Балансът на силите и 21 век
Във Foreign Affairs при започване на 2021 година, Кърт Кембъл и Ръш Доши, в този момент висши американски чиновници, отговарящи за политиката по отношение на Китай, настояват, че е нужна рамка за баланс на силите за района на Източна Азия. Използвайки проучването на Хенри Кисинджър за Виенския конгрес от 1814-1815 година като управление, те разказват подобен баланс като евентуално основа на " ред, който страните от района признават за законен ". От това, което съумях да схвана, публикацията получи изненадващо малко внимание и степента, до която това мислене в този момент ръководи американската политика за Китай, остава скрита за тези отвън Белия дом. Въпреки това споменаването на сходен метод към дипломацията, изключително във време, когато консенсусът счита, че интернационалният ред е в миг на систематичен преход, е концепция, почтена за проучване, написа за War on the Rocks и Texas National Security Review Андрю Ерхард, помощник на Ърнест Мей по история и политика в Харвардското учебно заведение Кенеди.
Терминът " баланс на силите " е един от най-използваните и неразбрани в актуалния британски лексикон. Той се употребява в редица дисциплини и промишлености, нормално с цел да опише подреждането на избрани субекти или феномени във връзка. Журналистът Брайън Уиндхорст, да вземем за пример, неотдавна разказа плейофната серия сред Бостън Селтикс и Милуоки Бъкс като такава, в която " салдото на силите непрекъснато се трансформира " сред тимовете в течение на седем мача. В напълно друг подтекст Рей Харт написа, че " салдото на силите в стопанската система " би трябвало да се отдалечи " от капитала към работещите хора ". Подобни разлики в смисъла наподобява удостоверяват възгледа на историка Албърт Полард - на близо 100 години - че терминът " може да значи съвсем всичко; и се употребява освен в разнообразни смисли от разнообразни хора, или в разнообразни сетива от едни и същи хора в друго време, само че в разнообразни смисли от еднакъв човек едновременно. "
За тези, които се занимават с американската външна политика, концепцията страда от мързеливо потребление, действителност, която поражда избрани неправилни схващания по отношение на нейната цел и нейната природа. За някои концепцията е синоним на мярката за материална мощност, без значение дали е военна, икономическа, финансова или софтуерна. Например, Майкъл Хоровиц е писал за това по какъв начин напредъкът в AI може да повлияе на салдото на световните сили. Други го виждат като инструмент или способ за ръководство на страната, само че това нормално е на избрана школа на мисълта - такава, която е оцветена от мощни съображения, лишени от етични правила. В тази тенденция Стивън Уолт подлага на критика неналичието на метод за баланс на силите в американското държавно ръководство, само че се счита, че концепцията е бездушна, механично създание, работещо в нежива система. Подобно на други реалисти, концепцията за баланс на силите се преглежда като неотстъпчив, изтрезнял метод към разпределението на властта в една анархична система от страни.
Подобно на толкоз доста други термини, които постоянно се употребяват в проучването и практиката на интернационалната политика - да вземем за пример realpolitik, raison d`état, здравомислие, шовинизъм, интернационализъм и международен ред - има потребност от потомство от преразглеждане на интелектуално и историческите корените на тези концепции, по какъв начин те са се развили с течение на времето и методите, по които се употребяват и се злоупотребява през днешния ден. Това е по този начин, тъй като учените и практиците не са стигнали толкоз до избрани истини на интернационалната политика, колкото са се спрели на избрани усещания, обусловени от времето, в което живеят. Самите хрумвания, както един път сподели Алфред Вагтс, " са като реки, зараждащи в тресавище или блатиста околност, а не в планински извор и постоянно виждат светлината на деня единствено откакто са избягали на километри през подземни пещери ".
С това разсъждение като управление, това есе преглежда избрани тълкования на концепцията за салдото на силите през историята. То е по-скоро изборно, в сравнение с изчерпателно и има за цел да хвърли светлина върху по-стара, видимо забравена вариация на концепцията. По-конкретно, това осветява възгледа, че търсенето на подобен баланс не постоянно е предопределено за гол персонален интерес и самопомощ. Вместо това бихме могли да погледнем към по-стари концепции за баланс сред силите, изключително тези в Европа през 15-ти и 16-ти век. Тук главен принцип бе, че задачата на салдото на силите се основава освен на запазването на нечии ползи, само че и на по-широк интерес или единение на цялото.
Какво може да е това през днешния ден? Точното приложение, в случай че има такова, остава открит въпрос, само че главното просветление тук е, че концепцията за салдото на силите би трябвало да се схваща като освен това от машинален или аморален способ на ръководство на страната. Вместо това това е метод, който може да има за цел етичен ред, считан за законен от главните страни или групи страни в районна или интернационална система. Схващайки тази по-стара идея за салдото на силите, можем да въплътим метод към ръководството на страната, който освен вижда връзката сред властта и етиката като преплетени, само че също по този начин обезпечава по-стабилна интелектуална рамка в този интервал на систематичен интернационален преход. Руско-украинската война направи най-фундаменталните въпроси - за властта, морала, закона, институциите и реда - още веднъж мощно настоящи. За политиците и анализаторите, връщането и разширението на разбирането ни за тези концепции, които одобряваме за даденост, салдото на силите сред тях е първа стъпка към планирането и калибрирането на бъдеща интернационална система.
Американски концепции за салдото на силите
В разнообразни моменти през първата половина на 20-ти век салдото на силите беше осмиван като остаряла и неморална форма на дипломация. Смятайки го за обичайната процедура на европейските народи, американските водачи са склонни да го преглеждат като дестабилизиращ по своята същина и метод към политиката, който крие огромни рискове за Съединените щати. Президентът Удроу Уилсън, който държи оценката, че е сложил началото на огромна интелектуална пролет на американското държавно ръководство, основава възгледите си частично на философско омерзение към салдото на силите. Отразявайки апелите на английските политици Ричард Кобдън и Джон Брайт преди съвсем век - последният го назова " гальовен кумир " - Уилсън застава пред Сената през януари 1917 година, с цел да твърди, че " Само спокойна Европа може да бъде постоянна Европа.... Трябва да има не баланс на силите, а общественост на силите; не проведени съперничества, а проведен общ мир ".
Неуспехът на Лигата на нациите да осуети експанзията през 30-те години на предишния век и силовата политика, която гълтам Източна Азия, Източна Африка и Западна Европа през това десетилетие, накараха демократичните наследници на Уилсън в администрацията на Рузвелт да отстояват сходно обръщение. Говорейки след приключването на Московската конференция през октомври 1943 година, държавният секретар Кордел Хъл удостовери, че това, което Съединените щати, Обединеното кралство и Съветският съюз възнамеряват за следвоенния свят, ще би трябвало да постави завършек на салдото... система на властта, която тормозеше световната политика от епохи. Подобна линия е възприета от Франклин Рузвелт, който в последното му послание към Конгреса на 1 март 1945 година разказва хипотетичните достижения на конференцията в Ялта. " Това би трябвало да значи края на системата от едностранни дейности, изключителните съюзи, сферите на въздействие, салдото на силите и всички други средства, които са били опитвани от епохи - и постоянно са се проваляли ".
Подобни изказвания, съчетани с наклонността на американските държавници да останат необвързани или " откъснати " от политиката на европейските сили през 19-ти век, могат да ни накарат да гледаме на записите от американската дипломатическа история като на такива, които обичайно се опълчват на салдото на идея за мощност. Но дали това е по този начин?
Не е загадка, че американските водачи са наясно с това събитие в интернационалната политика. През 1787 година Александър Хамилтън написа във Федералист № 11, че Съединените щати би трябвало да бъдат съдия на салдото на европейската конкуренция в новия свят. Десетилетия по-късно фамозната теория на Монро от 1823 година имаше за съществена цел консолидирането на американската мощност в западното полукълбо, само че както вярно означи Чарлз Едел, да се каже, че американските водачи не се интересуват от европейския баланс на силите, би било дискредитация за тяхната интернационална мисъл. По сходен метод Теодор Рузвелт схвана тази идея и въпреки че сякаш държеше Съединените щати отвън европейските съглашения за баланс на силите, той мислеше за международния баланс в по-глобален мащаб - причина, която го докара частично до концепцията за потребност да господства в западното полукълбо. " Никой различен президент не е определил международната роля на Америка толкоз изцяло от позиция на националните ползи, или разпознава националния интерес толкоз изчерпателно с салдото на силите ", написа Хенри Кисинджър за 26-ия президент. Постиженията на американската дипломация в това отношение накараха някои, в това число Ханс Моргентау и Алфред Вагтс, да настояват, че сходни хрумвания, привлекателни или не, постоянно са били в центъра на вниманието на водачите във Вашингтон. Моргентау стигна до такава степен, че сподели, че като се изключи войната от 1812 година Съединените щати постоянно " подкрепяха всяка европейска мощ, която изглеждаше способна да възвърне салдото на силите, като се съпротивлява и победи евентуалния поробител ".
Ако салдото на силите като способ на държавно ръководство беше по-завоалиран през 19-ти и началото на 20-ти век, неговото приложение през интервала на Студената война наподобява стана по-очевидно. Арнолд Уолфърс написа през 1959 година, че концепцията е станала " тясно обвързвана с въпроси от директно практическо значение за Съединените щати и техните съдружници ". Кисинджър и Ричард Никсън са може би американските държавници, които най-вече се свързват с салдото на силите, поради политиката им по отношение на Китай и по отношение на Съветския съюз. Като академик, Кисинджър беше прекъснал проучването на Виенския конгрес и европейската система през първите десетилетия след приключването на Наполеоновите войни, само че макар че оценяваше това редовно устройство като практикуващ, той също вярваше, че концепцията се промени фундаментално. " Днешният блян към равновесие не би трябвало да се съпоставя с салдото на силите от предходни интервали ", сподели той пред аудитория, събрала се във Вашингтон през 1973 година " Самата концепция за " ръководство " на класическия баланс на силите се разпада, когато смяната, нужна за нарушение на салдото е толкоз огромен, че не може да бъде реализиран с лимитирани средства. " Тук той има поради актуалната активност на идеологията - по-специално сред либерализма и комунизма - и по какъв начин тези спорни позиции в последна сметка попречват общата визия за легитимност. По сходен метод, въпреки и по разнообразни аргументи, Стенли Хофман разказва неуместността на термина: " Балансът на силите, прочут на учещите история, е миналото; няма бъдеще в нашето минало. "
Други писатели през тези десетилетия обаче го виждат по друг метод и концепцията за баланс на силите се свързва в допълнение с колосите на реалистичната школа за интернационалните връзки. Учени като Кенет Валц и по-късно Джон Миршаймър настояват, че салдото на силите, повече от умишлен способ за ръководство на страната, е просто действителността на интернационалната политика. С други думи, националните страни - настоящи без значение и инстинктивно - естествено биха се развили към система, в която салдото на силите е най-хубавото, на което могат да се надяват. Това беше, твърди Валц още през 1954 година, " не толкоз наложено от държавници на събитията, колкото е наложено от събития на държавници ". Така претекстовете за гонене на баланс на силите стартират да се преглеждат като тип естествено положение, основано от съзнателното или несъзнателното гонене на материална мощ.
Възстановяване на по-стара интерпретация
Изследователите на западната политическа мисъл са разкрили подходи, наподобяващи салдото на силите още в Древна Гърция. Следи в действителност са открити в написаното от Ксенофонт, Тукидид и Полибий, наред с други. Шотландският ерудит Дейвид Хюм е един от първите, разпознали тези по-стари въздействия. " Максимата за опазване на салдото на силите се основава толкоз доста на здравия разсъдък и явни разсъждения, че е невероятно въобще да е избягал от древността ", аргументира се той. " Ако не беше толкоз общоизвестно и прието, както сега, то най-малко имаше въздействие върху всички по-мъдри и по-опитни принцове и политици ".
По-разпознаваемата форма на салдото на силите обаче, както в своята доктрина, по този начин и в приложението му, има своите корени в дипломацията от 15-ти век на италианските градове-държави. Именно в този интервал сили като Венеция, Милано, Неапол, Флоренция и папската страна основават съюзи, с цел да балансират един против различен (един образец е тройният съюз на Флоренция, Милано и Неапол против Венеция). Както показва Франческо Гуичардини, тези положения:
" Неуморно следиха, че се движеха един към различен, нарушавайки проектите си всякога, когато смятаха, че сътрудникът ще усили своето владичество или авторитет. И всичко това не направи мира по-малко постоянен, а направи силите по-бдителни и по-готови да доведат до незабавното угасване на всички тези искри, които биха могли да провокират пожар ".
Важно е, че точно в тези години писателите стартират да концептуализират и пазят сходна процедура, такава, която може да бъде употребена като инструмент или механизъм от държавници от това време.
През 17-ти век броят на писателите, които преглеждат и показват мнение за салдото на силите, бързо нараства. Причините за това са разнородни. От една страна, тези десетилетия бяха интервал на огромен прогрес в естествените науки, по-специално във физиката, което породи както нови подходи към разбирането на света, по този начин и напъните за използване на тези способи за проучване на човешките общества. " Съвременният закон за инерцията, актуалната доктрина на придвижването ", разказва един път Хърбърт Бътърфийлд, " е великият фактор, който през седемнадесети век оказа помощ да се прогонят духовете от света и отвори пътя към една галактика, която тече като парче на часовников механизъм. " Това имаше значимо въздействие върху тези, които се занимават с политиката сред обществата. Още повече, в сравнение с през предходните епохи, имаше чувството, че проблемите, повдигнати от политическата и икономическа конкуренция, могат да бъдат решени с нови, откриваеми решения. Балансът на силите се е трансформирал, както Мартин Уайт един път означи, в " политически аналог на нютоновата физика ".
Като един от огромните историци, изследвал итерациите на концепцията за салдото на силите в европейската история, Уайт акцентира, наред с други феномени, преобладаващите религии от този интервал. " Най-ранният постоянен баланс " на континента, твърди той, е бил този сред католиците и лутераните, кодифициран в Аугсбургския мир. Имаше и въздействието на теорията за " смесената конституция ", която води началото си от платоновата и аристотелова политическа философия и създава модерната си форма в Холандия, Англия и Германия. Но едно от огромните му илюминации е методът на салдото на силите, употребен от Уилям III, който договаря първия и втория Велик съюз от 1689 и 1701 година И двете групировки са основани в спокойно време и са предопределени да се опълчват на силата на Франция на европейския континент. Въпреки че Уилям умира малко след второто съглашение, неговите старания помогнаха за основаването на договорите от Утрехт през 1713 година Дълбокият аспект на това дипломатическо достижение беше следният: Принципът на салдото на силите беше ориентиран към поддържане на по-широка морална рамка, а точно " res publica Christiana " в цяла Европа.
През 19-ти век този мироглед по отношение на задачата на салдото на силите се поддържа от хора като немския историк Арнолд Херен, който споделя за салдото на силите: " Какво е належащо за неговото опазване постоянно е било въпрос за най-висшата политическа мъдрост. " Да се преглежда като просто упражнение за балансиране на материалните благоприятни условия, значи неправилно схващане на задачата му. " Нищо [...] с изключение на най-късогледата политика в миналото би търсила своето дефинитивно споразумяване посредством равно разделяне на физическата мощ на другите страни. " С други думи, тези, които се стремят към баланс на силите, ще би трябвало да имат в съзнанието си схващане за неговата последна цел.
През същия век различен немски историк написа това, което се трансформира в едно от най-важните разсъждения върху концепцията за салдото на силите. Есето на Леополд декор Ранке от 1833 година, озаглавено Великите сили, има за цел да изследва европейския ред сред ръководството на Луи XIV и провалянето на Наполеон. Балансът на силите, твърди той, е ключът към поддържането на такава система. Освен това има нещо неповторимо в метода, по който концепцията се схваща в този интервал - нещо, което в идентична степен легитимира и оправдава съществуването му. Според него, европейските сили са част от по-широка европейска цивилизация, със споделена история сред тях, и това им разрешава да развият и ползват баланс на силите, до момента в който този баланс, когато се извършва вярно, разрешава на всяко общество да продължи да се развива съгласно полезностите, които поддържа като универсални.
Завръщането на държавното ръководство и ролята на концепциите
Описаното тук е по-скоро упражнение за възобновяване, в сравнение с за реорганизация. Целта му е да хвърли светлина върху по-стари и разнородни подходи към концепцията за баланс на силите, като метод за разширение на дискурса към бъдещата американска външна политика в един все по-многополюсен свят. По-старите подходи, концепции и хрумвания за ръководство на страната остават заровени под последователността на събитията и, в следствие, засенчени от митичните показа, които израстват към тези моменти или интервали от историята. Отговорност на историците и откривателите на интернационалната политика е понякога да разкопават и преразглеждат тези по-ранни прецеденти. Това не е толкоз за откриване на истини, колкото на прозрения, такива, които могат да бъдат хванати от анализатор, търсещ управление във водовъртежа на непосредствените цели.
Концепцията за баланс на силите, както се схваща в Съединените щати през днешния ден, има наклонност или да носи тъмните нюанси, подчертани от Ричард Кобдън и Джон Брайт и изтъкнати от Удроу Уилсън, или да се преглежда като безчувствен метод на самозвани реалисти. Това, което се губи, е друго пояснение, което вижда салдото на силите като целеустремен метод към ръководството на страната, който може и в идеалния случай би трябвало да служи като основополагаща рамка за контрактувани съглашения, които придават на интернационалната политика известна аналогия на ред.
На практическо равнище има опция държавните управления да подходят към бъдещото съдействие и конкуренция през тази призма. В Индо-Тихоокеанския район държавните управления - даже тези в Европа - наподобява се борят за позиции. Може би има изгоди, които да се завоюват, като се стремим първо към баланс на военна и икономическа мощност, а по-късно към някои структури, които биха могли да улеснят както разговора, по този начин и решенията по значими въпроси в района. Важно е обаче, че главните пълномощия имат за последна цел не очевидна победа, а контрактуван ред, който може да употребява етична или морална основа, която държавните управления смятат за законна в този интервал.
По този метод бихме могли да извървим някакъв път към превръщане или най-малко наново калибриране на разбираемата цел на салдото на силите във външната политика. Такава позиция отразява концепциите, изтъкнати от Хедли Бул, Ричард Литъл и Майкъл Шийън, които са виждали в по-старите тълкования някои значими управления за актуалното основаване на политики. Шийън, който е написал чудесно историческо проучване на термина " баланс на силите ", твърди, че актуалните разбирания би трябвало да се върнат към своята " гроцианска форма " (на името на холандския посланик и правист Хуго Гроций). Пишейки в интервала на Тридесетгодишната война (1618 до 1648), Гроций формулира правила и закони, които, защото обществата споделят общи характерности и опит, могат да бъдат приложени в по-широк интернационален подтекст. Това е същата логичност, която е в основата на работата на по-късни учени по интернационално право, като Ласа Опенхайм, който написа през 1905 година, че " законът на нациите може да съществува единствено в случай че има равновесие, баланс на силите сред членовете на семейство на нациите. "
Чрез това схващане на по-старите тълкования стигаме и до един по-фундаментален аспект на ръководството на страната. По-конкретно, колкото и да се пробват някои, етичните съображения не могат и не би трябвало да се преглеждат като обособени от или подчинени на съображенията за власт. На най-високото равнище на политиката тези аспекти - силата и етиката - са слети дружно по способи, които огромна част от актуалните мнения за интернационалната политика прикриват. Да вземем един образец, когато публицист като Елиът Коен, един от огромните мислители в американската външна политика през предходните десетилетия, приканва в Foreign Affairs бъдещите американски управници мъже и дами да се отклонят от великата тактика и да минат към държавно ръководство, ние бяхме принудени да останем на пауза. Защото освен огромното стратегическо мислене, вярно разбрано, е значително измерение на държавното ръководство, само че в неговия корен е най-фундаменталната алтернатива на политиката — по какъв начин да се реализира баланс сред етиката и властта — с която западните мислители (да не приказваме за други цивилизации) се борят от хилядолетия. И надалеч от семинарно упражнение, въпросът се играе в действително време. Ако погледнем руско-украинската война, да вземем за пример, моралният въпрос е елементарен за отговор. Политическият, не толкоз.
Именно това приемане на постоянно настоящата, въпреки и неразрешима, алтернатива на властта и етиката ни довежда до последната точка: ролята на концепциите във вътрешния и интернационалния ред и нуждата от стратези, изключително тези, които се концентрират върху дълготрайната вероятност, да бъдат способни да разпознават и да се борят с въздействието и въздействието на сходни феномени. Когато го попитали какво отличава Джордж Кенан от другите видни американски дипломати от неговата ера, философът Исая Берлин означи за своя другар:
" Интерес към идеологията. Интелектуализъм от избран тип. Идеи. Дълбок интерес и непрекъсната мисъл във връзка с настройки, хрумвания, обичаи, това, което може да се назова културни особености на страните и настройки, форми на живот. Не просто придвижване след движение; не шах. Не просто доказателство за този документ, оня документ, който демонстрира, че това, което желаят, е Северна България или Южна Гърция. Но също и мироглед, mentalités. "
Ако можем да приемем като наставление смисъла на идейното, за разлика от само механичното мислене в държавното ръководство, можем да преминем към схващане по какъв начин самите хрумвания са се трансформирали с течение на времето и дали, в случай че въобще, по-старите тълкования са уместни или използвани за актуалните действителностите. " Идеите не са нищо друго с изключение на непрестанната мисъл на индивида и предаването им не е нищо по-малко от промяна ", написа философът Бенедето Кроче. В наше време, разпознаването на метода, по който концепцията за салдото на силите се е трансформирала през вековете, ни разрешава да разберем както неговата трудност, по този начин и евентуалната употреба към сегашното и бъдещото ръководство на страната.
Терминът " баланс на силите " е един от най-използваните и неразбрани в актуалния британски лексикон. Той се употребява в редица дисциплини и промишлености, нормално с цел да опише подреждането на избрани субекти или феномени във връзка. Журналистът Брайън Уиндхорст, да вземем за пример, неотдавна разказа плейофната серия сред Бостън Селтикс и Милуоки Бъкс като такава, в която " салдото на силите непрекъснато се трансформира " сред тимовете в течение на седем мача. В напълно друг подтекст Рей Харт написа, че " салдото на силите в стопанската система " би трябвало да се отдалечи " от капитала към работещите хора ". Подобни разлики в смисъла наподобява удостоверяват възгледа на историка Албърт Полард - на близо 100 години - че терминът " може да значи съвсем всичко; и се употребява освен в разнообразни смисли от разнообразни хора, или в разнообразни сетива от едни и същи хора в друго време, само че в разнообразни смисли от еднакъв човек едновременно. "
За тези, които се занимават с американската външна политика, концепцията страда от мързеливо потребление, действителност, която поражда избрани неправилни схващания по отношение на нейната цел и нейната природа. За някои концепцията е синоним на мярката за материална мощност, без значение дали е военна, икономическа, финансова или софтуерна. Например, Майкъл Хоровиц е писал за това по какъв начин напредъкът в AI може да повлияе на салдото на световните сили. Други го виждат като инструмент или способ за ръководство на страната, само че това нормално е на избрана школа на мисълта - такава, която е оцветена от мощни съображения, лишени от етични правила. В тази тенденция Стивън Уолт подлага на критика неналичието на метод за баланс на силите в американското държавно ръководство, само че се счита, че концепцията е бездушна, механично създание, работещо в нежива система. Подобно на други реалисти, концепцията за баланс на силите се преглежда като неотстъпчив, изтрезнял метод към разпределението на властта в една анархична система от страни.
Подобно на толкоз доста други термини, които постоянно се употребяват в проучването и практиката на интернационалната политика - да вземем за пример realpolitik, raison d`état, здравомислие, шовинизъм, интернационализъм и международен ред - има потребност от потомство от преразглеждане на интелектуално и историческите корените на тези концепции, по какъв начин те са се развили с течение на времето и методите, по които се употребяват и се злоупотребява през днешния ден. Това е по този начин, тъй като учените и практиците не са стигнали толкоз до избрани истини на интернационалната политика, колкото са се спрели на избрани усещания, обусловени от времето, в което живеят. Самите хрумвания, както един път сподели Алфред Вагтс, " са като реки, зараждащи в тресавище или блатиста околност, а не в планински извор и постоянно виждат светлината на деня единствено откакто са избягали на километри през подземни пещери ".
С това разсъждение като управление, това есе преглежда избрани тълкования на концепцията за салдото на силите през историята. То е по-скоро изборно, в сравнение с изчерпателно и има за цел да хвърли светлина върху по-стара, видимо забравена вариация на концепцията. По-конкретно, това осветява възгледа, че търсенето на подобен баланс не постоянно е предопределено за гол персонален интерес и самопомощ. Вместо това бихме могли да погледнем към по-стари концепции за баланс сред силите, изключително тези в Европа през 15-ти и 16-ти век. Тук главен принцип бе, че задачата на салдото на силите се основава освен на запазването на нечии ползи, само че и на по-широк интерес или единение на цялото.
Какво може да е това през днешния ден? Точното приложение, в случай че има такова, остава открит въпрос, само че главното просветление тук е, че концепцията за салдото на силите би трябвало да се схваща като освен това от машинален или аморален способ на ръководство на страната. Вместо това това е метод, който може да има за цел етичен ред, считан за законен от главните страни или групи страни в районна или интернационална система. Схващайки тази по-стара идея за салдото на силите, можем да въплътим метод към ръководството на страната, който освен вижда връзката сред властта и етиката като преплетени, само че също по този начин обезпечава по-стабилна интелектуална рамка в този интервал на систематичен интернационален преход. Руско-украинската война направи най-фундаменталните въпроси - за властта, морала, закона, институциите и реда - още веднъж мощно настоящи. За политиците и анализаторите, връщането и разширението на разбирането ни за тези концепции, които одобряваме за даденост, салдото на силите сред тях е първа стъпка към планирането и калибрирането на бъдеща интернационална система.
Американски концепции за салдото на силите
В разнообразни моменти през първата половина на 20-ти век салдото на силите беше осмиван като остаряла и неморална форма на дипломация. Смятайки го за обичайната процедура на европейските народи, американските водачи са склонни да го преглеждат като дестабилизиращ по своята същина и метод към политиката, който крие огромни рискове за Съединените щати. Президентът Удроу Уилсън, който държи оценката, че е сложил началото на огромна интелектуална пролет на американското държавно ръководство, основава възгледите си частично на философско омерзение към салдото на силите. Отразявайки апелите на английските политици Ричард Кобдън и Джон Брайт преди съвсем век - последният го назова " гальовен кумир " - Уилсън застава пред Сената през януари 1917 година, с цел да твърди, че " Само спокойна Европа може да бъде постоянна Европа.... Трябва да има не баланс на силите, а общественост на силите; не проведени съперничества, а проведен общ мир ".
Неуспехът на Лигата на нациите да осуети експанзията през 30-те години на предишния век и силовата политика, която гълтам Източна Азия, Източна Африка и Западна Европа през това десетилетие, накараха демократичните наследници на Уилсън в администрацията на Рузвелт да отстояват сходно обръщение. Говорейки след приключването на Московската конференция през октомври 1943 година, държавният секретар Кордел Хъл удостовери, че това, което Съединените щати, Обединеното кралство и Съветският съюз възнамеряват за следвоенния свят, ще би трябвало да постави завършек на салдото... система на властта, която тормозеше световната политика от епохи. Подобна линия е възприета от Франклин Рузвелт, който в последното му послание към Конгреса на 1 март 1945 година разказва хипотетичните достижения на конференцията в Ялта. " Това би трябвало да значи края на системата от едностранни дейности, изключителните съюзи, сферите на въздействие, салдото на силите и всички други средства, които са били опитвани от епохи - и постоянно са се проваляли ".
Подобни изказвания, съчетани с наклонността на американските държавници да останат необвързани или " откъснати " от политиката на европейските сили през 19-ти век, могат да ни накарат да гледаме на записите от американската дипломатическа история като на такива, които обичайно се опълчват на салдото на идея за мощност. Но дали това е по този начин?
Не е загадка, че американските водачи са наясно с това събитие в интернационалната политика. През 1787 година Александър Хамилтън написа във Федералист № 11, че Съединените щати би трябвало да бъдат съдия на салдото на европейската конкуренция в новия свят. Десетилетия по-късно фамозната теория на Монро от 1823 година имаше за съществена цел консолидирането на американската мощност в западното полукълбо, само че както вярно означи Чарлз Едел, да се каже, че американските водачи не се интересуват от европейския баланс на силите, би било дискредитация за тяхната интернационална мисъл. По сходен метод Теодор Рузвелт схвана тази идея и въпреки че сякаш държеше Съединените щати отвън европейските съглашения за баланс на силите, той мислеше за международния баланс в по-глобален мащаб - причина, която го докара частично до концепцията за потребност да господства в западното полукълбо. " Никой различен президент не е определил международната роля на Америка толкоз изцяло от позиция на националните ползи, или разпознава националния интерес толкоз изчерпателно с салдото на силите ", написа Хенри Кисинджър за 26-ия президент. Постиженията на американската дипломация в това отношение накараха някои, в това число Ханс Моргентау и Алфред Вагтс, да настояват, че сходни хрумвания, привлекателни или не, постоянно са били в центъра на вниманието на водачите във Вашингтон. Моргентау стигна до такава степен, че сподели, че като се изключи войната от 1812 година Съединените щати постоянно " подкрепяха всяка европейска мощ, която изглеждаше способна да възвърне салдото на силите, като се съпротивлява и победи евентуалния поробител ".
Ако салдото на силите като способ на държавно ръководство беше по-завоалиран през 19-ти и началото на 20-ти век, неговото приложение през интервала на Студената война наподобява стана по-очевидно. Арнолд Уолфърс написа през 1959 година, че концепцията е станала " тясно обвързвана с въпроси от директно практическо значение за Съединените щати и техните съдружници ". Кисинджър и Ричард Никсън са може би американските държавници, които най-вече се свързват с салдото на силите, поради политиката им по отношение на Китай и по отношение на Съветския съюз. Като академик, Кисинджър беше прекъснал проучването на Виенския конгрес и европейската система през първите десетилетия след приключването на Наполеоновите войни, само че макар че оценяваше това редовно устройство като практикуващ, той също вярваше, че концепцията се промени фундаментално. " Днешният блян към равновесие не би трябвало да се съпоставя с салдото на силите от предходни интервали ", сподели той пред аудитория, събрала се във Вашингтон през 1973 година " Самата концепция за " ръководство " на класическия баланс на силите се разпада, когато смяната, нужна за нарушение на салдото е толкоз огромен, че не може да бъде реализиран с лимитирани средства. " Тук той има поради актуалната активност на идеологията - по-специално сред либерализма и комунизма - и по какъв начин тези спорни позиции в последна сметка попречват общата визия за легитимност. По сходен метод, въпреки и по разнообразни аргументи, Стенли Хофман разказва неуместността на термина: " Балансът на силите, прочут на учещите история, е миналото; няма бъдеще в нашето минало. "
Други писатели през тези десетилетия обаче го виждат по друг метод и концепцията за баланс на силите се свързва в допълнение с колосите на реалистичната школа за интернационалните връзки. Учени като Кенет Валц и по-късно Джон Миршаймър настояват, че салдото на силите, повече от умишлен способ за ръководство на страната, е просто действителността на интернационалната политика. С други думи, националните страни - настоящи без значение и инстинктивно - естествено биха се развили към система, в която салдото на силите е най-хубавото, на което могат да се надяват. Това беше, твърди Валц още през 1954 година, " не толкоз наложено от държавници на събитията, колкото е наложено от събития на държавници ". Така претекстовете за гонене на баланс на силите стартират да се преглеждат като тип естествено положение, основано от съзнателното или несъзнателното гонене на материална мощ.
Възстановяване на по-стара интерпретация
Изследователите на западната политическа мисъл са разкрили подходи, наподобяващи салдото на силите още в Древна Гърция. Следи в действителност са открити в написаното от Ксенофонт, Тукидид и Полибий, наред с други. Шотландският ерудит Дейвид Хюм е един от първите, разпознали тези по-стари въздействия. " Максимата за опазване на салдото на силите се основава толкоз доста на здравия разсъдък и явни разсъждения, че е невероятно въобще да е избягал от древността ", аргументира се той. " Ако не беше толкоз общоизвестно и прието, както сега, то най-малко имаше въздействие върху всички по-мъдри и по-опитни принцове и политици ".
По-разпознаваемата форма на салдото на силите обаче, както в своята доктрина, по този начин и в приложението му, има своите корени в дипломацията от 15-ти век на италианските градове-държави. Именно в този интервал сили като Венеция, Милано, Неапол, Флоренция и папската страна основават съюзи, с цел да балансират един против различен (един образец е тройният съюз на Флоренция, Милано и Неапол против Венеция). Както показва Франческо Гуичардини, тези положения:
" Неуморно следиха, че се движеха един към различен, нарушавайки проектите си всякога, когато смятаха, че сътрудникът ще усили своето владичество или авторитет. И всичко това не направи мира по-малко постоянен, а направи силите по-бдителни и по-готови да доведат до незабавното угасване на всички тези искри, които биха могли да провокират пожар ".
Важно е, че точно в тези години писателите стартират да концептуализират и пазят сходна процедура, такава, която може да бъде употребена като инструмент или механизъм от държавници от това време.
През 17-ти век броят на писателите, които преглеждат и показват мнение за салдото на силите, бързо нараства. Причините за това са разнородни. От една страна, тези десетилетия бяха интервал на огромен прогрес в естествените науки, по-специално във физиката, което породи както нови подходи към разбирането на света, по този начин и напъните за използване на тези способи за проучване на човешките общества. " Съвременният закон за инерцията, актуалната доктрина на придвижването ", разказва един път Хърбърт Бътърфийлд, " е великият фактор, който през седемнадесети век оказа помощ да се прогонят духовете от света и отвори пътя към една галактика, която тече като парче на часовников механизъм. " Това имаше значимо въздействие върху тези, които се занимават с политиката сред обществата. Още повече, в сравнение с през предходните епохи, имаше чувството, че проблемите, повдигнати от политическата и икономическа конкуренция, могат да бъдат решени с нови, откриваеми решения. Балансът на силите се е трансформирал, както Мартин Уайт един път означи, в " политически аналог на нютоновата физика ".
Като един от огромните историци, изследвал итерациите на концепцията за салдото на силите в европейската история, Уайт акцентира, наред с други феномени, преобладаващите религии от този интервал. " Най-ранният постоянен баланс " на континента, твърди той, е бил този сред католиците и лутераните, кодифициран в Аугсбургския мир. Имаше и въздействието на теорията за " смесената конституция ", която води началото си от платоновата и аристотелова политическа философия и създава модерната си форма в Холандия, Англия и Германия. Но едно от огромните му илюминации е методът на салдото на силите, употребен от Уилям III, който договаря първия и втория Велик съюз от 1689 и 1701 година И двете групировки са основани в спокойно време и са предопределени да се опълчват на силата на Франция на европейския континент. Въпреки че Уилям умира малко след второто съглашение, неговите старания помогнаха за основаването на договорите от Утрехт през 1713 година Дълбокият аспект на това дипломатическо достижение беше следният: Принципът на салдото на силите беше ориентиран към поддържане на по-широка морална рамка, а точно " res publica Christiana " в цяла Европа.
През 19-ти век този мироглед по отношение на задачата на салдото на силите се поддържа от хора като немския историк Арнолд Херен, който споделя за салдото на силите: " Какво е належащо за неговото опазване постоянно е било въпрос за най-висшата политическа мъдрост. " Да се преглежда като просто упражнение за балансиране на материалните благоприятни условия, значи неправилно схващане на задачата му. " Нищо [...] с изключение на най-късогледата политика в миналото би търсила своето дефинитивно споразумяване посредством равно разделяне на физическата мощ на другите страни. " С други думи, тези, които се стремят към баланс на силите, ще би трябвало да имат в съзнанието си схващане за неговата последна цел.
През същия век различен немски историк написа това, което се трансформира в едно от най-важните разсъждения върху концепцията за салдото на силите. Есето на Леополд декор Ранке от 1833 година, озаглавено Великите сили, има за цел да изследва европейския ред сред ръководството на Луи XIV и провалянето на Наполеон. Балансът на силите, твърди той, е ключът към поддържането на такава система. Освен това има нещо неповторимо в метода, по който концепцията се схваща в този интервал - нещо, което в идентична степен легитимира и оправдава съществуването му. Според него, европейските сили са част от по-широка европейска цивилизация, със споделена история сред тях, и това им разрешава да развият и ползват баланс на силите, до момента в който този баланс, когато се извършва вярно, разрешава на всяко общество да продължи да се развива съгласно полезностите, които поддържа като универсални.
Завръщането на държавното ръководство и ролята на концепциите
Описаното тук е по-скоро упражнение за възобновяване, в сравнение с за реорганизация. Целта му е да хвърли светлина върху по-стари и разнородни подходи към концепцията за баланс на силите, като метод за разширение на дискурса към бъдещата американска външна политика в един все по-многополюсен свят. По-старите подходи, концепции и хрумвания за ръководство на страната остават заровени под последователността на събитията и, в следствие, засенчени от митичните показа, които израстват към тези моменти или интервали от историята. Отговорност на историците и откривателите на интернационалната политика е понякога да разкопават и преразглеждат тези по-ранни прецеденти. Това не е толкоз за откриване на истини, колкото на прозрения, такива, които могат да бъдат хванати от анализатор, търсещ управление във водовъртежа на непосредствените цели.
Концепцията за баланс на силите, както се схваща в Съединените щати през днешния ден, има наклонност или да носи тъмните нюанси, подчертани от Ричард Кобдън и Джон Брайт и изтъкнати от Удроу Уилсън, или да се преглежда като безчувствен метод на самозвани реалисти. Това, което се губи, е друго пояснение, което вижда салдото на силите като целеустремен метод към ръководството на страната, който може и в идеалния случай би трябвало да служи като основополагаща рамка за контрактувани съглашения, които придават на интернационалната политика известна аналогия на ред.
На практическо равнище има опция държавните управления да подходят към бъдещото съдействие и конкуренция през тази призма. В Индо-Тихоокеанския район държавните управления - даже тези в Европа - наподобява се борят за позиции. Може би има изгоди, които да се завоюват, като се стремим първо към баланс на военна и икономическа мощност, а по-късно към някои структури, които биха могли да улеснят както разговора, по този начин и решенията по значими въпроси в района. Важно е обаче, че главните пълномощия имат за последна цел не очевидна победа, а контрактуван ред, който може да употребява етична или морална основа, която държавните управления смятат за законна в този интервал.
По този метод бихме могли да извървим някакъв път към превръщане или най-малко наново калибриране на разбираемата цел на салдото на силите във външната политика. Такава позиция отразява концепциите, изтъкнати от Хедли Бул, Ричард Литъл и Майкъл Шийън, които са виждали в по-старите тълкования някои значими управления за актуалното основаване на политики. Шийън, който е написал чудесно историческо проучване на термина " баланс на силите ", твърди, че актуалните разбирания би трябвало да се върнат към своята " гроцианска форма " (на името на холандския посланик и правист Хуго Гроций). Пишейки в интервала на Тридесетгодишната война (1618 до 1648), Гроций формулира правила и закони, които, защото обществата споделят общи характерности и опит, могат да бъдат приложени в по-широк интернационален подтекст. Това е същата логичност, която е в основата на работата на по-късни учени по интернационално право, като Ласа Опенхайм, който написа през 1905 година, че " законът на нациите може да съществува единствено в случай че има равновесие, баланс на силите сред членовете на семейство на нациите. "
Чрез това схващане на по-старите тълкования стигаме и до един по-фундаментален аспект на ръководството на страната. По-конкретно, колкото и да се пробват някои, етичните съображения не могат и не би трябвало да се преглеждат като обособени от или подчинени на съображенията за власт. На най-високото равнище на политиката тези аспекти - силата и етиката - са слети дружно по способи, които огромна част от актуалните мнения за интернационалната политика прикриват. Да вземем един образец, когато публицист като Елиът Коен, един от огромните мислители в американската външна политика през предходните десетилетия, приканва в Foreign Affairs бъдещите американски управници мъже и дами да се отклонят от великата тактика и да минат към държавно ръководство, ние бяхме принудени да останем на пауза. Защото освен огромното стратегическо мислене, вярно разбрано, е значително измерение на държавното ръководство, само че в неговия корен е най-фундаменталната алтернатива на политиката — по какъв начин да се реализира баланс сред етиката и властта — с която западните мислители (да не приказваме за други цивилизации) се борят от хилядолетия. И надалеч от семинарно упражнение, въпросът се играе в действително време. Ако погледнем руско-украинската война, да вземем за пример, моралният въпрос е елементарен за отговор. Политическият, не толкоз.
Именно това приемане на постоянно настоящата, въпреки и неразрешима, алтернатива на властта и етиката ни довежда до последната точка: ролята на концепциите във вътрешния и интернационалния ред и нуждата от стратези, изключително тези, които се концентрират върху дълготрайната вероятност, да бъдат способни да разпознават и да се борят с въздействието и въздействието на сходни феномени. Когато го попитали какво отличава Джордж Кенан от другите видни американски дипломати от неговата ера, философът Исая Берлин означи за своя другар:
" Интерес към идеологията. Интелектуализъм от избран тип. Идеи. Дълбок интерес и непрекъсната мисъл във връзка с настройки, хрумвания, обичаи, това, което може да се назова културни особености на страните и настройки, форми на живот. Не просто придвижване след движение; не шах. Не просто доказателство за този документ, оня документ, който демонстрира, че това, което желаят, е Северна България или Южна Гърция. Но също и мироглед, mentalités. "
Ако можем да приемем като наставление смисъла на идейното, за разлика от само механичното мислене в държавното ръководство, можем да преминем към схващане по какъв начин самите хрумвания са се трансформирали с течение на времето и дали, в случай че въобще, по-старите тълкования са уместни или използвани за актуалните действителностите. " Идеите не са нищо друго с изключение на непрестанната мисъл на индивида и предаването им не е нищо по-малко от промяна ", написа философът Бенедето Кроче. В наше време, разпознаването на метода, по който концепцията за салдото на силите се е трансформирала през вековете, ни разрешава да разберем както неговата трудност, по този начин и евентуалната употреба към сегашното и бъдещото ръководство на страната.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ