Външната политика не е протокол. Тя е въпрос на национално

Външната политика не е протокол. Тя е въпрос на национално достолепие, суверенитет и отговорност към българските жители. Свидетели сме на тъкмо противоположното. Наблюдаваме политика без посока, без темперамент и без отбрана на националния интерес. Да, знам какъв брой преекспонирана е тази фраза, само че е навръх място.
България все по-често се държи като „ йесмен “, като „ подизпълнител “. Като страна, която не взема решения, а ги извършва. Държава, която не пази ползите си, а се преценява с непознати, с цел да е „ умерено “. Това не е дипломация. Това е отвод от суверенитет. И ще ни излезе " през носа ".
Като човек, който е бил част от системата на външната политика, мога да кажа ясно, че казусът не е, че България няма избор. Проблемът е, че не прави собствен избор.
Българска социалистическа партия поредно отстоява, че външната политика би трябвало да бъде учредена на интернационалното право, на салдото и на дейната дипломация. Това не е изтъркана идеология, а нужда, тъкмо в този момент, когато сме на лимита на политическата нормалност.

Войната в Иран и цената, която заплаща Европейският съюз…

Конфликтът в Иран демонстрира какъв брой бързо районна рецесия може да се трансформира в световен стопански проблем. И ние към този момент плащаме цената посредством нестабилни енергийни пазари, напън върху цените и растяща неустановеност. 
България няма интерес от ескалация в Близкия изток. Нашият интерес е тъкмо в противоположното. Ще употребявам може би клишета, само че ни би трябвало точно деескалация, непоклатимост и възобновяване на дипломатическите канали. Това значи страната ни да бъде дейна в границите на Европейския съюз за поддръжка на преговорни формати под егидата на Организация на обединените нации, да упорства за ограничение на военната логичност в района и да пази икономическите си ползи, в това число във връзка с енергийните доставки и транспортните коридори.
Вместо това България отсъства от тези процеси. Ние не предлагаме решения, не построяваме позиции и не участваме като фактор. Това е пропусната опция и риск. Отсъствието е безотговорност…

И като започнахме с тематиката за политическа безотговорност…

Най-яркият образец за неналичието на държавнически метод е съглашението с Украйна. То беше подписано по непрогледен метод, без парламентарен мандат и без публичен спор. Това не е просто процедурен проблем. Това е нарушаване на правилото, че външната политика би трябвало да има демократична легитимност.
Когато страната поема задължения в изискванията на боен спор, тя е длъжна да подсигурява изясненост какво тъкмо поема, за какъв интервал, с какви опасности и с какви изгоди. В случая това не беше направено. Така България се слага в позиция, в която може да бъде въвлечена в дълготрайни задължения без надзор и без опция за гъвкава реакция. Именно по тази причина оценката, че това е акт на политическа безнаказаност, е изцяло основателна.
Необходимото деяние тук не е политически девиз, а институционален ред. С други думи, би трябвало да търсим цялостна изясненост по наличието на съглашението, парламентарен надзор върху поетите задължения и преоценка по този начин, че да не се позволява замесване, което не е в наш интерес.
А по тематиката за интереса -

Съветът за мир на Тръмп е политика без посока!

Случаят с така наречен Съвет за мир на Доналд Тръмп демонстрира различен аспект на казуса. Липсва ни стратегическа ориентировка. Участието на България в сходни начинания без ясно дефинирана национална позиция основава чувство за импровизация. Външната политика не може да бъде поредност от реакции на непознати начинания. Тя би трябвало да бъде поредна линия, в която всяко деяние е подчинено на народен интерес. В противоположен случай рискуваме да бъдем употребявани като инструмент, без да извличаме никаква изгода.

А каква може да е цената на „ послушанието “?

Политиката на абсолютно единодушие има съответна цена. Тя се показва в икономическа неустановеност, в лимитирани благоприятни условия за развиване и в отслабена позиция на България в интернационалните връзки. Тази цена не се заплаща на дипломатическо равнище. Тя се заплаща от хората посредством по-високи разноски за живот, посредством неустойчивост и посредством липса на вероятност.
В същото време България не получава действителни гаранции или стратегически преимущества. Това не е партньорство. Това е взаимозависимост. Това е търговия, в която действителните позитиви са единствено за едната страна, а брокерите на договорката получават персонални дивиденти.

Мирът би трябвало да бъде дейна политика, не конвенционалност или пренебрежима клауза…

Мирът не е пасивна уговорка. Той изисква дейна дипломация, ясни позиции и поредност. България има опция да бъде фактор на непоклатимост като упорства за дипломатически решения, като поддържа интернационалното право и като работи за понижаване на напрежението. Това значи да се подхващат дейности, които не следват борбата, а търсят излаз от нея.
Или по различен метод казано, външната политика си желае гръбнак!
Българска социалистическа партия предлага точно такава политика, уравновесена, прагматична и учредена на националния интерес. Политика, която слага преди всичко сигурността и благосъстоянието на българските жители, а не външни геополитически упоритости. Това значи възобновяване на ролята на дипломацията, връщане на експертността в процеса на взимане на решения и ясна отговорност на институциите.

Суверенитетът не е изразителност! 

Суверенитетът не се декларира с думи. Той се упражнява посредством решения. Той значи да имаш позиция, да можеш да я защитиш и да отказваш, когато това е належащо. Виждаме тъкмо противоположното. Политика на отбягване на отговорност, пернати лозунги, плиткоумие и следване на непознати сюжети. Но България има капацитет и място. Въпросът е дали има воля да ги отбрани.

Носим отговорността към идващите поколения…

Външната политика не е единствено за „ тези дни “. Тя дефинира бъдещето на страната. Решенията имат последици години напред. Те засягат стопанската система, сигурността и дефинират мястото на България в света. Затова те би трябвало да бъдат виновни и стратегически.

Изборът е явен! 

България е на кръстопът. Или ще продължим по пътя на зависимостта и безгласността, или ще изберем пътя на достолепието и независимата политика.
Това е изборът пред българските жители.
Българска социалистическа партия е политическата мощ, която ясно и поредно отстоява този път - на мира, на обществената правдивост и на мощната и виновна страна.
Защото България не би трябвало да бъде наблюдаващ в личното си бъдеще.
България би трябвало да бъде негов основател.
Защото външната политика не е въпрос на избор на страна.
Тя е въпрос на отбрана на България.