Добрина Чешмеджиева: Каквото и да се случва в света, медиите не трябва да изоставят разговора
В срещи и диалози с тези, които към момента държат гордо изправена публицистиката обрисуваме контурите на бъдещето и откриваме смисъла на опита, само че и на персоналния морал и отговорност, когато би трябвало да покажеш не себе си, а същностното и индивида без бронята на конформизма и страха.
" За мен публицистиката е непредвидена среща, само че тя продължава към този момент доста дълго време. Това е среща, в която сюжетът непрестанно се сменя, трансформира се историята, само че постоянно остава желанието да разговаряш с хората, да разговаряш с тези, които могат да дадат точни отговори. И това мисля, че си заслужава - каквото и да се случва, колкото и да се трансформира светът, ние няма да престанем да си приказваме - това ще бъде постоянно ", споделя Добрина Чешмеджиева.
Визитка
Добрина Чешмеджиева е публицист в Българска национална телевизия с 25-годишен опит. В публичната телевизия отива като стажант и през годините минава през разнообразни стадии на специалността - интернационален редактор, кореспондент по интернационалните тематики, създател на няколко документални филми, водещ и продуцент. От 15 години е водеща на дискусионното предаване " Референдум ", което всеки вторник от 21:00 ч. по Българска национална телевизия 1 демонстрира публичното мнение по значимите проблеми на България. Добрина Чешмеджиева е създател на документалните филми " Китай, изменящото се лице ", съавтор с Татяна Тасева на кино лентата за незаконните имигранти " Спасението Лампедуза ", създател на филм за благотворителността в Съединени американски щати " За другите ", за който печели премията на Фондация " Работилница за цивилен начинания ". Била е водещ на решаващи лидерски диспути за парламентарни и президентски избори, на цивилен диспути на представители на Европейската комисия. Наред с доста български и непознати политици, анализатори и общественици, Добрина Чешмеджиева е интервюирала международно изявени персони на изкуството, измежду които Стинг и Люк Бесон.
Снимка: Десислава Кулелиева, БНТ
Каква е тематиката на днешния диалог. За какво приказваме в този момент?
Разговорът стана много комплициран - всеки приказва за нещо свое си. Става комплицирано да намерим къде другите диалози се пресичат. Това, което виждам и чувствам е, че хората са ядосани и сякаш и е по-лесно да си го изкарат на нас. Защо правиш тази тематика? Защо предложения този човек, какъв е смисълът от това, което вършиме? Но в това време не прекъсват връзката с нас.
Ние не би трябвало да се одобряваме като жертва на тази обстановка. Смятам, че за обществото е по-лесно да поддържа връзка с нас, в сравнение с с тези, от които чака да се взимат значимите решения. Те би трябвало да го вършат от ден на ден пред очите на хората, да го вършат в диалог. Може би съм изкушена да споделям това, тъй като формата, който повеждам е спорен.
Всъщност това е доста мъчно нещо, " Референдум " не е комфортно място за посещение, тъй като постоянно има някой, който желае да те " засече ", да ти вземе думата. Това те слага в една по-особена обстановка, само че и те дисциплинира, да покажеш кой си, да покажеш в какво вярваш, да го защитиш, да се бориш, за това, което мислиш. Изобщо не слагам акцент върху това каква е тематиката. Не знам дали съм права или не, може би е въпрос на образование, на темперамент, само че аз нямам проблем с другата позиция, стига да е изказана аргументирано.
Снимка: Десислава Кулелиева за БНТ
Превърнаха ли се медиите в буферната зона, в целта на публичното мнение?
Възможно е и по този начин да преглеждаме обстановката. Въпросът е ние каква роля желаеме да изпълняваме. Ако ние решим да не сме жертва, да не сме буфери, а да сме рефер, медиатор, това е една почтена роля. Нямам визия, откакто през днешния ден има толкоз доста обществени мрежи, всеки има собствен персонален профил, или пък тече информация от профили на организации, на медии, на политици, на партии, по какъв начин протича директният диалог сред политиците, специалистите и обществото. Не се ангажирам да проследявам, тъй като това е море, в което се приказват и случват всевъзможни неща. Не споделям, че това е неприятно. Но медията оказва помощ да се постави ред в този диалог.
Как съществуват в този момент медиите като посредници. В този толкоз свободен свят, с толкоз гледни точки, по какъв начин даваме посока?
Аз съм от поколението публицисти, което не приема тази специалност като опция да промотираш себе си. Интересувам се от това накъде върви диалога, по какъв начин да оказа помощ да се изяснят обстоятелствата, да се показват позициите. Всеки, който взе участие в диалога би трябвало да се усеща равнопоставен, това е наложително изискване. Не употребявам специалността и не виждам на публицистиката като на на опция да направя реклама на себе си или на това, което върша. Това е едно провокациите и рисковете на днешния свят - да обърнеш очите към себе си, да искаш хората да гледат теб, да искаш хората да слушат теб. Да изваждаш своята фигура персонално, пред това, което правиш. Смятам, че е риск, тъй като търсейки повече известност, повече харесване, можеш да сгрешиш кого да поканиш на диалог, тъй като ще търсиш това, което елементарно се харчи, елементарно се приема. По-интересен ми е другият път.
В нашето предаване ние сме търсещи хора. С Татяна Тасева, която е продуцент, и Нина Донева редактор - ние непрестанно търсим някой нов, логичен и забавен човек. И мога да кажа, че мнозина от тези, които през днешния ден хората виждат и чуват в разнообразни медии, са имали първите си изявленията в " Референдум ", в тези конфликти.
Снимка: Тед Георгиев
Представяме не това, което се харчи, не това, което е елементарно и тъй като е известно, а това, което е свястно. Трябва да се давам опция на повече хора да изявят позиция, тогава публицистиката е жива.
В България има доста забавни, честни, изявени хора в своята област, доста от тях са младежи. Но ги търсим като купа в сено, тъй като когато за тях се приказва малко, е мъчно да се откри профила. Търсим тези, които имат биография, даже да са напълно млади, които имат позиция, и които съумяват да я изразят, и биха се борили за истината.
Позволихме ли политиката надменно да се вмъква в медиите и в това време елегантно да се изплъзва от отговорността? Преди няколко години се наложи да прекъснете предаването си поради държанието на един политик.
Връщате към 2019 година Това, което се случи, го видяха доста хора, тъй като то бе в ефир. Имаше хиляди позвънявания за изявленията... Не имам вяра в това. Не желая да се пробвам да бъда воин поради една обстановка. Тя се е случила, реакцията е била такава, каквато е била. Впоследствие ние сме срещали още веднъж в студиото с този политик. Не съм желала да мисля за това, което се е случило. Не тъй като съм конформист, а не желая по този метод да ставам публицист. Искам да ставам публицист със наличието, което върша, а не поради избрани обстановки. Все по-трудно става да съберем политици в студиото в цялостната им палитра. Преди беше по-лесно. Предполагам, че това се се дължи на обстоятелството, че прекомерно постоянно има избори.
Не влизам в ситуацията на политиците. Но ние не можем да чакаме по два - три месеца, има въпроси за отговори. И на нас ни трябват политиците, колкото и добре да се оправят специалистите и анализаторите, огромните тематики, би трябвало да бъдат поети от хората, които би трябвало да ги вземат решение.
Какъв е днешният спор?
Готови ли са хората, които би трябвало да взимат решение от наше име, откакто обществото към този момент е декларирало какво мисли с изборите, подготвени ли са да поемат отговорност и да създадат деня ни по-спокоен, по-смислен, да създадат по този начин, че младежите да имат вяра, че в случай че учат и се трудят, ще съумяват, и че нещата не се получават с телефонни диалози и sms-и. А се случват с доказване. Ще спрем ли да се занимаваме с обикновено злободневие, ще спрем ли да си задаваме въпроса има ли морал. Всичко е до разпоредбите или всичко е до индивида? Постоянно се запитвам. Не всичко е до разпоредбите. Те са значими, с цел да дисциплинират хората, с разнообразни полезности и образование.
Човек би трябвало да стои на мястото, на което е подложен, със невзискателност, с достолепие и равнище. Смятам, че това е безусловно наложително. Да, може би не наподобява доста забавно, доста впечатляващо. Но го има дълготрайният резултат от подобен облик. Смятам, че това желаят да видят хората в тези, които взимат решенията, тези, които стоят на значими позиции. Искат да видят, че това са хора, които съществено са поели тези задължения, че стоят почтено на мястото, което заемат.
Как фрапантните, сензационните вести се оказаха не подправени, а действителността ни? Какво се случи?
Разговорът, който би трябвало да водим, срещата, която би трябвало да имаме - хората, политиците, институциите, медиите, не се състои по някакъв натурален метод, не се състои по верния метод. Може би, когато нямаш почитание към личността, към избрани хора, когато нямаш почитание към институциите, ти не се чувстваш длъжен да спазваш разпоредбите, за които мълчешком всички ние сме се разбрали.
Затова се стига до такива ужасни сюжети. И хората, споделят: " Хайде, престанете! ". Но публицистиката няма по какъв начин да престане. Защото тя, да, до някаква степен дефинира какво да опише през днешния ден. Има сюжети, които звучат скандално, извънредно, само че тя би трябвало да ги опише, в случай че тя не го стори, те влизат в общия поток информация, и не се слага акцент.
Когато аз започнах в малкия екран преди 25 години, работих в Международния отдел и получавахме факсове, телекси... Връзката със феновете се осъществяваше посредством писма. Днес всичко е друго, до момента в който ние с вас беседваме, евентуално се случва нещо, което ние не сме разбрали, само че те към този момент са го видели във фейсбук, в някой уебсайт...
Снимка: Десислава Кулелиева, БНТ
Въпросът не е в това, че го знаеш, а по какъв начин го разказваш, по какъв начин го правиш. Невъзможно ми е да чета вести, когато са свързани с похищения против деца. Не че ми е по-лесно да чета вести свързани с други закононарушения. Но това е най-ужасяващото в моята канара на ужасяващите неща. Питала съм се дали би трябвало да се споделя, не би трябвало ли, до какъв брой. Не се споделя, с цел да е сензационно. А с цел да се държи жив диалогът, че се случват такива отвратителни неща, че би трябвало да следим за тях. Че не може мъже да пребиват дами, да ги убиват пред децата им. Това не е сензация. Няма естествен човек, за който това да е сензация. А тъй като би трябвало да приказваме за това.
Този парламент стартира с думите, че приоритет ще бъде Законът за домашното принуждение. Къде сме ние сега? Кога ще стартираме с този закон. Случиха се хиляди други неща, и всяко става по-важно от другото. Не споделям, че няма да се направи нещо. Но не желая да стопираме да приказваме. За страдание тези произшествия не стопират. И по тази причина би трябвало да се припомнят.
Къде е границата, когато представяме тези истории? Знаем ли къде и по какъв начин би трябвало да спрем, когато желаеме да съобщим и да дадем акцента, за който говорите?
За мен е неприемливо да се тропа на вратите на хора, които изживяват най-голямата покруса. Но има и го противоположното. Направи ми усещане при оня безразсъден, отблъскващ случай на бул. " Сливница " - бащата потърси медиите и сподели доста мощни думи. И те отекнаха освен в нас и пред феновете, а пред погледа на всички, които би трябвало да вземат решение тези въпроси. Ако ги няма медиите, по какъв начин ще се случи това? Това може да бъде написано някъде във фейсбук, само че да не го забележим. А той застана пред камерите на малките екрани, даже отиде в телевизионно студио. Може ли някой да упрекна този човек, че търси телевизионна изява? Той е обезверен, той е изгубил най-ценото нещо в живота си.
Това е безапелационната мощ на медията - да даде опция на този човек да каже - " Спрете и помогнете, не желаеме нашите деца да умират по този метод ". Едното, за което говорихме първоначално, е остаряло, грозно и излишно, само че другото - медиите, могат да бъдат един посредник, една естрада, да потърсят отговор на въпросите, които ги вълнуват, когато ги е връхлетяло най-страшното, и не би трябвало да ги изоставяме в това.
Колко медии може да понесе новия ни свят? И къде е мястото на малкия екран измежду тези бързи промени?
Днес всеки може да си направи медия. Нека да ги имаме, само че да се основават на нещо. Въпросът е вършим ли разлика сред блог, пост във фейсбук и медия. Онзи, който влага в сериозна медия, постоянно ще има бъдеще, колкото и да се трансформира света. Просто ще бъде друго. Конкуренцията в този момент е жестока. Ние живеем в бърз свят, всичко през днешния ден се случва доста по-бързо. Хората нямат самообладание за нищо, нямаме нерви за нищо, нямаме време. Затова малкия екран може да не губи своето място, с изключение на с това, което по традиция прави, само че и като залага на къси форми. Нещо, което вършим и ние. Бъдещето постоянно ще се дефинира от технологиите. Но каквото и да вършим оттук нататък, е значимо да не се отхвърляме от диалога.
Коя е тематиката, за която в действителност си коства да водим диалог, да не стопираме да дискутираме? Как се пази свободата на словото, само че и се ангажира обществото? Какъв е референдумът, който Добрина Чешмеджиева би инициирала, вижте във видеото.
" За мен публицистиката е непредвидена среща, само че тя продължава към този момент доста дълго време. Това е среща, в която сюжетът непрестанно се сменя, трансформира се историята, само че постоянно остава желанието да разговаряш с хората, да разговаряш с тези, които могат да дадат точни отговори. И това мисля, че си заслужава - каквото и да се случва, колкото и да се трансформира светът, ние няма да престанем да си приказваме - това ще бъде постоянно ", споделя Добрина Чешмеджиева.
Визитка
Добрина Чешмеджиева е публицист в Българска национална телевизия с 25-годишен опит. В публичната телевизия отива като стажант и през годините минава през разнообразни стадии на специалността - интернационален редактор, кореспондент по интернационалните тематики, създател на няколко документални филми, водещ и продуцент. От 15 години е водеща на дискусионното предаване " Референдум ", което всеки вторник от 21:00 ч. по Българска национална телевизия 1 демонстрира публичното мнение по значимите проблеми на България. Добрина Чешмеджиева е създател на документалните филми " Китай, изменящото се лице ", съавтор с Татяна Тасева на кино лентата за незаконните имигранти " Спасението Лампедуза ", създател на филм за благотворителността в Съединени американски щати " За другите ", за който печели премията на Фондация " Работилница за цивилен начинания ". Била е водещ на решаващи лидерски диспути за парламентарни и президентски избори, на цивилен диспути на представители на Европейската комисия. Наред с доста български и непознати политици, анализатори и общественици, Добрина Чешмеджиева е интервюирала международно изявени персони на изкуството, измежду които Стинг и Люк Бесон.
Снимка: Десислава Кулелиева, БНТ
Каква е тематиката на днешния диалог. За какво приказваме в този момент?
Разговорът стана много комплициран - всеки приказва за нещо свое си. Става комплицирано да намерим къде другите диалози се пресичат. Това, което виждам и чувствам е, че хората са ядосани и сякаш и е по-лесно да си го изкарат на нас. Защо правиш тази тематика? Защо предложения този човек, какъв е смисълът от това, което вършиме? Но в това време не прекъсват връзката с нас.
Ние не би трябвало да се одобряваме като жертва на тази обстановка. Смятам, че за обществото е по-лесно да поддържа връзка с нас, в сравнение с с тези, от които чака да се взимат значимите решения. Те би трябвало да го вършат от ден на ден пред очите на хората, да го вършат в диалог. Може би съм изкушена да споделям това, тъй като формата, който повеждам е спорен.
Всъщност това е доста мъчно нещо, " Референдум " не е комфортно място за посещение, тъй като постоянно има някой, който желае да те " засече ", да ти вземе думата. Това те слага в една по-особена обстановка, само че и те дисциплинира, да покажеш кой си, да покажеш в какво вярваш, да го защитиш, да се бориш, за това, което мислиш. Изобщо не слагам акцент върху това каква е тематиката. Не знам дали съм права или не, може би е въпрос на образование, на темперамент, само че аз нямам проблем с другата позиция, стига да е изказана аргументирано.
Снимка: Десислава Кулелиева за БНТ
Превърнаха ли се медиите в буферната зона, в целта на публичното мнение?
Възможно е и по този начин да преглеждаме обстановката. Въпросът е ние каква роля желаеме да изпълняваме. Ако ние решим да не сме жертва, да не сме буфери, а да сме рефер, медиатор, това е една почтена роля. Нямам визия, откакто през днешния ден има толкоз доста обществени мрежи, всеки има собствен персонален профил, или пък тече информация от профили на организации, на медии, на политици, на партии, по какъв начин протича директният диалог сред политиците, специалистите и обществото. Не се ангажирам да проследявам, тъй като това е море, в което се приказват и случват всевъзможни неща. Не споделям, че това е неприятно. Но медията оказва помощ да се постави ред в този диалог.
Как съществуват в този момент медиите като посредници. В този толкоз свободен свят, с толкоз гледни точки, по какъв начин даваме посока?
Аз съм от поколението публицисти, което не приема тази специалност като опция да промотираш себе си. Интересувам се от това накъде върви диалога, по какъв начин да оказа помощ да се изяснят обстоятелствата, да се показват позициите. Всеки, който взе участие в диалога би трябвало да се усеща равнопоставен, това е наложително изискване. Не употребявам специалността и не виждам на публицистиката като на на опция да направя реклама на себе си или на това, което върша. Това е едно провокациите и рисковете на днешния свят - да обърнеш очите към себе си, да искаш хората да гледат теб, да искаш хората да слушат теб. Да изваждаш своята фигура персонално, пред това, което правиш. Смятам, че е риск, тъй като търсейки повече известност, повече харесване, можеш да сгрешиш кого да поканиш на диалог, тъй като ще търсиш това, което елементарно се харчи, елементарно се приема. По-интересен ми е другият път.
В нашето предаване ние сме търсещи хора. С Татяна Тасева, която е продуцент, и Нина Донева редактор - ние непрестанно търсим някой нов, логичен и забавен човек. И мога да кажа, че мнозина от тези, които през днешния ден хората виждат и чуват в разнообразни медии, са имали първите си изявленията в " Референдум ", в тези конфликти.
Снимка: Тед Георгиев
Представяме не това, което се харчи, не това, което е елементарно и тъй като е известно, а това, което е свястно. Трябва да се давам опция на повече хора да изявят позиция, тогава публицистиката е жива.
В България има доста забавни, честни, изявени хора в своята област, доста от тях са младежи. Но ги търсим като купа в сено, тъй като когато за тях се приказва малко, е мъчно да се откри профила. Търсим тези, които имат биография, даже да са напълно млади, които имат позиция, и които съумяват да я изразят, и биха се борили за истината.
Позволихме ли политиката надменно да се вмъква в медиите и в това време елегантно да се изплъзва от отговорността? Преди няколко години се наложи да прекъснете предаването си поради държанието на един политик.
Връщате към 2019 година Това, което се случи, го видяха доста хора, тъй като то бе в ефир. Имаше хиляди позвънявания за изявленията... Не имам вяра в това. Не желая да се пробвам да бъда воин поради една обстановка. Тя се е случила, реакцията е била такава, каквато е била. Впоследствие ние сме срещали още веднъж в студиото с този политик. Не съм желала да мисля за това, което се е случило. Не тъй като съм конформист, а не желая по този метод да ставам публицист. Искам да ставам публицист със наличието, което върша, а не поради избрани обстановки. Все по-трудно става да съберем политици в студиото в цялостната им палитра. Преди беше по-лесно. Предполагам, че това се се дължи на обстоятелството, че прекомерно постоянно има избори.
Не влизам в ситуацията на политиците. Но ние не можем да чакаме по два - три месеца, има въпроси за отговори. И на нас ни трябват политиците, колкото и добре да се оправят специалистите и анализаторите, огромните тематики, би трябвало да бъдат поети от хората, които би трябвало да ги вземат решение.
Какъв е днешният спор?
Готови ли са хората, които би трябвало да взимат решение от наше име, откакто обществото към този момент е декларирало какво мисли с изборите, подготвени ли са да поемат отговорност и да създадат деня ни по-спокоен, по-смислен, да създадат по този начин, че младежите да имат вяра, че в случай че учат и се трудят, ще съумяват, и че нещата не се получават с телефонни диалози и sms-и. А се случват с доказване. Ще спрем ли да се занимаваме с обикновено злободневие, ще спрем ли да си задаваме въпроса има ли морал. Всичко е до разпоредбите или всичко е до индивида? Постоянно се запитвам. Не всичко е до разпоредбите. Те са значими, с цел да дисциплинират хората, с разнообразни полезности и образование.
Човек би трябвало да стои на мястото, на което е подложен, със невзискателност, с достолепие и равнище. Смятам, че това е безусловно наложително. Да, може би не наподобява доста забавно, доста впечатляващо. Но го има дълготрайният резултат от подобен облик. Смятам, че това желаят да видят хората в тези, които взимат решенията, тези, които стоят на значими позиции. Искат да видят, че това са хора, които съществено са поели тези задължения, че стоят почтено на мястото, което заемат.
Как фрапантните, сензационните вести се оказаха не подправени, а действителността ни? Какво се случи?
Разговорът, който би трябвало да водим, срещата, която би трябвало да имаме - хората, политиците, институциите, медиите, не се състои по някакъв натурален метод, не се състои по верния метод. Може би, когато нямаш почитание към личността, към избрани хора, когато нямаш почитание към институциите, ти не се чувстваш длъжен да спазваш разпоредбите, за които мълчешком всички ние сме се разбрали.
Затова се стига до такива ужасни сюжети. И хората, споделят: " Хайде, престанете! ". Но публицистиката няма по какъв начин да престане. Защото тя, да, до някаква степен дефинира какво да опише през днешния ден. Има сюжети, които звучат скандално, извънредно, само че тя би трябвало да ги опише, в случай че тя не го стори, те влизат в общия поток информация, и не се слага акцент.
Когато аз започнах в малкия екран преди 25 години, работих в Международния отдел и получавахме факсове, телекси... Връзката със феновете се осъществяваше посредством писма. Днес всичко е друго, до момента в който ние с вас беседваме, евентуално се случва нещо, което ние не сме разбрали, само че те към този момент са го видели във фейсбук, в някой уебсайт...
Снимка: Десислава Кулелиева, БНТ
Въпросът не е в това, че го знаеш, а по какъв начин го разказваш, по какъв начин го правиш. Невъзможно ми е да чета вести, когато са свързани с похищения против деца. Не че ми е по-лесно да чета вести свързани с други закононарушения. Но това е най-ужасяващото в моята канара на ужасяващите неща. Питала съм се дали би трябвало да се споделя, не би трябвало ли, до какъв брой. Не се споделя, с цел да е сензационно. А с цел да се държи жив диалогът, че се случват такива отвратителни неща, че би трябвало да следим за тях. Че не може мъже да пребиват дами, да ги убиват пред децата им. Това не е сензация. Няма естествен човек, за който това да е сензация. А тъй като би трябвало да приказваме за това.
Този парламент стартира с думите, че приоритет ще бъде Законът за домашното принуждение. Къде сме ние сега? Кога ще стартираме с този закон. Случиха се хиляди други неща, и всяко става по-важно от другото. Не споделям, че няма да се направи нещо. Но не желая да стопираме да приказваме. За страдание тези произшествия не стопират. И по тази причина би трябвало да се припомнят.
Къде е границата, когато представяме тези истории? Знаем ли къде и по какъв начин би трябвало да спрем, когато желаеме да съобщим и да дадем акцента, за който говорите?
За мен е неприемливо да се тропа на вратите на хора, които изживяват най-голямата покруса. Но има и го противоположното. Направи ми усещане при оня безразсъден, отблъскващ случай на бул. " Сливница " - бащата потърси медиите и сподели доста мощни думи. И те отекнаха освен в нас и пред феновете, а пред погледа на всички, които би трябвало да вземат решение тези въпроси. Ако ги няма медиите, по какъв начин ще се случи това? Това може да бъде написано някъде във фейсбук, само че да не го забележим. А той застана пред камерите на малките екрани, даже отиде в телевизионно студио. Може ли някой да упрекна този човек, че търси телевизионна изява? Той е обезверен, той е изгубил най-ценото нещо в живота си.
Това е безапелационната мощ на медията - да даде опция на този човек да каже - " Спрете и помогнете, не желаеме нашите деца да умират по този метод ". Едното, за което говорихме първоначално, е остаряло, грозно и излишно, само че другото - медиите, могат да бъдат един посредник, една естрада, да потърсят отговор на въпросите, които ги вълнуват, когато ги е връхлетяло най-страшното, и не би трябвало да ги изоставяме в това.
Колко медии може да понесе новия ни свят? И къде е мястото на малкия екран измежду тези бързи промени?
Днес всеки може да си направи медия. Нека да ги имаме, само че да се основават на нещо. Въпросът е вършим ли разлика сред блог, пост във фейсбук и медия. Онзи, който влага в сериозна медия, постоянно ще има бъдеще, колкото и да се трансформира света. Просто ще бъде друго. Конкуренцията в този момент е жестока. Ние живеем в бърз свят, всичко през днешния ден се случва доста по-бързо. Хората нямат самообладание за нищо, нямаме нерви за нищо, нямаме време. Затова малкия екран може да не губи своето място, с изключение на с това, което по традиция прави, само че и като залага на къси форми. Нещо, което вършим и ние. Бъдещето постоянно ще се дефинира от технологиите. Но каквото и да вършим оттук нататък, е значимо да не се отхвърляме от диалога.
Коя е тематиката, за която в действителност си коства да водим диалог, да не стопираме да дискутираме? Как се пази свободата на словото, само че и се ангажира обществото? Какъв е референдумът, който Добрина Чешмеджиева би инициирала, вижте във видеото.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ