В Западните покрайнини има асимилация на българщината, Мария Габриел да

В Западните околности има асимилация на българщината, Мария Габриел да реагира, съобщи депутатът от Българска социалистическа партия Иван Ченчев в декларация от името на парламентарната група.

Ето и цялостния й текст:

Бях в Босилеград, където отблелязахме 151-годишнина от обесването на Апостола на свободата Васил Левски. Впечатлиха ме самодейностите, които вършат тези в действителност почтени българи, които се борят, с цел да могат да носят знамето на България на ревера си и това, че още по-гордо носят в себе си българското съзнание.

Но ние не трябва единствено с начинания да поддържаме българщината. Ние не трябва да приказваме единствено когато означаваме дадена дата за това по какъв начин да съхраним нашата просвета и обичаи. Още повече, когато става въпрос за българския дух отвън граница и мисля, че тук няма две отзиви.

Позволете ми да ви прочета нещо. То раздруса мен, уповавам се, и вас:

„ Кръстопът като място за избор. Кръстопът като място за размисъл. Кръстопът като място за равносметка. От кръстопътя постоянно потеглят четири пътища, само че единствено един от тях води в бащината къща. На кръстопътя имаш цели три аргументи да си тръгнеш и единствено една причина да останеш.

Кръстопът като място за среща. Кръстопът като място за разлъка. На път се потегля единствено с един чифт обувки, другите ги оставяш да те чакат. Колко обувки чакат по таваните и мазетата…Годините минават, а обувките се натрупат. Планина от обувки. Лавина от мемоари.

Днес и ние сме на кръстопътя. Сигурно ще тръгнем. В куфара няма доста място. Ще вземем единствено един чифт обувки, другите ще ги оставим да ни чакат. Дали ще се върнем? Дали още ще ни стават? Дали ще ги обуем още веднъж?

На кръстопът сме. Кръстопът като място на тестване. Преди нас какъв брой си потеглиха, какъв брой останаха, какъв брой се върнаха. Кръстопът като място за спомен. Кръстопът като място за вяра. И не забравяйте – има четири направления, само че единствено една води в бащината къща. “

Това разтърсващо обръщение е направил българският създател Евгени Серафимов от Кюстендил. Той го е направил във връзка точно една самодейност на българите от Западните околности от Босилеград, когато със остарели обувки са желали да покажат на локалните сръбски управляващи, че освен са оттова, че освен усещат, че носят България в сърцата си и даже и да тръгнат, старите обувки ги чакат и те ще се върнат, с цел да ги обуят отново в бащината си къща.

Прекрасна самодейност. Тя желае да ни каже, че тези хора там в действителност водят борба за личното си съзнание, само че са изоставени. Изоставени са по няколко аргументи, само че повярвайте, борбата със сръбската страна е огромна. Какво беше учудването ни, когато още на граничния пункт „ Олтоманци “ на 19 февруари сутринта коли на българските институции – от президентство, от Народно заседание, от Агенция за българите в чужбина – бяха претърсвани, водачите им бяха карани да отварят багажниците, а от една от колите на българските институции бяха конфискувани, забележете, с претекст, че са пропагандни, календари и бележници на въпросната българска институция. За да няма в Босилеград литература на български, на „ агитационен “ език.

В самия град, самото отбелязване на годишнината беше разграничено на две – общината и общинския кмет в един час от денонощието, българските хора от Западните околности, в различен час. За страдание, доста от тях останаха по домовете си – от боязън. От боязън, че ги записват. От боязън, че ги преследват. Самият аз, когато застанах на граничния пункт, митничарят, който ми направи инспекцията, снима моя паспорт с персоналния си телефон – явно инструктиран да рапортува след това кои политици и представители на българската страна са отишли там.

Къде е казусът – той е там, че първо, господата Александър Димитров, който е ръководител на съдружие „ Глас “ в Босилеград, Иван Николов, който е ръководител на културно-информационния ни център в Босилеград, са писали писма до институциите в България, в това число и до Народното събрание, като първото писмо е от 24 януари. Кое е тревожното? В началото на тази година с изненада научаваме, че по програмата „ Българска помощ за развиване “ към този момент няма да се финансирани плановете за българските общности в Западните Балкани, макар че една от задачите на тази стратегия е да подкрепя развиването на добросъседски и другарски връзки със прилежащите страни и страните, в които има български общности. Това на процедура значи, че българските сдружения в Република Сърбия би трябвало да прекратят активността си, обвързвана с одобряване на българския език, просвета, осведоменост, филантропична помощ, съблюдаване на интернационалното право, полезностите на демокрацията и правата на индивида. Оставени сами на себе си, българските сдружения са застрашени от раздробяване на положените до момента старания и средства от страна на българската страна и локалните български организации и сдружения се обезсмислят.

Смятаме, че това опонира освен на заложените цели на „ Българска помощ за развиване “ и филантропична помощ, само че и на заявените от страна на външно министерство външнополитически цели за подкрепяне на българите и на българските общности и организации зад граница.

Ще ви дам образец – единствено един източник на българщина като онлайн портала „ Глас Пресс “ в Босилеград към този момент 7 години предлага информация на български език, утвърждавайки по този метод европейските полезности, полезностите на демокрацията и гражданското общество в Западните околности, само че и в Украйна, в Молдова, в Северна Македония, където даже има лична кореспондентска мрежа.

Ще ми се тази тематика занапред да стои отворена пред нас. Защото там е налице асимилация на българщината. Който не го е видял, единствено на към 120 км отсам е. Прекрасно място, само че за жалост, хората, които го обитават, нито са щастливи, нито разполагат кой знае с какви права, нито усещат помощ. За да не ги изоставяме и с цел да не се усещат асимилирани – да не забравяме това, което прочетох първоначално за кръстопътя – и за тях е кръстопът, само че и за нас като политически сили и за нас като път оттук насетне. Но и поради това, че с цел да имаме бъдеще, би трябвало да погледнем в предишното.

Призовавам Народното събрание, приканвам госпожа Мария Габриел, към които са отправени въпросите, чиито отговори още чакат, по най-бързия метод да се задейства целия държавен уред, с цел да може да се откри метод да се възвърне стратегия, по която българските културно-информационни центрове, българските общности и сдружения, които пазят българската просвета, достолепие и обичай, да не престават да го вършат. Всичко друго е глас в пустиня. Всичко останало, в противоположен случай, ще бъде една подправена угриженост, което не ми се желае да имам вяра, а ми се желае отсам да излезем и да покажем, че не разделяме българите – за нас всички са българи, без значение къде живеят. И те би трябвало да бъдат асимилирани към българската страна поради своя генезис.

И най-после, в Босилеград сега има най-малко 100 българи, които чакат български паспорти и тези български паспорти по неизвестно какви аргументи са им отказани, като има парадокси и парадокси – в едно семейство брат да получи от българската страна паспорт, а сестра му – не, без никакви пояснения. Ето с това би трябвало да се оправим в Народното събрание и да гледаме първо за сигурността и просперитета на българското население, които би трябвало да са приоритет на българското Народно заседание. Да не забравяме за кръстопътя.