Васил Терзиев е кандидат за кмет на София на Продължаваме

Васил Терзиев е претендент за кмет на София на „ Продължаваме промяната “, „ Демократична България “ и „ Спаси София “. Макар неговата кандидатура да цели сливане на опозицията в столицата, сега тя повече я разделя – изключително въпросът за предишното на неговото семейство, обвързвано с Държавна сигурност.

Ситуацията е основна и сериозна, само че Васил Терзиев има потребен ход.

Демократичната общественост е разграничена на две. Едва голяма част с отвращение се пита, докога ще се занимаваме с това Държавна сигурност, за какво децата би трябвало да се държат виновни за предишното на родителите си? Друга част изрично и отново с отвращение декларира – това не е моят претендент, не желая да ме ръководят повече децата на Държавна сигурност!

Повод стана информацията, че дядото на Васил Терзиев е бил шеф в Държавна сигурност, както се наричаше репресивната работа на комунистическия режим. В първото си изявление като закононарушение и се разграничи от предишното на свои родственици, които са работили за Държавна сигурност.

Всички сме изтощени от това досадно повтаряне за Държавна сигурност и на всички ни се желае да излезем от този кръг. Как обаче?

Един от признаците на груповата контузия в едно общество е неговото мощно фрагментиране в обособени враждуващи групи, които не желаят да поддържат връзка една с друга – и замръзването им в своите лични разкази за предишното.
Каква е връзката сред тоталитарната система, от която преди доста години излязохме, и днешната система на зависимости?
Това следим и в този момент. Постоянно връщане на обществото в дебата на 90-те и непрекъснато заледяване в два лагера. Причина за това са въпросите без общи отговори – каква е връзката сред тоталитарната система, от която преди доста години излязохме, и днешната система на зависимости, обязаност на страната с мафиотски ползи и на първо място – подчинеността и зависимостта на страната на съветски ползи? Днешната страна с нейните секрети и нейните секрети служби продължение ли е на онази тоталитарна страна с нейните секрети и нейните секрети служби и по какъв метод?

Войната на Русия в Украйна усили общата сензитивност по тематиката.

В този смисъл – желанието да живеем демократично, съвременно, със свои избори и без секрети зависимости от непознати ползи след толкоз години на обвързаности постоянно ще прави законно питането към всеки, който влиза в политиката – по какъв начин се отнася към системата на тоталитаризма с неговите секрети служби, още повече, когато в биографията на фамилията има хора, работили в тази система.

Не единствено че питането е законно. То е наложително.

Задължително е обаче и друго – да позволим на всеки да поеме отговорност за личната си биография и избори, е не за тази на фамилията.
Какво значи това
Не е задоволително да кажеш – съдя този режим, който е погубил хора, унищожил е ориси, основал е класови разделения. Нужно е да поема персонална отговорност и да направя връзка сред осъждането на режима и личната си биография. Например - по кое време и по какъв начин разбрах, че тоталитаризмът е неприятна система, съответно? Кога си дадох сметка, че поради моето семейство и биография, съм имал привилегии, които други са нямали? Как през днешния ден виждам на това? Познавам ли хора, които са имали друга орис и различен път, точно тъй като идват от други фамилии?

Това би направило диалога за предишното доста по-автентичен и по-личен. Въпросът не е да забраним на хората, родени и израсли в среда на хора от тайните служби, да вземат участие в демократичното ръководство на страната. Талантът и качествата на всеки са значими в общия ни път.

Но не е задоволително, когато идваш от семейство с обременена биография, да кажеш – съдя системата, само че съм признателен на родителите си за полезностите, с които са ме възпитали.

Можем да отидем една стъпка напред – съдя системата, която е била подкрепяна и от моето семейство, в което съм израснал. Обичам родителите си, признателен съм за това, което са ми дали – само че си давам сметка, че те също са работили и поддържали този режим.

Това, коства ми се, е стъпката, която Васил Терзиев може да направи, с цел да помогне цялото общество да върви напред. Да направи връзка – сред личния си биографичен опит и общата оценка на системата. Да поеме персонална отговорност, че той върви умишлено по различен път, друг от този на бащата, дядото и фамилията.

Това, ми се коства, е надскачане на тази „ патриархална свенливост “, което да разреши с изключение на признателност и обич към родителите (напълно естествени чувства) да имам и други.
" Всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! "
Мисля, че това е някак основно за нас. Преди няколко години водих доста диалози с деца, чиито родители са работили на разнообразни равнища в системата на Държавна сигурност. Без да избързвам с обобщенията, тъй като приказвах въпреки всичко с стеснен брой, бях впечатлена, че множеството „ деца “ не упрекваха родителите си за това, което са направили. Разказваха разнообразни истории, само че не ги упрекваха, а по-скоро ги разбираха и благодаряха. В това отношение разликите с Германия са големи. Преди години Рут Хофман написа книга за драмите на тези деца, за прекъснатите връзки сред поколенията.

Затова си коства си да се разсъждава върху въпроса – до каква степен неналичието на обективен и справедлив роман за времето на комунизма, в който да има задоволително място за описа на жертвите, не е обвързван с тази несъзната (вероятно) опозиция на „ децата на Държавна сигурност “ и в тяхната обвързаност към описа на бащите – т.е. на „ причинителите “?

Тук ще отворя и още една скоба с сходни обстоятелства. Преди близо 10 години водих доста групови диалози по тематиката Държавна сигурност. Това, което постоянно излизаше на повърхността, е един абсурд – множеството осъждаха Държавна сигурност като система, само че на битово, персонално равнище имаха други образци с хора от Държавна сигурност и по-скоро благосклонно се отнасяха към тях.

„ Оказа се, че всичките ни другари са работили за Държавна сигурност! “ Тази фраза пристигна от жена от семейство, приключило през социализма елитна столична гимназия. Избягват тази тематика в диалозите с другари.
Те са помагали – за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. Държавна сигурност е „ чичо Гошо “.
„ И без това загубихме много другари след измененията “. Колкото повече се приказва в групите, толкоз повече се оказва, че Държавна сигурност не са някакви хора отвън групата – това са другари, братовчеди, родственици. Те са помагали – за намиране на работа, паспорти, излизане в чужбина. Държавна сигурност е „ чичо Гошо “, „ братовчед ми A. “.

Тези хора са положителни, вършат услуги. Държавна сигурност е нещо домашно. Възниква въпросът – дали тук не е компликацията на говоренето – обликът на „ злото “, което Държавна сигурност обществено съставлява – и невъзможността това „ зло “ да се свърже с „ домашния облик “ на съседа, съученика, приятеля. Като че ли една част избират да запазят сигурността си във връзка с личното минало и хората, настанени там.

Мисля, че и до през днешния ден живеем с това стеснение и с тази неспособност да „ преведем “ на наличен език прекарванията си и да ги свържем с биографията на страната си. Това в действителност не е просто. Липсва и подпомагаща среда, която да окуражава това търсене. Но тази среда я сътворяваме самите ние, с въпросите си, с метода, по който приказваме с другари и родственици.

да не пренебрегва тематиката, да не се ядосва, когато му задават въпроси, а да осмисли личния си път – точно през тази призма – и да ни опише за него, персонално, сензитивно, човешки. Аз персонално му имам вяра, че е кадърен на това. Това би бил късмет за всички нас.

* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.