Демонтаж - като стотици други
Във флекса е истината
Бях се зарекъл изцяло да заобикалям да пиша по вътрешнополитически тематики, само че събитието на седмицата, което вълнува съвсем всички у нас – закъснялото с към 30 години унищожаване Паметника на руската амия е от подобен темперамент, че ме касае по едно и също време и персонално, и професионално, а също така сигурно нямаше да се случи в случай че не беше войната в Украйна . Ако Путин не бе отприщил тази безумна експанзия и, надлежно, настроил дефинитивно против себе си всички естествени човешки същества у нас и по света, в нашата страна до ден сегашен един хора щяха стачкуват и проведено да пишат заявления против срамния паметник, а други щяха да си вършат оглушки. Но нищо не трае постоянно, случи се следващото гигантско световно разтърсване, и ние, след известно оглеждане и ослушване, още веднъж използвахме инерцията на външния подтик, с цел да се качим на верния вагон.
Не изпитвам грам страдание към премахваният на части монумент. За финален път се усещах по този метод в седмиците директно след 10 ноември 1989 година, а по-късно – през незабравимото американско лято на 1994-та.
Ако за някого ми е жалост, то това е за елементарните хора, които се пробват да се осведомят за мегасъбитието протичащо се в центъра на столицата от медиите. От няколко дни те са подложени на подобен необикновен тормоз от студийни коментатори и всевъзможни рубрики, че стартирам съществено да се тормозя за менталното здраве на обществото като цяло. Пред камерите и микрофоните, и зад клавиатурите се изредиха всички, като се изключи тези, които в действителност могат да кажат нещо по въпроса – историците и изобщо хората занимаващи се с история. Пред вратите на студията настъпи същинско стълпотворение от пишман политици, депутати на локално и национално равнище, публицисти на свободна и несвободна процедура, влогъри, блогъри, писатели, мечтатели, известни и не толкоз известни дърдорковци, културолози, социолози, политолози и други –лози. Никой не сподели нищо, което ще остане в съзнанието ви на идната заран, за сметка на това се нагледахме на прекалено много безпардонна решителност и разгорещени словесни дуели. За съжление, последното не се прави за изясняване на истината. С малик изключения - аналитичните отговори на Вили Лилков, Тони Николов, както и обичайно пунктуалният доцент Михаил Груев, ръководител на Държавна организация „ Архиви “.
Тръгвам от преобладаващите причини от седмицата - това е история, добра, неприятна – би трябвало да се пази, а не да се унищожава. Но тогава за какво в Германия и Италия няма нито един бюст или монумент на Хитлер и Мусолини? Нали и те са част от историята? Всъщност има – на Фюрера в Националният музей в Берлин, а на Дучето – в Музея на фашизма и в Националния музей в Рим. Където им е и мястото.
В случай че не знаете, само че едно от първите неща, които съюзиците и руснаците вършат в Германия незабавно след края на войната е тоталното заличаване на всичко обвързвано с нацистката символика. „ Далече от очите – надалеч от сърцето “ гласи една остаряла мъдра сентенция и окупационните администрации са я следвали безприкословно. Подобна е ориста на бюстовете и статуите на Мусолини в Италия, а към началото на 21-и век и Испания съумя да отстрани и последния колосален спомен за Франко.
България се е включила към една общественост, която пренаписва и поругава историята рушейки паметта за предишното в Европа. Всъщност монументи на Червената (Съветската) войска има единствено в тези земи, докоито войските на Сталин са стигнали физически. (Има дребен обелиск даже на датския остров Борнхолм в Балтийско море.) И статутът им, и ориста им е друга. Този във Виена, да вземем за пример, е предпазен от междудържавни спогодби, също така са си го строили самите руснаци още през 1945 година употребявайки труда на локални служащи и немски военнопленници.
И трите руски паметника в Берлин (войникът с меча в Трептов Парк, мемориалът-гробище в Тиргартен и военният мемориал в Панков) са предпазени от руско-германски контракти на най-високо ниво, а немската страна изразходва за поддръжката им милиони евро годишно.
В Будапеща има останал единствено един монумент, този на Площада на Свободата в Пеща. Той също е благосъстоятелност на унгарската страна, само че сходно на другите е издигнат по руска самодейност незабавно след края на боевете за града. От много време насам паметникът си има забавна компания – скулптура на американския военачалник Банхолц избавил града от плячкосване от румънците незабавно след края на Първата Световна Война, скулптура на американския президент Буш-старши, както и мемориал на унгарците-жертви на нацистката окупация. Така че в случай че приказваме за приемане на историята такава каквато е, гореизброеният отбор ми се коства подобаваща ретроспекция на едно комплицирано и спорно минало. Съветският монумент не се набива много-много на очи тъй като е десетина метра висок, а самият площад не е тъкмо в идеалния център а малко по-настрани.
В Румъния, където през 1944 година са се водели боеве на практика на цялата й територия, има шестнайсет неголеми руски мемориала. Всичките са ситуирани в гробища и се охраняват от признатия през 2003 година закон за неприкосновеността на гробищата и войнишките монументи.
В Полша главният руски мемориал се намира във Варшавското гробище и е прочут като Мавзолей на руските бойци. Състои се от паметник висок към 20 метра с полегнали фигури от двете му страни. Същата роля в прилежаща Словакия извършва гробищният мемориал Славин в Братислава. Там безконечен покой са намерили общо 6845 червеноармейци, а над тях се извисява 42-метров обелиск със 12.5 метрова скулптура на руски боец най-отгоре.
В западната половинка на тогавашната Чехословакия, в Прага, в гробището Олшани са заровени останките на 429 руски бойци, а мястото е обозначено с величествена скулптура на войник с униформа. Съхранноста и статута му са обезпечени от руско-чешки междудържавни спогодби. В сръбската столица, пък, починалите югославски и руски бойци са заровени на едно място, в мемориалният парк „ Освободителите на Белград “.
Значителни руски гробища има и обичайно неприемащите всякакво съветско въздействие балтийски страни (Литва, Латвия и Естония), както и в Ханко, Финландия. И, както към този момент загатнах нагоре, на датския остров Борнхолм, в дребното локално гробище, има неголяма плоча обозначаваща лобното място на 30-на руски солдати починали там при десанта на 9 май 1945 година, последният ден на войната в Европа.
Защо си направих труда да събера и обобщавам тази информация? Ами най-много поради воплите на истеричната Мария Захарова, която побърза да ни изкара по-големи нацисти от хитлеристите и ни вкара в кюпа на европейските „ реваншисти “. Или в случай че би трябвало да изтъквам тъкмо - дейностите на „ фашистващите евроатлантици “ у нас „ наподобяват изключително цинични в изискванията на галопиращ напредък на неонацистките настроения в самата Европа, деградиращо състояние със спазването на човешките права и чудовищна имитация на историята. “. Но пропусна да каже, че същата тази „ неофашистка “ Европа всяка година харчи милиони, с цел да запази гробовете на червеноармейците. Без да желае нищо в подмяна. Въпрос на просвета, която отсъства в пресилено пламенната реторика на публична Москва.
Аргумент две. В цяла Европа има монументи на Съветската войска, които никой не пипа. И това не е по този начин. Даже в противен случай. В Източна и Централна Европа доста ясно разграничават военни гробища от идеологически обременени тоталитарни паметници и по тази причина ползват диференциран метод към тях – грижат се да запазят първите и поетапно отстраняват вторите. Именно това сякаш пропуснаха да ни кажат тълпата анализатори и впрочем специалисти, които препълниха тв студията тази седмица.
Всяка от „ някогашните “ приятелски страни има своите доста съществени исторически аргументи да се оттърве от тоталитарните страшилища. В Будапеща, да вземем за пример, са отстранени и преместени в парка „ Мементо “ (тамошният аналог на Музея на социалистическото изкуство) цели 11 (!) паметника на Съветската войска пръкнали се в годините на комунистическото ръководство в разнообразни елементи на града. Отделно от това бе изменен надписът на най-главния монумент, Статуята на Свободата на хълма Гелерт като от подобен възхваляващ Съветските „ освободители “ той се трансформира в паметник на жертвите дадени от унгарците.
И всичко това не е единствено поради потопената в кръв унгарска гражданска война от 1956-а. Още в края на Втората международна война, когато Червената войска нахлува в страната, нейните войски бързо се снабдяват с репутацията изнасилвачи, мародери и даже убийци на почтени жители. Стотици хиляди цивилни унгарци се изпратени на насилствена работа в Съюз на съветските социалистически републики като немалка част оставят костите си там вечно. Ако не ми вярвате, поинтересувайте се защо тъкмо се отнася изразът.
Боядисаният в розово руски танк, неразделна част от така наречен Монумент на танкистите в Прага, пък стана един от неотменните знаци на чешката „ бархетна “ гражданска война. В последна сметка той бе пратен в музей още през 1991 година, а през 2020 година го последва и статуята на Маршал Конев. Причината за това си е обикновено-прозаична – оказа се, че един от обичаните военоначалници на Сталин освен че директно е управлявал завладяването на града през 1945 година, само че и е взел участие в създаването на проекта за съкрушаване на „ Пражката пролет “ през 1968-а.
В най-изтормозената по време на комунизма европейска страна, Румъния, взеха решение въпроса с преобладаващият локален вид на Паметник на Съветската Армия бързо и елегантно – още при започване на 90-те те го махнаха от центъра и го сложиха като централен детайл в руското военно гробище в Букурещ.
Полша бе първата страна прегазена от руския ботуш през Втората Световна Война и поляците в никакъв случай няма да не помнят (и най-много да простят) това. И нещата не се изчерпват единствено с подлия удар в тил през септември 1939 година Освен него имаше и Катински разстрел на хиляди полски офицери, и депортацията на стотици хиляди почтени цивилни в Централна Азия и повторното преселване на милиони поляци от източните елементи на страната (днешните западни елементи на Беларус и Украйна) в опразнените от немците след войната области Силезия и Померания.
С оглед на гореизброеното, изцяло естествено след 1990 година руските военни паметници бяха регулярно „ вандализирани “. Към всеобщото им унищожаване, обаче, се пристъпи едвам през 2018 година, когато тогавашното консервативно държавно управление съумя да прокара закон за декомунизацията на „ публичните пространства “. Втората вълна от демонтажи, пък, бе инциирана четири години по-късно като отговор на съветската експанзия в Украйна. От тогава до момента сигурно са отстранени десетки монументи в разнообразни точки на страната.
Именно войната в Украйна се оказа и катализаторът за окончателното унищожаване на руските тоталитарни монументи в Литва, Латвия и Естония. Там без терзание отстраняват всичко поред, като в някои случаи се постанова и препобрегване на войнишки остатъци.
Особено любопитна е историята със руските паметници Югославия. Там им се „ случва преживелица “ още през 1952 година Когато Тито взема решение да скъса дефинитивно със Сталин той също по този начин взема решение да се отърве и от паметниците, с цел да показва хем мускули, хем самостоятелност от Москва. За нула време са отстранени на практика всичките, в това число и най-главният, руският боен мемориал на плошад Теразие в центъра на града. Така по логиката на Захарова и нашите криптокомунисти, Йосиф Броз Тито би трябвало да е бил измежду най-отявлените фашисти-реваншисти в следвоенна Европа.
Украйна се причисли относително късно към листата на монументоборците и то най-много поради експанзията на Путин. В момента там се отстранява до корен всичко, което даже и незадълбочено припомня за съветски империализъм. Масово се преименуват дори улици. От паметниците, да вземем за пример, към този момент го няма този на война-освободител в Харков, на руския военачалник Ватутин в Киев, на Екатерина Велика в Одеса, а монументът Майка Украйна неотдавна бе премоделиран тъй че да носи на щита си украинският тризъбец вместо петолъчка.
Засега единствените страни, в които монументоборството се обрисува като задача невъзможна са Австрия и Германия. Отчасти поради спогодбите с Русия, частично поради гузна съвест и възприятие за виновност от нацисткото минало. И не е като да липсва отрицателно отношение към тях. Само през интервала 2012 – 2016 година, да вземем за пример, този във Виена е „ вандализиран “ с багра с разнообразни цветове цели четири пъти. Грамадната скулптура в Трептов Парк пък е известна измежду берлинчани като Мемориалът на Изнасилвача и Гробът на Неизвестния Изнасилвач поради стотиците хиляди изнасилвания осъществени от „ освободителите “ на немска земя. Освен това от време на време се слага въпроса за „ демилитаризирането “ на единия от другите два берлински мемориала, този в Тиергартен, като се желае премахването на двата руски танка, с цел да наподобява по-малко „ враждебен “.
И най-после за две други нашенски „ тези “, които постоянно са ме карали скептично да клатя с глава.
Паметникът на руската войска не е тоталитарен, а символизира освобождението на Европа от нацизма. В случай че сте не запомнили, или просто не знаете, освобождението на Европа и успеха над нацистка Германия не е екслузивно дело на Съюз на съветските социалистически републики и армията му. Той е групово изпитание на цялата антихитлеристка коалиция, към която в един миг се причислява и България. Ако следваме тази логичност, измежду фигурите в подножието би трябвало да има такива и на англичани, американци, французи, поляци, холандци, бразилци, гърци и така нататък Както и българи, несъмнено. Но няма.
Паметникът на руската войска е високохудожествено произведение на изкуството и по тази причина не би трябвало да се пипа. И по този начин да е, в такива случаи в съзнанието ми постоянно изплува едно име – на немската режисьорка Лени Рифенщал. Правила е невероятни от кинематографична позиция филми, които през днешния ден се учат във всички кино академии по света. В възхвала на нацизма. И на Хитлер.
Бях се зарекъл изцяло да заобикалям да пиша по вътрешнополитически тематики, само че събитието на седмицата, което вълнува съвсем всички у нас – закъснялото с към 30 години унищожаване Паметника на руската амия е от подобен темперамент, че ме касае по едно и също време и персонално, и професионално, а също така сигурно нямаше да се случи в случай че не беше войната в Украйна . Ако Путин не бе отприщил тази безумна експанзия и, надлежно, настроил дефинитивно против себе си всички естествени човешки същества у нас и по света, в нашата страна до ден сегашен един хора щяха стачкуват и проведено да пишат заявления против срамния паметник, а други щяха да си вършат оглушки. Но нищо не трае постоянно, случи се следващото гигантско световно разтърсване, и ние, след известно оглеждане и ослушване, още веднъж използвахме инерцията на външния подтик, с цел да се качим на верния вагон.
Не изпитвам грам страдание към премахваният на части монумент. За финален път се усещах по този метод в седмиците директно след 10 ноември 1989 година, а по-късно – през незабравимото американско лято на 1994-та.
Ако за някого ми е жалост, то това е за елементарните хора, които се пробват да се осведомят за мегасъбитието протичащо се в центъра на столицата от медиите. От няколко дни те са подложени на подобен необикновен тормоз от студийни коментатори и всевъзможни рубрики, че стартирам съществено да се тормозя за менталното здраве на обществото като цяло. Пред камерите и микрофоните, и зад клавиатурите се изредиха всички, като се изключи тези, които в действителност могат да кажат нещо по въпроса – историците и изобщо хората занимаващи се с история. Пред вратите на студията настъпи същинско стълпотворение от пишман политици, депутати на локално и национално равнище, публицисти на свободна и несвободна процедура, влогъри, блогъри, писатели, мечтатели, известни и не толкоз известни дърдорковци, културолози, социолози, политолози и други –лози. Никой не сподели нищо, което ще остане в съзнанието ви на идната заран, за сметка на това се нагледахме на прекалено много безпардонна решителност и разгорещени словесни дуели. За съжление, последното не се прави за изясняване на истината. С малик изключения - аналитичните отговори на Вили Лилков, Тони Николов, както и обичайно пунктуалният доцент Михаил Груев, ръководител на Държавна организация „ Архиви “.
Тръгвам от преобладаващите причини от седмицата - това е история, добра, неприятна – би трябвало да се пази, а не да се унищожава. Но тогава за какво в Германия и Италия няма нито един бюст или монумент на Хитлер и Мусолини? Нали и те са част от историята? Всъщност има – на Фюрера в Националният музей в Берлин, а на Дучето – в Музея на фашизма и в Националния музей в Рим. Където им е и мястото.
В случай че не знаете, само че едно от първите неща, които съюзиците и руснаците вършат в Германия незабавно след края на войната е тоталното заличаване на всичко обвързвано с нацистката символика. „ Далече от очите – надалеч от сърцето “ гласи една остаряла мъдра сентенция и окупационните администрации са я следвали безприкословно. Подобна е ориста на бюстовете и статуите на Мусолини в Италия, а към началото на 21-и век и Испания съумя да отстрани и последния колосален спомен за Франко.
България се е включила към една общественост, която пренаписва и поругава историята рушейки паметта за предишното в Европа. Всъщност монументи на Червената (Съветската) войска има единствено в тези земи, докоито войските на Сталин са стигнали физически. (Има дребен обелиск даже на датския остров Борнхолм в Балтийско море.) И статутът им, и ориста им е друга. Този във Виена, да вземем за пример, е предпазен от междудържавни спогодби, също така са си го строили самите руснаци още през 1945 година употребявайки труда на локални служащи и немски военнопленници.
И трите руски паметника в Берлин (войникът с меча в Трептов Парк, мемориалът-гробище в Тиргартен и военният мемориал в Панков) са предпазени от руско-германски контракти на най-високо ниво, а немската страна изразходва за поддръжката им милиони евро годишно.
В Будапеща има останал единствено един монумент, този на Площада на Свободата в Пеща. Той също е благосъстоятелност на унгарската страна, само че сходно на другите е издигнат по руска самодейност незабавно след края на боевете за града. От много време насам паметникът си има забавна компания – скулптура на американския военачалник Банхолц избавил града от плячкосване от румънците незабавно след края на Първата Световна Война, скулптура на американския президент Буш-старши, както и мемориал на унгарците-жертви на нацистката окупация. Така че в случай че приказваме за приемане на историята такава каквато е, гореизброеният отбор ми се коства подобаваща ретроспекция на едно комплицирано и спорно минало. Съветският монумент не се набива много-много на очи тъй като е десетина метра висок, а самият площад не е тъкмо в идеалния център а малко по-настрани.
В Румъния, където през 1944 година са се водели боеве на практика на цялата й територия, има шестнайсет неголеми руски мемориала. Всичките са ситуирани в гробища и се охраняват от признатия през 2003 година закон за неприкосновеността на гробищата и войнишките монументи.
В Полша главният руски мемориал се намира във Варшавското гробище и е прочут като Мавзолей на руските бойци. Състои се от паметник висок към 20 метра с полегнали фигури от двете му страни. Същата роля в прилежаща Словакия извършва гробищният мемориал Славин в Братислава. Там безконечен покой са намерили общо 6845 червеноармейци, а над тях се извисява 42-метров обелиск със 12.5 метрова скулптура на руски боец най-отгоре.
В западната половинка на тогавашната Чехословакия, в Прага, в гробището Олшани са заровени останките на 429 руски бойци, а мястото е обозначено с величествена скулптура на войник с униформа. Съхранноста и статута му са обезпечени от руско-чешки междудържавни спогодби. В сръбската столица, пък, починалите югославски и руски бойци са заровени на едно място, в мемориалният парк „ Освободителите на Белград “.
Значителни руски гробища има и обичайно неприемащите всякакво съветско въздействие балтийски страни (Литва, Латвия и Естония), както и в Ханко, Финландия. И, както към този момент загатнах нагоре, на датския остров Борнхолм, в дребното локално гробище, има неголяма плоча обозначаваща лобното място на 30-на руски солдати починали там при десанта на 9 май 1945 година, последният ден на войната в Европа.
Защо си направих труда да събера и обобщавам тази информация? Ами най-много поради воплите на истеричната Мария Захарова, която побърза да ни изкара по-големи нацисти от хитлеристите и ни вкара в кюпа на европейските „ реваншисти “. Или в случай че би трябвало да изтъквам тъкмо - дейностите на „ фашистващите евроатлантици “ у нас „ наподобяват изключително цинични в изискванията на галопиращ напредък на неонацистките настроения в самата Европа, деградиращо състояние със спазването на човешките права и чудовищна имитация на историята. “. Но пропусна да каже, че същата тази „ неофашистка “ Европа всяка година харчи милиони, с цел да запази гробовете на червеноармейците. Без да желае нищо в подмяна. Въпрос на просвета, която отсъства в пресилено пламенната реторика на публична Москва.
Аргумент две. В цяла Европа има монументи на Съветската войска, които никой не пипа. И това не е по този начин. Даже в противен случай. В Източна и Централна Европа доста ясно разграничават военни гробища от идеологически обременени тоталитарни паметници и по тази причина ползват диференциран метод към тях – грижат се да запазят първите и поетапно отстраняват вторите. Именно това сякаш пропуснаха да ни кажат тълпата анализатори и впрочем специалисти, които препълниха тв студията тази седмица.
Всяка от „ някогашните “ приятелски страни има своите доста съществени исторически аргументи да се оттърве от тоталитарните страшилища. В Будапеща, да вземем за пример, са отстранени и преместени в парка „ Мементо “ (тамошният аналог на Музея на социалистическото изкуство) цели 11 (!) паметника на Съветската войска пръкнали се в годините на комунистическото ръководство в разнообразни елементи на града. Отделно от това бе изменен надписът на най-главния монумент, Статуята на Свободата на хълма Гелерт като от подобен възхваляващ Съветските „ освободители “ той се трансформира в паметник на жертвите дадени от унгарците.
И всичко това не е единствено поради потопената в кръв унгарска гражданска война от 1956-а. Още в края на Втората международна война, когато Червената войска нахлува в страната, нейните войски бързо се снабдяват с репутацията изнасилвачи, мародери и даже убийци на почтени жители. Стотици хиляди цивилни унгарци се изпратени на насилствена работа в Съюз на съветските социалистически републики като немалка част оставят костите си там вечно. Ако не ми вярвате, поинтересувайте се защо тъкмо се отнася изразът.
Боядисаният в розово руски танк, неразделна част от така наречен Монумент на танкистите в Прага, пък стана един от неотменните знаци на чешката „ бархетна “ гражданска война. В последна сметка той бе пратен в музей още през 1991 година, а през 2020 година го последва и статуята на Маршал Конев. Причината за това си е обикновено-прозаична – оказа се, че един от обичаните военоначалници на Сталин освен че директно е управлявал завладяването на града през 1945 година, само че и е взел участие в създаването на проекта за съкрушаване на „ Пражката пролет “ през 1968-а.
В най-изтормозената по време на комунизма европейска страна, Румъния, взеха решение въпроса с преобладаващият локален вид на Паметник на Съветската Армия бързо и елегантно – още при започване на 90-те те го махнаха от центъра и го сложиха като централен детайл в руското военно гробище в Букурещ.
Полша бе първата страна прегазена от руския ботуш през Втората Световна Война и поляците в никакъв случай няма да не помнят (и най-много да простят) това. И нещата не се изчерпват единствено с подлия удар в тил през септември 1939 година Освен него имаше и Катински разстрел на хиляди полски офицери, и депортацията на стотици хиляди почтени цивилни в Централна Азия и повторното преселване на милиони поляци от източните елементи на страната (днешните западни елементи на Беларус и Украйна) в опразнените от немците след войната области Силезия и Померания.
С оглед на гореизброеното, изцяло естествено след 1990 година руските военни паметници бяха регулярно „ вандализирани “. Към всеобщото им унищожаване, обаче, се пристъпи едвам през 2018 година, когато тогавашното консервативно държавно управление съумя да прокара закон за декомунизацията на „ публичните пространства “. Втората вълна от демонтажи, пък, бе инциирана четири години по-късно като отговор на съветската експанзия в Украйна. От тогава до момента сигурно са отстранени десетки монументи в разнообразни точки на страната.
Именно войната в Украйна се оказа и катализаторът за окончателното унищожаване на руските тоталитарни монументи в Литва, Латвия и Естония. Там без терзание отстраняват всичко поред, като в някои случаи се постанова и препобрегване на войнишки остатъци.
Особено любопитна е историята със руските паметници Югославия. Там им се „ случва преживелица “ още през 1952 година Когато Тито взема решение да скъса дефинитивно със Сталин той също по този начин взема решение да се отърве и от паметниците, с цел да показва хем мускули, хем самостоятелност от Москва. За нула време са отстранени на практика всичките, в това число и най-главният, руският боен мемориал на плошад Теразие в центъра на града. Така по логиката на Захарова и нашите криптокомунисти, Йосиф Броз Тито би трябвало да е бил измежду най-отявлените фашисти-реваншисти в следвоенна Европа.
Украйна се причисли относително късно към листата на монументоборците и то най-много поради експанзията на Путин. В момента там се отстранява до корен всичко, което даже и незадълбочено припомня за съветски империализъм. Масово се преименуват дори улици. От паметниците, да вземем за пример, към този момент го няма този на война-освободител в Харков, на руския военачалник Ватутин в Киев, на Екатерина Велика в Одеса, а монументът Майка Украйна неотдавна бе премоделиран тъй че да носи на щита си украинският тризъбец вместо петолъчка.
Засега единствените страни, в които монументоборството се обрисува като задача невъзможна са Австрия и Германия. Отчасти поради спогодбите с Русия, частично поради гузна съвест и възприятие за виновност от нацисткото минало. И не е като да липсва отрицателно отношение към тях. Само през интервала 2012 – 2016 година, да вземем за пример, този във Виена е „ вандализиран “ с багра с разнообразни цветове цели четири пъти. Грамадната скулптура в Трептов Парк пък е известна измежду берлинчани като Мемориалът на Изнасилвача и Гробът на Неизвестния Изнасилвач поради стотиците хиляди изнасилвания осъществени от „ освободителите “ на немска земя. Освен това от време на време се слага въпроса за „ демилитаризирането “ на единия от другите два берлински мемориала, този в Тиергартен, като се желае премахването на двата руски танка, с цел да наподобява по-малко „ враждебен “.
И най-после за две други нашенски „ тези “, които постоянно са ме карали скептично да клатя с глава.
Паметникът на руската войска не е тоталитарен, а символизира освобождението на Европа от нацизма. В случай че сте не запомнили, или просто не знаете, освобождението на Европа и успеха над нацистка Германия не е екслузивно дело на Съюз на съветските социалистически републики и армията му. Той е групово изпитание на цялата антихитлеристка коалиция, към която в един миг се причислява и България. Ако следваме тази логичност, измежду фигурите в подножието би трябвало да има такива и на англичани, американци, французи, поляци, холандци, бразилци, гърци и така нататък Както и българи, несъмнено. Но няма.
Паметникът на руската войска е високохудожествено произведение на изкуството и по тази причина не би трябвало да се пипа. И по този начин да е, в такива случаи в съзнанието ми постоянно изплува едно име – на немската режисьорка Лени Рифенщал. Правила е невероятни от кинематографична позиция филми, които през днешния ден се учат във всички кино академии по света. В възхвала на нацизма. И на Хитлер.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ