Урок по доброта
В студената зимна вечер Стефан чакаше седемгодишния си наследник Николай да свърши часовете в учебно заведение. Беше към този момент мрачно, когато първокласникът излезе от огромната постройка. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:
- Как мина през днешния ден?
- Добре, тате! Писахме буквички, след това госпожата ми сподели да се практикувам вкъщи. И по този начин.
Двамата вървяха постепенно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.
- Студено ли ти е? - попита Стефан.
- Не, тате! Виж, не съм си не запомнил ръкавичките.
Николай потропваше от крайник на крайник и се смееше. Автобусът пристигна, отвори вратите и татко и наследник се качиха в него. Имаше хора, само че откриха две свободни места. Седнаха един до различен.
- Шапката! - сподели Стефан.
- Да, тате! - отговори детето. - Забравих.
- А за какво би трябвало да ги махаме? - попита бащата.
- От почитание към другите хора.
- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш в никакъв случай повече, само че са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова би трябвало да ги уважаваш, нали?
Детето погледна през прозореца, само че не видя нищо забавно на открито. Обърна се към татко си, приближи се до ухото му и прошепна:
- Тате! А за какво този дядо зад нас е с шапка?
- Защото е остарял и умен - отговори Стефан. - Преживял е доста и може да не я смъква.
Николай погледна още веднъж към прозореца и изтри малко от мъглата по него с ръката си.
- Тате, ами аз, като почитам хората, значи съм добър, нали?
Бащата кимна с глава в символ на единодушие.
- Госпожата сподели, че който е добър, значи има всичко. Защо, тате, ти казваш, че не можеш да ми купиш телефон? Боби от нашия клас има, а знаеш ли по какъв начин крещи?
- По-тихо, Ники! - сподели Стефан. - Високо приказваш.
Първокласникът го гледаше в очите. Очакваше отговор от своя татко.
- Доброто постоянно носи хубави неща, момчето ми. Малък си още за безценен телефон. Но си задоволително огромен, с цел да знаеш, че в случай че си добър, ще имаш усмивките и любовта на хората. А това е всичко.
Детето се замисли, видя усмихнатото лице на татко си и облегна глава на рамото му. Чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж си бършеше очите с ръка. Беше махнал шапката си. Смути се от погледа на дребното дете и се усмихна.
- Тате! - сподели Ники. - Този дядо за какво плаче?
- Не знам - отговори Стефан.
Старецът се надигна от седалката, спря се пред тях, бръкна в джоба си и подаде един шоколад в ръцете на Стефан.
- Вземете! - сподели той. - Аз отивам при внуците, само че съм взел един шоколад вповече. Вземете, дайте го на детето!
Възрастният мъж погледна към бащата, наведе се към него и прошепна:
- Всичко чух, господине! Трогнахте ми душата. Хубава вечер!
Старецът слезе от рейса. Стефан погледна към сина си и сподели:
- Видя ли, Ники! Когато си добър, постоянно получаваш нещо. Понякога усмивки, различен път шоколад.
Детето се усмихна и се облегна на седалката. Идваше тяхната спирка, рейсът спря и двамата слязоха. Ученикът постави шапката си и хвана ръката на своя татко. Вървяха постепенно, пазеха се от леда. Стефан видя по какъв начин момчето го поглеждаше, бръкна в джоба на якето си, извади шоколада и сподели:
- Знам, че ти се яде, Ники. Сега ще го разделя на три. За теб, за мен и за мама. Спечелихме го с добрината си, а по-добра от твоята майка има ли? И тя заслужава. Нали по този начин?
- Да, тате! - отговори детето.
То отчупи късче от шоколада. Сложи го в устата си и затвори за момент очи. Изпита такава наслада, че несъзнателно стисна мощно татко си за ръката. Сладост от добротата в индивида. Двамата мъже вървяха хванати за ръце. Всеки от тях с мисълта за положителното. Детето получило своя шоколад, а бащата спечелил почитание в невръстните момчешки очи.
„ Бримките на живота " – Явор Перфанов
Редакция: обекти.бг
