлина " на испанския публицист Андрес Барба. Романът е оповестен през 2017 година и носи на създателя авторитетната премия " Ералде ". Според литературната рецензия " Република от светлина " е зареден с философския заряд на класическите произведения " Повелителят на мухите " на Уилям Голдинг и " Сърцето на мрака " на Джоузеф Конрад.
А американският критик Едмънд Уайт е безапелационен, че " понякога се появява някой публицист, който не се лимитира да записва нещата, а основава нова действителност, способна да хвърли светлина върху най-тъмните ни мисли. Кафка прави това. Бруно Шулц го прави. А в този момент и Андрес Барба ".
Действително ли жестокостта съществува естествено у децата? Мит ли е детската непорочност? Какво не съумяват да дадат възрастните на непознатите и на своите деца? И дали тези " други " деца не посяват семената на друг ред, на нова цивилизация?
Това са част от общочовешките въпросите, които слага Барба в " Република от светлина " и тяхната повсеместност и новост изяснява огромния интерес към книгата.
Досега романът има 17 превода, а от понеделник, 15 март, ще е наличен и на български. Книгата излиза като издание на " Обсидиан " в превод на Маня Костова.
Андрес Барба е роден през 1975 година в Мадрид. Дебютира с новелата " Костта, която най-вече боли " (1998), отличена с премията " Рамон Сендер ". През 2001 година разгласява романа " Сестрата на Катя ", финалист за премията " Ералде " и по-късно филмиран. Със идващите си творби: " Добрите планове " (2002, алманах новели, публикуван на български от " Ерго " ), " Малки ръце " (2008), " Август, октомври " (2010), " Смъртта на един кон " (2011) и " В компанията на смешник " (2014) Андрес Барба се утвърждава като един от най-ярките и истински представители на испанската литература. Той е и надарен преводач на типичен англоезични създатели, есеист и фотограф.
Из " Република от светлина " от Андрес Барба
Аз съм две неща, които не могат да бъдат смешни: дивак и дете.
Пол Гоген
Република от светлинаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Когато ме питат за трийсет и двете деца, починали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени според от възрастта на моя събеседник. Ако ми е почти връстник, откликвам, че с цел да разберем нещо, е нужно просто да сглобим късчетата от това, което сме видели; в случай че пък е по-млад, го запитвам на собствен ред дали има вяра в неприятните поличби.
Отговорът съвсем постоянно е негативен, като че ли да имаме вяра в сходни неща би означавало, че не ценим изключително свободата. Тук аз спирам да задавам въпроси и посрамвам личната си версия за събитията, защото не разполагам с друга, а и би било неефикасно да увещавам хората, че не става въпрос за ценене на свободата, а за наивната им религия в справедливостта. Ако бях малко по-решителен или най-малко не толкоз нерешителен, всякога бих започвал описа си със следното изречение: " Почти всеки получава каквото е заслужил, а неприятните поличби съществуват " . И още по какъв начин.
***
Всички одобряват нападението в супермаркета " Дакота " за начало на конфликтите, само че казусът се бе зародил доста по-рано. Откъде изникнаха децата? Най-популярният документален филм на тази тематика, основан от Валерия Данас и озаглавен " Децата " - преднамерен, в случай че не и искрено погрешен, - стартира с тази помпозна фраза, изписана на фона на кървавите фрагменти от супермаркета. Откъде изникнаха децата? В последна сметка това си остава огромният въпрос. Откъде? Ако човек не познава времето, когато ги нямаше тук, би могъл надали не да си намерения, че те постоянно са се движели по нашите улици, мръсни, само че излъчващи необичайно детско достолепие къдрокоси хлапета със загорели от слънцето лица.
Трудно е да се каже в кой миг очите ни привикнаха да ги виждат и дали при първите ни срещи с тях се изненадахме. Сред многочислените теории минимум неуместна може би е изказаната от Виктор Кобан в неговата колона в " Ел Импарсиал " - съгласно нея те се бяха " влели капка по капка " в града и изначало се бяха смесили с децата от туземното племеньеè, които бяхме привикнали да виждаме да продават диви орхидеи и лимони на кръстовищата.
Някои типове термити имат способността краткотрайно да мутират, като одобряват външността на други типове, с цел да обхванат в непозната среда, и демонстрират същинския си образ едвам откакто се открият в новото обграждане. Може би трийсет и двете бяха възприели описаната тактика с онази предсловесна просветеност на насекомите и бяха създали всичко допустимо, с цел да замязят на децата ньеè, които познавахме. Но даже да беше по този начин, въпросът си остава без отговор: от кое място бяха изникнали? И за какво всички бяха на възраст сред девет и тринайсет години?
Най-простата (но и най-недоказаната) теза е, че това са били деца от цялата провинция, отвлечени от мрежа трафиканти и събрани на едно място в джунглата край река Ере. Нямаше да е за пръв път. Няколко години по-рано, през 1989-а, бяха избавени седем тийнейджърки малко преди да бъдат " разпределени " в обществени домове из цялата страна, и в груповата памет към момента бяха живи фотосите, направени от полицията, откакто ги бе разкрила в дребна плантация измежду джунглата единствено на три километра от града. Също както някои събития в живота не разрешават наивността да трае постоянно, по този начин и въпросните фотоси бяха разделили времето на " преди " и " след ".
Не ставаше дума единствено да се признае една безспорна обществена реалност, само че и че подбуденият от нея позор безмълвно е станал част от груповото схващане - по този начин както избрани травматични събития оформят характера на някои фамилии, без в никакъв случай да бъдат споменавани.
Затова се наложи догатката, че въпросните деца са избягали от " лагер " и са се появили в града ненадейно. Тезата - дублирам, че тя бе лишена от доказателства - се основаваше на нежеланото първо място, заемано от нашата провинция по брой на отвлечени деца в цялата страна, само че позитивното в нея беше, че предоставяше пояснение за оня хипотетично " неясен " език, на който говореха трийсет и двете и за който по това време се предполагаше, че е непознат.
Тогава сякаш никой не проумяваше нещо напълно просто: да се одобри сходна теза беше все едно да се допусне, че за една нощ броят на принудените да просят деца е повишен със седемдесет % и това събитие по никакъв метод не е провокирало паника.
Преглеждам протоколите от съвещанията, извършени през тези месеци в отдел " Социални грижи " (чийто шеф бях аз), и откривам, че за пръв път детската милостиня се появява като точка в дневния ред на 15 октомври 1994 година, т.е. дванайсет седмици преди нападението в супермаркета " Дакота ".
Това значи - като се има поради какъв брой постепенно се придвижват до институционалното поле действителните проблеми на Сан Кристобал, - че наличието на децата в града евентуално е датирало от най-малко два-три месеца по-рано, т.е. от август или юли.
Твърдението за всеобщо бягство от лагер в джунглата е толкоз противоречиво, че прави ненапълно по-приемлива провокиралата огромен смях " магическа теза " на представителката на общността ньеè Итаете Кадагон, съгласно която децата бяха " изникнали " от реката. Ако не възприемаме думата " никна " безусловно, може би няма да ни се стори толкоз невероятна хипотезата за някаква ненадейно изникнала връзка сред техните съзнания, която ги е подтикнала да се съберат в град Сан Кристобал.
Днес знаем, че въпреки половината от тези деца да са произхождали от градове и села наоколо до Сан Кристобал (и напълно дребен % от тях да са били отвлечени), останалите бяха минали необяснимо по какъв начин над хиляда километра от градове като Масая, Сиуна или Сан Мигел дел Сур. След идентифицирането на труповете бе открито, че две от децата са били от столицата и за тяхното изгубване е било обявено на управляващите месеци преди този момент, а в обкръжението им не се е случило нищо кой знае какъв брой съмнително досега на " бягството " им.
***
На 15 октомври 1994 година по точка четвърта от дневния ред на едно от двете месечни съвещания на отдел " Социални грижи " общинската съветничка Исабел Планте за пръв път повдигна въпроса за детската милостиня. Използвайки витиевата популистка лексика, тя показа три тъжби за " набези " против жители в разнообразни точки на града - първата беше от притежател на заведение в квартал " Тоедо ", където някакви деца отмъкнали от касата дневния оборот; втората тъжба беше от жена на междинна възраст, на която откраднали чантата посред площад " Шестнайсети декември " ; а третата бе подадена от сервитьор в кафене " Солер ", който твърдеше, че е " подложен на обиди и тормоз от вандали на приблизителна възраст дванайсет години ".
Съветничката излагаше първо обстоятелствата, по-късно искаше да бъдат удвоени средствата за сиропиталището, с цел да се обезпечи нужната протекция на въпросните деца, а най-после обвиняваше персонално мен за ситуацията, в което била изпаднала общината в обществената област. Изнесе ни същинска лекция по популистка диалектика: обрисува излязла от надзор обстановка, предложи неосъществимо решение и стовари цялата отговорност върху политическия си конкурент. Но в случай че оставим настрани реториката, речта на госпожа Планте се оказа много показателна за метода, по който детският свят бе почнал да основава неудобства на всички нас.
В есето си за конфликтите, озаглавено " Бдителността " и оповестено във връзка на първата годишнина от гибелта на трийсет и двете, професор Гарсия Ривелес посвещава дълга глава на мита за детската непорочност.
Митът за детската непорочност - споделя тя - е една преиначена, положителна и комфортна вариация на мита за Изгубения парадайс. Представяйки децата като светци, покровители и весталки на самобитна " джобна " вяра, на тях се вменява задачата да въплъщават за възрастните изначалното положение на берекет.
Но тези деца, които към този момент бяха почнали безмълвно да завземат улиците, прекомерно малко приличаха на двете познати ни до тогава превъплъщения на въпросната изначална берекет - нашите лични деца и децата ньеè . Вярно е, че последните бяха мръсни и не ходеха на учебно заведение, правилно е също, че бяха небогати и в своето късогледство обществото на Сан Кристобал ги бе оповестило за неспасяеми, само че фактът, че бяха локални, смекчаваше тяхното състояние и ненапълно го правеше невидимо.
Колкото и да се явяваха пред очите ни - жалки, мръсни и чести жертви на вируси, - ние към този момент бяхме ваксинирани срещу неволите им. Купувахме от тях по някоя орхидея или пликче лимони, без да се разстройваме: тези деца бяха заболели и необразовани също както джунглата беше зелена, земята алена, а река Ере влачеше тонове кал.
Колкото до останалото, не може да се каже че Сан Кристобал се отличаваше с кой знае какво. В средата на 90-те години той не беше по-различен, в сравнение с всеки различен огромен недодялан град. Сърцевината на стопанската система в района - развъждане на чай и цитруси - бе навлязла в интервал на доста благополучие, дребните фермери бяха почнали да работят за своя сметка и това обезпечи възхода на междинната класа. За интервал от пет години градът се бе преобразил, дребните предприятия растяха, а дружно с тях - спестяванията и всеобщата фриволност.
Компанията - строител на водноелектрическата централа, финансира обновяването на крайбрежната алея и това изцяло промени образа на града: историческият център престана да е непокътнатото за отдих място и Сан Кристобал за пръв път стартира да живее, " съзерцавайки реката ", както завладяно обичаше да се показва нашият кмет тогава.
Добрите намеренияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
В този нов град внезапно започнаха да се виждат млади майки с детски колички, влюбени двойки и спортни коли, които не успяваха да се впишат в пейзажа и броните им стържеха по всички гърбици за контролиране на трафика. Децата, нашите деца, бяха освен спомагателен фон в тази оркестрирана сценография, а и в прочут смисъл попадаха в сляпата точка на снобизма в града.
Хората дотам бяха обзети от чувството за разцвет, че появяването на децата, на тези други деца, провокира явно стеснение. Благосъстоянието залепва за мислите като влажна риза и едвам когато ненадейно понечим да създадем някакво придвижване, откриваме, че сме хванати в плен.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Това е част от сюжета на антиутопията " Република от светлина " на испанския публицист Андрес Барба. Романът е оповестен през 2017 година и носи на създателя авторитетната премия " Ералде ". Според литературната рецензия " Република от светлина " е зареден с философския заряд на класическите произведения " Повелителят на мухите " на Уилям Голдинг и " Сърцето на мрака " на Джоузеф Конрад.
А американският критик Едмънд Уайт е безапелационен, че " понякога се появява някой публицист, който не се лимитира да записва нещата, а основава нова действителност, способна да хвърли светлина върху най-тъмните ни мисли. Кафка прави това. Бруно Шулц го прави. А в този момент и Андрес Барба ".
Действително ли жестокостта съществува естествено у децата? Мит ли е детската непорочност? Какво не съумяват да дадат възрастните на непознатите и на своите деца? И дали тези " други " деца не посяват семената на друг ред, на нова цивилизация?
Това са част от общочовешките въпросите, които слага Барба в " Република от светлина " и тяхната повсеместност и новост изяснява огромния интерес към книгата.
Досега романът има 17 превода, а от понеделник, 15 март, ще е наличен и на български. Книгата излиза като издание на " Обсидиан " в превод на Маня Костова.
Андрес Барба е роден през 1975 година в Мадрид. Дебютира с новелата " Костта, която най-вече боли " (1998), отличена с премията " Рамон Сендер ". През 2001 година разгласява романа " Сестрата на Катя ", финалист за премията " Ералде " и по-късно филмиран. Със идващите си творби: " Добрите планове " (2002, алманах новели, публикуван на български от " Ерго " ), " Малки ръце " (2008), " Август, октомври " (2010), " Смъртта на един кон " (2011) и " В компанията на смешник " (2014) Андрес Барба се утвърждава като един от най-ярките и истински представители на испанската литература. Той е и надарен преводач на типичен англоезични създатели, есеист и фотограф.
Из " Република от светлина " от Андрес Барба
Аз съм две неща, които не могат да бъдат смешни: дивак и дете.
Пол Гоген
Когато ме питат за трийсет и двете деца, починали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени според от възрастта на моя събеседник. Ако ми е почти връстник, откликвам, че с цел да разберем нещо, е нужно просто да сглобим късчетата от това, което сме видели; в случай че пък е по-млад, го запитвам на собствен ред дали има вяра в неприятните поличби.
Отговорът съвсем постоянно е негативен, като че ли да имаме вяра в сходни неща би означавало, че не ценим изключително свободата. Тук аз спирам да задавам въпроси и посрамвам личната си версия за събитията, защото не разполагам с друга, а и би било неефикасно да увещавам хората, че не става въпрос за ценене на свободата, а за наивната им религия в справедливостта. Ако бях малко по-решителен или най-малко не толкоз нерешителен, всякога бих започвал описа си със следното изречение: " Почти всеки получава каквото е заслужил, а неприятните поличби съществуват " . И още по какъв начин.
***
Всички одобряват нападението в супермаркета " Дакота " за начало на конфликтите, само че казусът се бе зародил доста по-рано. Откъде изникнаха децата? Най-популярният документален филм на тази тематика, основан от Валерия Данас и озаглавен " Децата " - преднамерен, в случай че не и искрено погрешен, - стартира с тази помпозна фраза, изписана на фона на кървавите фрагменти от супермаркета. Откъде изникнаха децата? В последна сметка това си остава огромният въпрос. Откъде? Ако човек не познава времето, когато ги нямаше тук, би могъл надали не да си намерения, че те постоянно са се движели по нашите улици, мръсни, само че излъчващи необичайно детско достолепие къдрокоси хлапета със загорели от слънцето лица.
Трудно е да се каже в кой миг очите ни привикнаха да ги виждат и дали при първите ни срещи с тях се изненадахме. Сред многочислените теории минимум неуместна може би е изказаната от Виктор Кобан в неговата колона в " Ел Импарсиал " - съгласно нея те се бяха " влели капка по капка " в града и изначало се бяха смесили с децата от туземното племеньеè, които бяхме привикнали да виждаме да продават диви орхидеи и лимони на кръстовищата.
Някои типове термити имат способността краткотрайно да мутират, като одобряват външността на други типове, с цел да обхванат в непозната среда, и демонстрират същинския си образ едвам откакто се открият в новото обграждане. Може би трийсет и двете бяха възприели описаната тактика с онази предсловесна просветеност на насекомите и бяха създали всичко допустимо, с цел да замязят на децата ньеè, които познавахме. Но даже да беше по този начин, въпросът си остава без отговор: от кое място бяха изникнали? И за какво всички бяха на възраст сред девет и тринайсет години?
Най-простата (но и най-недоказаната) теза е, че това са били деца от цялата провинция, отвлечени от мрежа трафиканти и събрани на едно място в джунглата край река Ере. Нямаше да е за пръв път. Няколко години по-рано, през 1989-а, бяха избавени седем тийнейджърки малко преди да бъдат " разпределени " в обществени домове из цялата страна, и в груповата памет към момента бяха живи фотосите, направени от полицията, откакто ги бе разкрила в дребна плантация измежду джунглата единствено на три километра от града. Също както някои събития в живота не разрешават наивността да трае постоянно, по този начин и въпросните фотоси бяха разделили времето на " преди " и " след ".
Не ставаше дума единствено да се признае една безспорна обществена реалност, само че и че подбуденият от нея позор безмълвно е станал част от груповото схващане - по този начин както избрани травматични събития оформят характера на някои фамилии, без в никакъв случай да бъдат споменавани.
Затова се наложи догатката, че въпросните деца са избягали от " лагер " и са се появили в града ненадейно. Тезата - дублирам, че тя бе лишена от доказателства - се основаваше на нежеланото първо място, заемано от нашата провинция по брой на отвлечени деца в цялата страна, само че позитивното в нея беше, че предоставяше пояснение за оня хипотетично " неясен " език, на който говореха трийсет и двете и за който по това време се предполагаше, че е непознат.
Тогава сякаш никой не проумяваше нещо напълно просто: да се одобри сходна теза беше все едно да се допусне, че за една нощ броят на принудените да просят деца е повишен със седемдесет % и това събитие по никакъв метод не е провокирало паника.
Преглеждам протоколите от съвещанията, извършени през тези месеци в отдел " Социални грижи " (чийто шеф бях аз), и откривам, че за пръв път детската милостиня се появява като точка в дневния ред на 15 октомври 1994 година, т.е. дванайсет седмици преди нападението в супермаркета " Дакота ".
Това значи - като се има поради какъв брой постепенно се придвижват до институционалното поле действителните проблеми на Сан Кристобал, - че наличието на децата в града евентуално е датирало от най-малко два-три месеца по-рано, т.е. от август или юли.
Твърдението за всеобщо бягство от лагер в джунглата е толкоз противоречиво, че прави ненапълно по-приемлива провокиралата огромен смях " магическа теза " на представителката на общността ньеè Итаете Кадагон, съгласно която децата бяха " изникнали " от реката. Ако не възприемаме думата " никна " безусловно, може би няма да ни се стори толкоз невероятна хипотезата за някаква ненадейно изникнала връзка сред техните съзнания, която ги е подтикнала да се съберат в град Сан Кристобал.
Днес знаем, че въпреки половината от тези деца да са произхождали от градове и села наоколо до Сан Кристобал (и напълно дребен % от тях да са били отвлечени), останалите бяха минали необяснимо по какъв начин над хиляда километра от градове като Масая, Сиуна или Сан Мигел дел Сур. След идентифицирането на труповете бе открито, че две от децата са били от столицата и за тяхното изгубване е било обявено на управляващите месеци преди този момент, а в обкръжението им не се е случило нищо кой знае какъв брой съмнително досега на " бягството " им.
***
На 15 октомври 1994 година по точка четвърта от дневния ред на едно от двете месечни съвещания на отдел " Социални грижи " общинската съветничка Исабел Планте за пръв път повдигна въпроса за детската милостиня. Използвайки витиевата популистка лексика, тя показа три тъжби за " набези " против жители в разнообразни точки на града - първата беше от притежател на заведение в квартал " Тоедо ", където някакви деца отмъкнали от касата дневния оборот; втората тъжба беше от жена на междинна възраст, на която откраднали чантата посред площад " Шестнайсети декември " ; а третата бе подадена от сервитьор в кафене " Солер ", който твърдеше, че е " подложен на обиди и тормоз от вандали на приблизителна възраст дванайсет години ".
Съветничката излагаше първо обстоятелствата, по-късно искаше да бъдат удвоени средствата за сиропиталището, с цел да се обезпечи нужната протекция на въпросните деца, а най-после обвиняваше персонално мен за ситуацията, в което била изпаднала общината в обществената област. Изнесе ни същинска лекция по популистка диалектика: обрисува излязла от надзор обстановка, предложи неосъществимо решение и стовари цялата отговорност върху политическия си конкурент. Но в случай че оставим настрани реториката, речта на госпожа Планте се оказа много показателна за метода, по който детският свят бе почнал да основава неудобства на всички нас.
В есето си за конфликтите, озаглавено " Бдителността " и оповестено във връзка на първата годишнина от гибелта на трийсет и двете, професор Гарсия Ривелес посвещава дълга глава на мита за детската непорочност.
Митът за детската непорочност - споделя тя - е една преиначена, положителна и комфортна вариация на мита за Изгубения парадайс. Представяйки децата като светци, покровители и весталки на самобитна " джобна " вяра, на тях се вменява задачата да въплъщават за възрастните изначалното положение на берекет.
Но тези деца, които към този момент бяха почнали безмълвно да завземат улиците, прекомерно малко приличаха на двете познати ни до тогава превъплъщения на въпросната изначална берекет - нашите лични деца и децата ньеè . Вярно е, че последните бяха мръсни и не ходеха на учебно заведение, правилно е също, че бяха небогати и в своето късогледство обществото на Сан Кристобал ги бе оповестило за неспасяеми, само че фактът, че бяха локални, смекчаваше тяхното състояние и ненапълно го правеше невидимо.
Колкото и да се явяваха пред очите ни - жалки, мръсни и чести жертви на вируси, - ние към този момент бяхме ваксинирани срещу неволите им. Купувахме от тях по някоя орхидея или пликче лимони, без да се разстройваме: тези деца бяха заболели и необразовани също както джунглата беше зелена, земята алена, а река Ере влачеше тонове кал.
Колкото до останалото, не може да се каже че Сан Кристобал се отличаваше с кой знае какво. В средата на 90-те години той не беше по-различен, в сравнение с всеки различен огромен недодялан град. Сърцевината на стопанската система в района - развъждане на чай и цитруси - бе навлязла в интервал на доста благополучие, дребните фермери бяха почнали да работят за своя сметка и това обезпечи възхода на междинната класа. За интервал от пет години градът се бе преобразил, дребните предприятия растяха, а дружно с тях - спестяванията и всеобщата фриволност.
Компанията - строител на водноелектрическата централа, финансира обновяването на крайбрежната алея и това изцяло промени образа на града: историческият център престана да е непокътнатото за отдих място и Сан Кристобал за пръв път стартира да живее, " съзерцавайки реката ", както завладяно обичаше да се показва нашият кмет тогава.
В този нов град внезапно започнаха да се виждат млади майки с детски колички, влюбени двойки и спортни коли, които не успяваха да се впишат в пейзажа и броните им стържеха по всички гърбици за контролиране на трафика. Децата, нашите деца, бяха освен спомагателен фон в тази оркестрирана сценография, а и в прочут смисъл попадаха в сляпата точка на снобизма в града.
Хората дотам бяха обзети от чувството за разцвет, че появяването на децата, на тези други деца, провокира явно стеснение. Благосъстоянието залепва за мислите като влажна риза и едвам когато ненадейно понечим да създадем някакво придвижване, откриваме, че сме хванати в плен.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ