Българските университети преди всичко са европейски
Въпросът на приключилия приблизително обучение българин за какво да изучавам в България изисква съответен и необорим отговор, друг от утешителното, тъй като мама и баща са тук.
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои публикации се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев, който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София. и проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет “Св. св. Кирил и Методий ”.
Днес продължаваме с материал на проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет.
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. “Труд ” ще ги разгласява всяка сряда.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на пълномощия в избрана област (професия) не е потребен нито за самите университети, което би ги трансформирало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре подготвени реализатори
За да бъде смислена и потребна, съгласно мен, полемиката за българските университети следва да стартира с оценка на действителностите, в които те работят и се развиват. Преди всичко българските университети са европейски университети. Те са част от равноправно хоризонтално европейско университетско пространство.
От една страна това ни дава известно преимущество – нараства броят на студентите от страни отвън Европейския съюз (ЕС), които желаят да учат в страна, където издаваните дипломи за висше обучение са годни в цяла Европа. Също по този начин българските университети, като европейски, равноправно вземат участие в надпреварата за финансиране по стратегии и планове с всички останали европейски университети. От друга страна, тази действителност ни изправя пред обстановката на конкуренция на процедура за едни и същи студенти, без значение дали са родени в България, в страни от Европейски Съюз или отвън него. Въпросът на приключилия приблизително обучение българин за какво да изучавам в България изисква съответен и необорим отговор, друг от утешителното, тъй като мама и баща са тук.
Друга действителност е огромното уталожване на българските университети с професионални посоки и специалности (програми), а оттова и с преподаватели. Това уталожване в интервала 2006-2010 година, за наслада на университетските управления, докара до по-голям брой студенти и надлежно до повече средства в университетските бюджети. Но като всяко уталожване и това докара до разболяване – сега студенти няма, разкритите професионални посоки и стратегии с преподавателите в тях тежат като воденичен камък на врата на ректорите, а те нямат инструмент да реагират (хирургически). Изобщо не разтварям дума за качеството в новоразкритите посоки, известно е, че това най-често са търсени поради печеливши специалности (Право) или на мода (Психология) специалности, които се градят с преподаватели от други университети.
И на трето място в българските университети повече се преподава, по-малко или даже по никакъв начин, се изследва. Логично разследване от обвързаността на университетските хонорари с хорариуми, а не с планове и изявления. Тежко завещание, според мен, като човек, постъпил в университетското преподаване от Българска академия на науките, от разделянето на академичната общественост на научни сътрудници (в БАН) и асистенти (в университетите). Основанията за такова разделяне са в изказванията, че има доста положителни преподаватели, дори отлични, които напълно не е наложително да са и положителни откриватели. Тъкмо противоположното, постоянно отлични учени са безпомощни като преподаватели и не носят добавена стойност за своите студенти. Проблемът е в генерализацията на двете концепции за университетите – дали да са единствено преподавателски или единствено проучвателен. Като че ли вярната посока е към хибридната форма, на преподаване, основано на лични проучвания.
Посочвам единствено част от действителностите, с които следва да съобразим бъдещите ограничения за промяна на висшето обучение по този начин, че то да бъде потребно на самите студенти, на българската просвета, на бизнеса и на цялото общество.
Това значи да се формулират не доста, а по-скоро съответни и изпълними задания пред университетите в краткосрочна вероятност. Необходимо е обаче и в самото общество да има задоволително споделено схващане за това каква е ролята на университетите за общия прогрес и благоденствие – дали в развиването на науките, в солидното образование или в набирането на пълномощия?
Най-напред университетите имат една едра социална задача, по този начин, както още Томас Ман я разказва в есето си за хуманитаризма, критикувайки тезата на Ницше, който поддържа обособяването на университети “за потребностите на живота ” (разбирай бизнеса и науката) и “същински просветителни заведения ”. Според самия Томас Ман основната задача на университетите е да построяват “човешка конфигурация и метод на мислене, ориентиран към правдивост, независимост, познание и приемливост, метод на мислене, който обича подозрението не поради самото него, а поради истината ”! В този смисъл университетите оферират една основа на образованието, ориентирана към човечност, общоевропейски полезности и гражданска интензивност, без значение от региона или от областите на науката, с която се занимават.
Университетите, по-нататък, не трябва съдбовно да изостават от бурното софтуерно обновяване, от дигитализацията на цели сфери на човешкото битие. За хората от моето потомство има реалност и виртуална реалност, при което за втората съдим по разкази или интуитивно разбираме, че съществува, някъде. За младежите обаче всички нови софтуерни достижения са неделима част от всекидневието. Те са единствената реалност. Преведено на научен език това значи нахлуване в ерата на цифровото обучение, почнала прочее по други места на света. Отворените платформи, електронното образование, виртуалните класни стаи, чатовете, онлайн тестванията и прочие и прочие от ден на ден ще изместват обичайното образование в публика.
Друга задача, интензивно дискутирана в последно време, е фамозната връзка на университетското обучение с бизнеса. Тук основният миг е в различаването на двете думи образование и обучение. Университетите образоват и вършат това в характерната атмосфера на академичната независимост да се изразяваш, да избираш и да търсиш. Има доста компании и организации, които образоват. И образоват добре. Например по програмиране. Само че същински положителният, потребният и кадърен на развиване програмист е този, който е вкусил от академичната независимост, потърсил е провокациите на археологията (за да сътвори стратегия за визуализация на частични находки) или на музиката (за да сътвори логаритъм за генериране на неравноделни тактове) и е построил себе си като креативна персона.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на пълномощия в избрана област (професия) не е потребен нито за самите университети, което би ги трансформирало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре подготвени реализатори. Друг е въпросът какъв брой потребна би била намесата на бизнеса и на съсловните организации в построяването на стратегиите, и в провеждането на практическата им част – практиките и стажовете. Много университети, в това число и нашият, към този момент са се ориентирали точно към такова съдействие и това работи добре. Най-вече в интерес на студентите.
Най-трудната задача, евентуално, ще е висшите учебни заведения да дефинират своя характерен научен профил и да се развиват съгласно него. Говоря за университетите по дефиницията в Закона за висше обучение, другояче и сега има мощно профилирани висши учебни заведения – медицинските университети, военната академия, учебните заведения по изкуства и прочие
Ще поддържа сътрудниците, които настояват, че казусът на нашите университети не е тъкмо в техния брой, а в непотребното повтаряне на специалностите, които оферират. По този метод се изгуби характерният авторитет на обособеното висше учебно заведение – знаеше се къде да учиш, с цел да станеш отличен историк, къде – отличен илюстратор, къде – лингвист и къде – математик. Рейтинговата система, която адмирирам, частично компенсира получената уравниловка, само че към момента мери най-вече количествени параметри и мъчно доближава до качеството, а таман то би диференцирало по-добрите от по-малко положителните университети, предлагащи една и съща компетентност. Казвам, че задачата е сложна, тъй като е ясно какво следва, в случай че се приложи – делене с стратегии и даже с цели професионални посоки.
Разбира се, доста по-лесно е да се разпознава положението и да се опише, доста по-сложно е да се намерят правилните решения това положение да се промени към по-добро. Все отново ще предложа няколко стъпки, които, съгласно моя опит в управлението на университет, биха били сполучливи.
Смятам за най-важен въпросът за конкурентноспособността на българските университети. При това приказвам за конкуренция на всички нива – вътре в университетите и сред университетите. Вътре в университетите значи конкуренция сред обособените катедри и факултети по плановите стратегии на университета, за най-хубавите студенти и за най-хубавите преподаватели. Конкуренция сред университетите би се получила точно, в случай че те имат оня персонален профил, за който приказвах нагоре. Тогава фактически ще може, в една настрана взета област, като право, лингвистика, логика на психиката или музика да се състои съревнование по качество сред университетите, които ги оферират, а не, както е в този момент, по броя заети книги от библиотеката или по броя кревати в общежитието.
Накрая идва конкуренцията на българските университети с тези в Европа. Не е мираж или демонстрация на доверчивост да мислим, че български университет не би могъл да предложи по-добро обучение от един средноевропейски университет. Точно противоположното, медицинските ни университети демонстрират, че освен може, а към този момент е реалност. По-трудно ще е на университетите с филантропичен профил, само че и те, заели вярната ниша и съсредоточени в нея, могат да го създадат. Формулирането на действието по този пункт е в стимулиране на конкуренцията вътре в университетите и в полагането на конкурентноспособността като приоритет в стратегическия проект на всеки университет.
Огледално на продуктивната конкуренция е съдействието. Става дума за просветителни съдействия и отново на всички нива – вътре в университетите сред департаментите за интердисциплинарно образование и проучвания и сред университетите за споделени проучвания и преподаване.
Примерите, които, въпреки и плахи, имаме с коопериране на проучвателен бази на Българска академия на науките и преподавателски потенциал на университети, са насърчителни. Така че идната потребна стъпка, съгласно мен, би била активизирането на съдействия, създаване на мрежи, както е съвременно да се споделя в този момент, или на консорциуми сред университети, звена на Българска академия на науките, локални органи, държавни структури, компании и организации за основаване на образователни стратегии, за осъществяване на научни планове, за образуване на научни конгреси и така нататък
Очевидно е също по този начин, че са нужни промени в самата вътрешност на университетския живот – на стратегиите, на преподаването, на преподавателския състав и неговата конструкция, на ръководството, на финансирането – това вътре в университетите. Аргументите за тази нужда идват от намаляващия брой студенти, мощната настояща и бъдеща конкуренция, за която приказвах и лимитираните запаси за развиване, имам поради основно финансови запаси.
Темата за обновяването на образователните стратегии е голяма и не бих могъл да я развия тук, това се отнася и до развиването на преподавателския състав. Надявам се да имам различен мотив да изложа какво мисля по тях. Тук ще си разреша няколко думи за академичната автономност, доколкото нейното пояснение провокира спорни реакции – от средство за феодализация на университетите, до гаранция за академичната независимост. Що се отнася до свободата, то си я има и в този момент, въпросът е какво вършат с нея университетите. Аз виждам действието на два противоположни правилото – единият упорства академичната независимост да се употребява безусловно като право на академичното управление да взема решения повече в интерес на своя личен комфорт, от време на време за сметка на студентите, другият изисква тази независимост да се обвърже с успеваемостта на ръководството и качеството на просветителния развой, тогава разумно академичното управление се лишава от избрани преимущества, само че пък печелят студентите.
В този смисъл двустепенното ръководство от Настоятелство и Академичен съвет (начело с Ректор) е добър модел, по едно и също време удържащ стремежите към фракционизъм и интензивно разрастващ институцията.
Необходими са и промени на зависимостта на университетите едни от други посредством порочната процедура за програмна акредитация, реализирана от преподаватели (отдавна се разисква, на не се вкарва единствено институционална акредитация)и промени на законодателството, което в този момент не разрешава на университетите да бъдат новаторски като закрепостява преподавателите в тях. Убеден съм, че има схващане за настъпилото време на промени и че измененията ще бъдат за положително.
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои публикации се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков , ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов , ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев, който е и ръководител на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София. и проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет “Св. св. Кирил и Методий ”.
Днес продължаваме с материал на проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет.
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. “Труд ” ще ги разгласява всяка сряда.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на пълномощия в избрана област (професия) не е потребен нито за самите университети, което би ги трансформирало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре подготвени реализатори
За да бъде смислена и потребна, съгласно мен, полемиката за българските университети следва да стартира с оценка на действителностите, в които те работят и се развиват. Преди всичко българските университети са европейски университети. Те са част от равноправно хоризонтално европейско университетско пространство.
От една страна това ни дава известно преимущество – нараства броят на студентите от страни отвън Европейския съюз (ЕС), които желаят да учат в страна, където издаваните дипломи за висше обучение са годни в цяла Европа. Също по този начин българските университети, като европейски, равноправно вземат участие в надпреварата за финансиране по стратегии и планове с всички останали европейски университети. От друга страна, тази действителност ни изправя пред обстановката на конкуренция на процедура за едни и същи студенти, без значение дали са родени в България, в страни от Европейски Съюз или отвън него. Въпросът на приключилия приблизително обучение българин за какво да изучавам в България изисква съответен и необорим отговор, друг от утешителното, тъй като мама и баща са тук.
Друга действителност е огромното уталожване на българските университети с професионални посоки и специалности (програми), а оттова и с преподаватели. Това уталожване в интервала 2006-2010 година, за наслада на университетските управления, докара до по-голям брой студенти и надлежно до повече средства в университетските бюджети. Но като всяко уталожване и това докара до разболяване – сега студенти няма, разкритите професионални посоки и стратегии с преподавателите в тях тежат като воденичен камък на врата на ректорите, а те нямат инструмент да реагират (хирургически). Изобщо не разтварям дума за качеството в новоразкритите посоки, известно е, че това най-често са търсени поради печеливши специалности (Право) или на мода (Психология) специалности, които се градят с преподаватели от други университети.
И на трето място в българските университети повече се преподава, по-малко или даже по никакъв начин, се изследва. Логично разследване от обвързаността на университетските хонорари с хорариуми, а не с планове и изявления. Тежко завещание, според мен, като човек, постъпил в университетското преподаване от Българска академия на науките, от разделянето на академичната общественост на научни сътрудници (в БАН) и асистенти (в университетите). Основанията за такова разделяне са в изказванията, че има доста положителни преподаватели, дори отлични, които напълно не е наложително да са и положителни откриватели. Тъкмо противоположното, постоянно отлични учени са безпомощни като преподаватели и не носят добавена стойност за своите студенти. Проблемът е в генерализацията на двете концепции за университетите – дали да са единствено преподавателски или единствено проучвателен. Като че ли вярната посока е към хибридната форма, на преподаване, основано на лични проучвания.
Посочвам единствено част от действителностите, с които следва да съобразим бъдещите ограничения за промяна на висшето обучение по този начин, че то да бъде потребно на самите студенти, на българската просвета, на бизнеса и на цялото общество.
Това значи да се формулират не доста, а по-скоро съответни и изпълними задания пред университетите в краткосрочна вероятност. Необходимо е обаче и в самото общество да има задоволително споделено схващане за това каква е ролята на университетите за общия прогрес и благоденствие – дали в развиването на науките, в солидното образование или в набирането на пълномощия?
Най-напред университетите имат една едра социална задача, по този начин, както още Томас Ман я разказва в есето си за хуманитаризма, критикувайки тезата на Ницше, който поддържа обособяването на университети “за потребностите на живота ” (разбирай бизнеса и науката) и “същински просветителни заведения ”. Според самия Томас Ман основната задача на университетите е да построяват “човешка конфигурация и метод на мислене, ориентиран към правдивост, независимост, познание и приемливост, метод на мислене, който обича подозрението не поради самото него, а поради истината ”! В този смисъл университетите оферират една основа на образованието, ориентирана към човечност, общоевропейски полезности и гражданска интензивност, без значение от региона или от областите на науката, с която се занимават.
Университетите, по-нататък, не трябва съдбовно да изостават от бурното софтуерно обновяване, от дигитализацията на цели сфери на човешкото битие. За хората от моето потомство има реалност и виртуална реалност, при което за втората съдим по разкази или интуитивно разбираме, че съществува, някъде. За младежите обаче всички нови софтуерни достижения са неделима част от всекидневието. Те са единствената реалност. Преведено на научен език това значи нахлуване в ерата на цифровото обучение, почнала прочее по други места на света. Отворените платформи, електронното образование, виртуалните класни стаи, чатовете, онлайн тестванията и прочие и прочие от ден на ден ще изместват обичайното образование в публика.
Друга задача, интензивно дискутирана в последно време, е фамозната връзка на университетското обучение с бизнеса. Тук основният миг е в различаването на двете думи образование и обучение. Университетите образоват и вършат това в характерната атмосфера на академичната независимост да се изразяваш, да избираш и да търсиш. Има доста компании и организации, които образоват. И образоват добре. Например по програмиране. Само че същински положителният, потребният и кадърен на развиване програмист е този, който е вкусил от академичната независимост, потърсил е провокациите на археологията (за да сътвори стратегия за визуализация на частични находки) или на музиката (за да сътвори логаритъм за генериране на неравноделни тактове) и е построил себе си като креативна персона.
Натискът университетите да се концентрират върху придобиването на пълномощия в избрана област (професия) не е потребен нито за самите университети, което би ги трансформирало в професионални гимназии, нито за бизнеса, който ще получи добре подготвени реализатори. Друг е въпросът какъв брой потребна би била намесата на бизнеса и на съсловните организации в построяването на стратегиите, и в провеждането на практическата им част – практиките и стажовете. Много университети, в това число и нашият, към този момент са се ориентирали точно към такова съдействие и това работи добре. Най-вече в интерес на студентите.
Най-трудната задача, евентуално, ще е висшите учебни заведения да дефинират своя характерен научен профил и да се развиват съгласно него. Говоря за университетите по дефиницията в Закона за висше обучение, другояче и сега има мощно профилирани висши учебни заведения – медицинските университети, военната академия, учебните заведения по изкуства и прочие
Ще поддържа сътрудниците, които настояват, че казусът на нашите университети не е тъкмо в техния брой, а в непотребното повтаряне на специалностите, които оферират. По този метод се изгуби характерният авторитет на обособеното висше учебно заведение – знаеше се къде да учиш, с цел да станеш отличен историк, къде – отличен илюстратор, къде – лингвист и къде – математик. Рейтинговата система, която адмирирам, частично компенсира получената уравниловка, само че към момента мери най-вече количествени параметри и мъчно доближава до качеството, а таман то би диференцирало по-добрите от по-малко положителните университети, предлагащи една и съща компетентност. Казвам, че задачата е сложна, тъй като е ясно какво следва, в случай че се приложи – делене с стратегии и даже с цели професионални посоки.
Разбира се, доста по-лесно е да се разпознава положението и да се опише, доста по-сложно е да се намерят правилните решения това положение да се промени към по-добро. Все отново ще предложа няколко стъпки, които, съгласно моя опит в управлението на университет, биха били сполучливи.
Смятам за най-важен въпросът за конкурентноспособността на българските университети. При това приказвам за конкуренция на всички нива – вътре в университетите и сред университетите. Вътре в университетите значи конкуренция сред обособените катедри и факултети по плановите стратегии на университета, за най-хубавите студенти и за най-хубавите преподаватели. Конкуренция сред университетите би се получила точно, в случай че те имат оня персонален профил, за който приказвах нагоре. Тогава фактически ще може, в една настрана взета област, като право, лингвистика, логика на психиката или музика да се състои съревнование по качество сред университетите, които ги оферират, а не, както е в този момент, по броя заети книги от библиотеката или по броя кревати в общежитието.
Накрая идва конкуренцията на българските университети с тези в Европа. Не е мираж или демонстрация на доверчивост да мислим, че български университет не би могъл да предложи по-добро обучение от един средноевропейски университет. Точно противоположното, медицинските ни университети демонстрират, че освен може, а към този момент е реалност. По-трудно ще е на университетите с филантропичен профил, само че и те, заели вярната ниша и съсредоточени в нея, могат да го създадат. Формулирането на действието по този пункт е в стимулиране на конкуренцията вътре в университетите и в полагането на конкурентноспособността като приоритет в стратегическия проект на всеки университет.
Огледално на продуктивната конкуренция е съдействието. Става дума за просветителни съдействия и отново на всички нива – вътре в университетите сред департаментите за интердисциплинарно образование и проучвания и сред университетите за споделени проучвания и преподаване.
Примерите, които, въпреки и плахи, имаме с коопериране на проучвателен бази на Българска академия на науките и преподавателски потенциал на университети, са насърчителни. Така че идната потребна стъпка, съгласно мен, би била активизирането на съдействия, създаване на мрежи, както е съвременно да се споделя в този момент, или на консорциуми сред университети, звена на Българска академия на науките, локални органи, държавни структури, компании и организации за основаване на образователни стратегии, за осъществяване на научни планове, за образуване на научни конгреси и така нататък
Очевидно е също по този начин, че са нужни промени в самата вътрешност на университетския живот – на стратегиите, на преподаването, на преподавателския състав и неговата конструкция, на ръководството, на финансирането – това вътре в университетите. Аргументите за тази нужда идват от намаляващия брой студенти, мощната настояща и бъдеща конкуренция, за която приказвах и лимитираните запаси за развиване, имам поради основно финансови запаси.
Темата за обновяването на образователните стратегии е голяма и не бих могъл да я развия тук, това се отнася и до развиването на преподавателския състав. Надявам се да имам различен мотив да изложа какво мисля по тях. Тук ще си разреша няколко думи за академичната автономност, доколкото нейното пояснение провокира спорни реакции – от средство за феодализация на университетите, до гаранция за академичната независимост. Що се отнася до свободата, то си я има и в този момент, въпросът е какво вършат с нея университетите. Аз виждам действието на два противоположни правилото – единият упорства академичната независимост да се употребява безусловно като право на академичното управление да взема решения повече в интерес на своя личен комфорт, от време на време за сметка на студентите, другият изисква тази независимост да се обвърже с успеваемостта на ръководството и качеството на просветителния развой, тогава разумно академичното управление се лишава от избрани преимущества, само че пък печелят студентите.
В този смисъл двустепенното ръководство от Настоятелство и Академичен съвет (начело с Ректор) е добър модел, по едно и също време удържащ стремежите към фракционизъм и интензивно разрастващ институцията.
Необходими са и промени на зависимостта на университетите едни от други посредством порочната процедура за програмна акредитация, реализирана от преподаватели (отдавна се разисква, на не се вкарва единствено институционална акредитация)и промени на законодателството, което в този момент не разрешава на университетите да бъдат новаторски като закрепостява преподавателите в тях. Убеден съм, че има схващане за настъпилото време на промени и че измененията ще бъдат за положително.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ